Определение № 5581 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4534/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. против определение на Софийски градски съд /СГС/ № 11992 от 20.06.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 12016/ 2024 г., с която е потвърдено определение на Софийски районен съд /СРС/ от 12.08.2024 г. по гр.д.№ 42149/ 2024 г. и по този начин е прекратено производството по предявения от касатора против СГС иск за заплащане на сумата 24 000 лв. Жалбоподателят счита за неправилни изводите на въззивния съд, че заведеното дело е идентично с друго такова между същите страни, на същото основание и със същото искане /гр.д.№ 3230/ 2025 г. на СРС/. По двете дела имало различни твърдения за време и обстоятелства. Нямало мотиви за прекратяване на делото и по същество това представлявало злоупотреба с права. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол излага доводи, че нормата на чл.126 ал.1 ГПК е приложена неправилно, тъй като по двете дела имало различни фактически основания. В представеното по указания на съда изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са изложени доводи за незаконосъобразност на въззивното определение, но правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК не е формулиран. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от Е. М. срещу СГС, предявен е осъдителен иск за сумата 24 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди. Вземането се претендира като възникнало от противоправно поведение на вече закрития Специализиран наказателен съд и на Върховния касационен съд. С определение от 12.08.2024 г. по гр.д.№ 42149/ 2024 г. СРС прекратил производството по делото. С обжалваното в настоящето производство определение на въззивния СГС преграждащото определение на първата инстанция е потвърдено, макар по различни съображения. Въззивният съд намерил за неправилен изводът на първата инстанция, че са налице основания по чл.126 ал.1 ГПК, като приел, че за да прекрати делото на това основание, СРС следвало да посочи в акта си поне едно дело, с което настоящето има идентитет по страни и предмет на спора. Такова не било посочено. Не били възприети и мотивите на СРС, че съгласно чл.300 ГПК не може да се преразглежда влязла в сила присъда. Според СГС тази норма нямала възприетия от първостепенния съд смисъл. Въпреки тези несъгласия СГС приел, че производството подлежи на прекратяване поради злоупотреба от страна на ищеца с права. Посочил, че му е служебно известно от разгледани от него други частни граждански производства, че броят на инициираните от настоящия ищец Е. М. дела били десетки. С тези дела той търсел обезщетение за същите вреди и на същото основание срещу различни или едни и същи субекти и заявявал тези претенции за несъществено различаващи се периоди в отделни производства. Това съставлявало злоупотреба с право по смисъла на чл.57 КРБ и чл.17 вр. чл.35 т.3 б „а“ ЕКЗПЧ. Недопустимо било правата по Конвенцията да се упражняват за цели, различни от тези, за защита на които същите са уредени. Това поведение съставлявало злоупотреба с права и по смисъла на чл.3 ГПК, а това обуславяло недопустимост на иска. Обратното означавало да се допусне възможността един ищец да заявява идентични или сходни искове в кратък период от време за едни и същи вреди, което било недопустимо, щом не преследвало легитимен интерес, а целяло единствено евентуално да бъде формирана противоречива съдебна практика. Така мотивираният въззивен съдебен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол, тъй като няма вероятност той да е нищожен, недопустим или очевидно неправилен, а касаторът /въпреки надлежно дадените указания на назначения му по реда на ЗПП процесуален представител/, не е формулирал правен въпрос по чл.280 ал.1 ГПК. В подадената уточняваща молба представителят на Е. М. е изложил доводи по същество за незаконосъобразност на определението, но правен въпрос, по който да се допусне касационния контрол, не е повдигнат. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, поставянето на такъв въпрос е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига правен въпрос в случаите по чл.280 ал.1 ГПК, по който обжалването да бъде допуснато, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. Извън изложеното, дори и доводите в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са относими към правните разрешения на въззивния съд, който изрично е отрекъл изводите на първата инстанция за приложимост на разпоредбата на чл.126 ал.1 ГПК. Основания за прекратяване на производството въззивният съд е намерил в чл.57 КРБ, чл.17 вр. чл.35 т.3 б „а“ ЕКЗПЧ и чл.3 ГПК, а не в чл.126 ал.1 ГПК. По изложените съображения съдът намира, че няма основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол и