Определение № 2521 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1362/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. К. К. (вписан като адвокат в Софийска адвокатска колегия – т. е. лице с юридическа правоспособност) против определение № 748 от 11.02.2026 г. по ч. гр. д. № 2513/2025 г. на Окръжен съд – Варна.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответната страна по жалбата – И. С. К., чрез адв. Р. с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК счита да отсъстват основания за допускане на касационното обжалване и претендира разноски.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Предмет на частната жалба е посоченото въззивно определение, с което е потвърдено определение № 10930 от 13.08.2025 г. по гр. д. № 5599/2025 г. на Районен съд – Варна, с което производството е прекратено, поради липсата на международна компетентност на сезирания съд да разгледа спора за родителската отговорност за общите на страните деца Д., [дата на раждане] и С., [дата на раждане], в какъвто смисъл е нарочно релевирания от майката отвод за международна компетентност.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че както децата, така и тяхната майка, са с обичайно местопребиваване в Република Франция. Изтъкнал е че бракът между страните е сключен на 04.07.2011 г. в посолството на РБ в [населено място], Франция като и двете деца са родени в тази държава, там живеят, посещавали са детска градина, а впоследствие и понастоящем са ученици в училище в [населено място], Франция. От своя страна майката работи във Висшето училище по технологии и бизнес в същия град като преподавател – изследовател на постоянен безсрочен трудов договор. Там е нейното обичайно и постоянно местоживеене, а естеството на професионалната й дейност изисква присъствено изпълнение. За неоснователни са намерени направените с частната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното преграждащо определение, поради наличието на компетентност на българския съд по спора съгласно разпоредбите на чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от приложимия Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г., който отменя Регламент № 2201/2003, считано от 1 август 2022 г. В тази връзка са развити доводи, че по делото не се установява нито децата да имат обичайно местопребиваване в Република България (РБ) – в [населено място], на [улица], ап. 18, считано от 11.07.2024 г., нито, че детето С. е записано в училище на територията на РБ, което да е резултат от съвместно решение на двамата родители, нито пък, че майката И. К. е признала международната компетентност на българския съд по спора за родителската отговорност за двете деца (т. е. настоящия спор) като го е сезирала с разглеждане на спор по чл. 127а СК - за разрешение, заместващо съгласието на бащата децата да напускат пределите на Република България и да пребивават в чужбина, придружавани от своята майка, предмет на гр. д. № 119/2024 г. на РС – Варна. За недоказани са приети доводите на бащата, че децата са преместени от Р Франция в РБ по съвместно решение на двамата родители, както и че извеждането им обратно в Р Франция е неправомерно. В допълнение на горните аргументи съставът на втората съдебна инстанция е изтъкнал, че дори и при наличие на някое от основанията по чл. 7 – 10 от приложимия Регламент, в случая са осъществени предпоставките на чл. 10, §1, б), т. ii) от същия, а именно страните по настоящото дело като носители на родителската отговорност са приели изрично компетентността на френските съдилища, тъй като съд в Република Франция (Апелативен съд на Б., Общ съд на Б.) с решение от 02.10.2025 г. се е произнесъл по иска на И. К. против Г. К. за развод и произтичащите от него последици, вкл. и родителската отговорност. В това производство, образувано на 15.03.2023 г. бащата е участвал лично и чрез представител, и не е възразил срещу компетентността на френския съд, при което съдията е определил като компетентни френските съдилища, а като приложимо – френското законодателство. Мотивиран е и довод, че в случая е изпълнен състава на чл. 20, § 3 от Регламента - според който установената компетентност на съда, пред който е заведен искът по – рано изисква съдът, пред който е предявен искът по – късно да се откаже от компетентност в полза на съда, пред който искът е предявен по – рано. Това обстоятелство обосновава отново извод, че българският съд не е международно компетентен да разгледа и да се произнесе по спора за родителската отговорност за децата на страните.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (приложено към касационната жалба и инкорпорирано в нея) касаторът поставя въпроси, за които се твърди, че са обуславящи изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и с актове на Съда на Европейския съюз, респ. че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Как следва да се тълкува и прилага понятието „обичайно местопребиваване“ на дете по смисъла на чл. 7 от Регламент (ЕС) 2019/1111 при наличие на данни за установяване на детето в РБ (декларация от родител, записване на училище), но и за връзки с друга държава – членка?“.

По въпроса се сочи отклонение с решение № 186/26.11.2019 г. по гр. д. № 3766/2018 г. на ВКС, IV г. о., както и с решение на СЕС по дело С-512/17.

2. „Как следва да се тълкуват действията на единия родител по сезиране на съд в държава – членка, различна от тази на досегашното обичайно местопребиваване на детето, с оглед правилата за дерогация (приемане) на компетентност по чл. 10 от Регламент (ЕС) 2019/1111?.

Тук се поддържа, че обжалваното определение е в противоречие с решение на СЕС по дело С-436/13.

3. „Длъжен ли е съдът, когато проверява международната си компетентност да обсъди и се произнесе по всички доводи на страните, вкл. тези за неправомерно отвеждане на дете по смисъла на чл. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 и представлява ли липсата на мотиви по такъв довод съществено процесуално нарушение?“

По това питане искането за селектиране на частната жалба се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че има значение за точното прилагане на закона, тъй като засяга обхвата на съдебния контрол и правото на защита.

В нарочно приложеното изложение на основанията за допускане на касационен контрол жалбоподателят поставя същите правни въпроси, но обосновава разглеждането им (вкл. и на първите два) на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото излага мотиви за наличието на специалната негова предпоставка.

