Определение № 2320 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О., конституирани като правоприемници на починалия в хода на първоинстанционното производство първоначален ищец А. О. Орманлъ срещу въззивно решение № 804/13.06.2023 г. по в.гр.д. № 930/2023 г. на Софийския апелативен съд, с което 1) е отменено решение № 260149/23.01.2023 г. по гр.д. № 49/2021 г. в частта, с която е отхвърлен искът на А. О. О. (починал и заместен в процеса от Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О.) срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) с правно основание чл.2б, ал.3 ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лева и законна лихва върху тях, считано от 04.01.2021 г. и вместо това тази част от иска е уважена - въззивният съд е осъдил ПРБ да заплати на Ю. Ш. О., Д. А. О. и А. О. сумата 12 000 лева като обезщетение за претърпени от наследодателя им А. О. О. неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на техния наследодател на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното сл.дело № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до 04.01.2021 г., ведно със законна лихва върху 12 000 лева, считано от 4.01.2021 г. до окончателното изплащане; 2) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на А. О. О. срещу ПРБ с правно основание чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 12 000 лева до пълния предявен размер 120 000 лева и в частта, с която е отхвърлен искът на А. О. О. срещу ПРБ за сумата 250 000 лева (част от обща искова претенция от 1 000 000 лева), като обезщетение на имуществени вреди, съставляващ загуба на възможност да предяви искове и да получи обезщетение за причинените с разследваните деяния вреди, ведно със законна лихва от 4.01.2018 г.. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За мотивите на въззивния съд: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че страните не спорят по фактите и какво е установено по фактите по делото. От правна страна въззивният съд е приел следното: По иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС: Въззивният съд се е позовал на установена практика на ВКС по сходни спорове. Въззивният съд е приел, че по настоящото дело няма спор, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл.387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984 - 1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Въззивният съд е приел, че няма спор и по това, че ищецът е бил задържан и лишен от свобода, а в последствие и принудително заселен в [населено място], В. окръг. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, при наличието на тези обстоятелства, ищецът, в качеството си на пострадал от престъплението, разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл.2б от ЗОДОВ, във вр. с чл.6, § 1 от КЗПЧОС. Въззивният съд е приел, че процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а отделно от това е изтекла и абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване. Въззивният съд е приел, че съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.2б от ЗОДОВ (въззивният съд е посочил решения на ВКС), съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Въззивният съд е приел, че в случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на така наречения „възродителен процес", разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се „измъкнат" от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими неимуществени и имуществени вреди по време на така наречения „възродителен процес", неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес и лишаване от възможността му да бъде конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не му дава покой, отчаяние от неоправданото му очакване за овъзмездяване на погазените му права и достойнство, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, затваряне в себе си, емоционална напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безсъние и „опъване на нервите му до краен предел" от безсилието, безпомощността и невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. Обратно – свидетелските показания удостоверяват наличието на претърпени неимуществени вреди, тъй като се установява, че ищецът е очаквал развитие на процеса, възмездяване за търпените от него несгоди, имал е желание да се информира за динамиката на процесуалните действия, но това не му било разрешено. Свидетелят е разказал още, че ищецът е бил в разклатено психическо здраве и обезверен, притеснен от изключително дългото забавяне на производството. Въззивният съд е приел, че въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е приел, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един изключително продължителен период от време от приблизително 30 години. С оглед това въззивният съд е приел, че следва да се приложи трайно установена практика на ВКС (въззивният съд е посочил решения на ВКС), съгласно която справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност - обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл.д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лева В сочената по-горе практика се приема, че при определянето на този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. Въззивният съд е приел, че върху посоченото обезщетение се дължи законна лихва от датата на исковата молба, тъй като не се установява настъпване на факти, които да обосноват основателност на това искане преди този момент. По иска за имуществени вреди: Той е неоснователен. На първо място въззивната жалба в тази част е бланкетна и не съдържа никакви конкретни оплаквания. Само на това основание, решението в тази част, като отговарящо на изискваният за допустимост и като непротиворечащо на императивни правни норми, подлежи на потвърждаване. Отделно от това следва да се отбележи, за пълнота, че по отношение на имуществените вреди не е възприета посочената по-горе презумпция (прилагана и от ЕСПЧ за неимуществени вреди). Всяка имуществена вреда следва да бъде надлежно доказана, по основание и размер. В случая не се установява, че ищецът е претърпял материална вреда в размер на 250 000 лева (част от обща искова претенция от 1 000 000 лева), която е причинена от загуба на възможност да предяви искове и да получи обезщетение за причинените с разследваните деяния вреди. Няма установена и причинна връзка, че соченият размер на вреда е настъпила в патримониума на ищеца в резултат на изключителната продължителност на процесното наказателно производство. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над 12 000 лева по изведения от жалбоподателите правен въпрос (изведен в разновидности): Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? Видно от мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ. Настоящият съдебен състав намира, че следва да извърши преценка дали разрешението на въззивния съд съответства на приетото с посочените от жалбоподателите решение № 72 /1.06.2022 г. по гр.д. № 4037/2021 г. на III г.о. на ВКС (посочено на стр.10 и 17 от изложението за допускане на касационно обжалване и приложено под номер 7), решение № 50280 /11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о. на ВКС, № 50280 /11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 50062 /02.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о. на ВКС (последните две с участието на съдии от настоящия състав, които решения са им и служебно известни), или им противоречи, което представлява допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото с т.2 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС посочените от жалбоподателите въззивни решения и определения на ВКС не попадат между актовете, визирани чл.280, ал.1, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допълнително основание по чл.280, ал.1, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което настоящият съдебен състав не ги обсъжда. Поради това, че допуска касационно обжалване в частта, с която е отхвърлен искът на жалбоподателите за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав не обсъжда останалите въпроси, свързани с този иск (от 2 до 5). Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по изведения въпрос: От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС - дали от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба? По този въпрос не е налице противоречие с посоченото решение по гр.д. № 5914/2015 г. на IV г.о. на ВКС, видно от което, то е постановено по иск, предявен преди да е уреден пряк ред в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право (не е постановено по иск по чл.2б от ЗОДОВ). Жалбоподателите не са посочили решение на ВКС, постановено по иск чл.2б ЗОДОВ, с което разрешението на въззивния съд да противоречи. Както беше посочено и по-горе посочените от жалбоподателите въззивни решения и определения на ВКС не могат да обосноват допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което настоящият съдебен състав не ги обсъжда. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по изведения въпрос: При какви обстоятелства въззивната жалба е бланкетна и какви са правомощията на въззивната инстанция? Въпросът е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел, че въззивната жалба в частта по иска за имуществени вреди е бланкетна и не съдържа никакви конкретни оплаквания и че само на това основание, решението в тази част, като отговарящо на изискваният за допустимост и като непротиворечащо на императивни правни норми, подлежи на потвърждаване. Въпросът е по приложението на разпоредбата на чл.269, изречение 2 ГПК (когато във въззивната жалба не се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в случая по един от разгледаните с него искове – за имуществени вреди) и не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика, която е уеднаквена с приетото по т.1 от ТР № 1 /2013 г. по тълк.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по изведения въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателства по делото? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика. Въззивният съд е разгледал доводите на жалбоподателите (правоприемници на първоначалния ищец) и е изложил самостоятелни мотиви по тяхната основателност. Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на останалата част от въззивното решение. Воден от изложеното съдът