По първия от въпросите се твърди, че претендираното негово значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото произтича от факта, че той засяга основен критерий за определяне на международната компетентност по дела за родителска отговорност и е свързан със стандарта на доказване и обхвата на преценката на съда при определяне на „обичайното местопребиваване“ на детето.

Второто питане се поддържа да осъществява и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото касае правилата за дерогация на компетентност и принципа за добросъвестност в процеса.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване.

Питането относно изясняване на вложения смисъл в понятието „обичайно местопребиваване“ на дете по смисъла на чл. 7, § 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г., респ. на чл. 8, § 1 от отменения Регламент (ЕО) 2201/2003 г., е от значение за постановения по делото резултат. Така то осъществява общо основание за селектиране на частната жалба, но не и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не се установява поддържаното отклонение на въззивното определение с практиката на ВКС, респ. с решението на СЕС, на които страната се позовава. По тълкуване на горното понятие е налице утвърдена съдебна практика на българските съдилища (вж. определение № 574/18.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3646/2014 г. на ВКС, IV г.о., определение № 91/12.03.2021 г. по ч. гр. д. № 3972/2020 г. на ВКС, III г.о. и др.), кореспондираща на разясненията, дадени в практиката на СЕС (вж. решение по дело С-523/07), която настоящият състав изцяло споделя. Там е разяснено, че „обичайно пребиваване“ по смисъла на чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. (понастоящем чл. 7, § 1 от Регламент 2019/1111 на Съвета) трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава - членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето при отчитане на всички фактически обстоятелства, специфични за конкретния случай. Обичайното пребиваване на едно дете се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, като престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. Временното отсъствие на детето, например по време на ваканция, не поставя под въпрос продължаването на обичайното пребиваване. Може да се говори за обичайно пребиваване, когато с оглед на фактическите обстоятелства, може да се очаква завръщане на детето в първоначалното място на пребиваване. От значение за социалната интеграция са, както се посочи по-горе, владеене на езика и посещаване на училище, а също приятели, занимания в свободното време и др. В разглеждания случай е несъмнено, че към датата на сезиране на районния съд в [населено място] (края на м. април 2025 г.) децата на страните са имали обичайно местопребиваване в Република Франция, до какъвто извод е достигнал и съставът на втората съдебна инстанция. Възприетото от него разрешение относно тълкуването на релевантното понятие – т.е. по обуславящия изхода на делото за родителската отговорност въпрос, съответства на установената практика на националния съд и на актовете на СЕС, поради което отсъстват предпоставки за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по него. Наличието на трайна съдебна практика на ВКС и съобразяването й при постановяване на обжалваното определение пък изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първото питане.

Вторият въпрос е повдигнат с оглед становището на касатора, че майката е обосновала подсъдност на българския съд по спора по чл. 127а СК, предмет на по – рано образувано дело пред Районен съд – Варна, с което изрично е признала неговата компетентност по единствения релевантен критерий, а именно - обичайно местопребиваване на децата. Счита се, че по този начин тя е приела компетентността на този съд по смисъла на чл. 10 от Регламент 2019/1111 на Съвета, а последващото й възражение за отвод на международна компетентност на същия съд не може да заличи този факт и представлява злоупотреба с право.

Питането не е обуславящо за изхода по делото, тъй като въззивният съд е приел, че сочената призната от майката компетентност на българския съд е относима към друго дело (с предмет искане по чл. 127а СК), но не и по спора, предмет на разглеждане в настоящото производство (за родителската отговорност за децата Д. и С.), в което страната изрично е направила възражение за международна некомпетентност на сезирания (български) съд. Освен общата, в случая отсъства и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, защото не се установява отклонение на обжалваното определение с решението на СЕС, на което касаторът се позовава – решение от 1.10.2014 г. по дело С-436/13. Последното е постановено при различна фактическа обстановка от установената по настоящото дело, доколкото в случая не се касае за преместване на дете/деца от една в друга държава членка – от Р Франция в Р България, поради което не се поставя въпроса за предходното обичайно местопребиваване на детето/децата, респ. за новото тяхно обичайно местопребиваване в друга държава членка.

Липсата на поставен релевантен правен въпрос, който да обуславя изхода по делото, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол при това без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова и искането за достъп до касация по въпроса не може да се уважи.

Няма основание за селектиране на частната касационна жалба и по последния повдигнат въпрос. Той е предпоставен от тезата на страната, че в случая двете деца са неправомерно отведени от РБ обратно във Р Франция и въззивният съд е пропуснал да обсъди направения от нея довод в този смисъл. Напротив, в обжалваното определение са изложени съображения в отговор на оплакването на бащата в частната му жалба, с която е сезиран второинстанционния съд, че не е налице такова поведение и не е осъществено неправомерно отвеждане на децата в Р Франция. Дали даденото правно разрешение е правилно не може да се провери в настоящото производство по преценка на основанията за допускане на касационното обжалване. Това е въпрос, който е относим в производството по разглеждане на жалбата по същество, което обаче се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Освен изложеното, по въпроса за задължението на инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба е формирана задължителна съдебна практика на ВКС, изразена в ТР № 6/15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК. Според тази практика съдът, който упражнява инстанционен контрол по частната жалба е задължен (дори и при сезиране с бланкетна жалба) служебно да провери всички правно релевантни факти, сам да прецени доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Със сега обжалваното определение съдът е изпълнил това свое процесуално задължение и не се е отклонил от установената съдебна практика, наличието на която изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, поради което искането за достъп до касация не може да се удовлетвори.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,