Определение № 52 от 08.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2188/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Б. Х., чрез адв. Г. против решение № 688/13.02.2023 г. по в. гр.д. № 4215/2022 г. на Софийски градски съд, с което като е отменено решение № 1875 от 10.03.2022 г. по гр.д. № 53835/2021 г. на Районен съд София, са отхвърлени предявените от касатора против „Напоителни системи“ ЕАД искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа недопустимост на същото поради произнасяне на въззивния съд извън очертаните с въззивната жалба оплаквания по правилността на първоинстанционното решение. На следващо място са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл.328, ал.2 КТ, §1, т.3 ДР на КТ и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а е посочил единствено, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси относно предпоставките на основанието за уволнение по чл.328, ал.2 КТ и относно определянето на конкретна длъжност за ръководна в противоречие с изрично посочена казуална практика на ВКС. Единственият формулира, в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, въпрос е допустимо ли е самостоятелното упражняване на правото по чл.328, ал.2 КТ в случаите, когато две или повече лица осъществяват управлението на едно и също предприятие въз основа на сключен с всяко от тях договор за управление, при условията на отделно представителство. Касаторът поддържа и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с обосновка за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилна квалификация. Ответникът по жалбата – „Напоителни системи“ ЕАД, чрез юрк. П., е депозирал отговор, в който е изложено становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. За да отмени първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че в конкретния случай са налице всички предпоставки за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл.328, ал.2 КТ. Посочил е, че в представения договор за възлагане на управлението от 15.06.2021 г. не се съдържа конкретна бизнес задача/програма, но доколкото такава предпоставка от закона не произтича – започналото изпълнение да е релевантно, само когато е по конкретна бизнес задача, управителят, с който е сключен договора има право да приложи специфичното по цел уволнително основание на чл.328, ал.2 КТ. За да приеме горното разрешение, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решение № 351/31.10.2013 г. по гр.д. № 2188/2013 г. и решение № 4/7.04.2022 г. по гр.д. № 2285/2021 г. и двете на IV г.о. на ВКС, според която предпоставките по чл.328, ал.2, изр.2 КТ не включват изискване започнатото изпълнение по сключения нов договор за управление в смисъла на разпоредбата да се свързва винаги с изпълнението на конкретна бизнес програма или бизнес план, тъй като такова допълнително условие за фактическия състав на чл.328, ал.2 КТ от закона не произтича. Такова условие не може да се изведе и по тълкувателен път, включително за тези работодатели, които са нормативно задължени да осъществяват своята дейност по бизнес програма, утвърдена по надлежния ред и с необходимото съдържание / т.напр. чл.57 и чл.58 от Правилника за прилагане на 3акона за публичните предприятия/, но и за онези работодателя, които с договора за управление са възложили изготвяне и/или изпълнение на конкретна бизнес програма или бизнес план. Достатъчно е да е сключен нов договор за управление, с който собственикът на предприятието или негов представител срещу уговорено възнаграждение е възложил управлението на предприятието на оправомощено от закона лице /управител, изпълнителен директор на дружество и т.н./ срещу възнаграждение и лицето да е започнало изпълнението по договора. На следващо въззивният съд е приел, че в длъжностната характеристика на заеманата от ищеца длъжност като негови задължения са възложени ръководство, организация, контрол и отговорност за трудовия процес на ответното дружество. Отчетено е, че в трудовата му функция е включено координиране и осъществяване на общ контрол върху дейността по стопанисването, управлението на собствеността; организация и контрол на материално-техническото снабдяване на централното управление, поддържането и ремонта на недвижими имоти и движими вещи, собственост на централното управление; вкл. да предлага предприемане на разпоредителни действия по отношение на последните; оперативен контрол на поддържането и правилната техническа експлоатация на транспортните средства в управлението; ръководство и организация на работата на служителите от дирекцията, чрез разпределение на задачите за изпълнение, контролиране изпълнението на задълженията им, спазване на законоустановените срокове за становища и на трудовата дисциплина; координация дейността на служителите от дирекцията с другите дирекции и отдели, периодично анализиране изпълнението на възложените задачи, както и е предлагане на изпълнителния директор на мерки за повишаване ефективността на работата на дирекцията; даване на методически указания, нареждания и предписания и отчитане дейността на дирекцията пред изпълнителния директор; изпълнение на допълнително възложени задачи по нареждане на изпълнителния директор. При тези данни и при съобразяване на основния предмет на дейност на дружеството, въззивният съд е приел, че на ищеца е възложено да ръководи трудовия процес във връзка с изпълнявана основна дейност от дружеството – стопанисване, експлоатация, ремонт, поддържане, разширяване, инвестиране, проучване и проектиране; отдаване под наем на хидротехнически съоръжения и сгради. По отношение на така посочените дейности на ищеца са възложени задължения да организира деловодно, административно и правно дейността в дружеството; да ръководи и организира работата на служителите от дирекцията, да разпределя задачите за изпълнение, да контролира изпълнението им, спазването на сроковете за даване на становище, както и трудовата дисциплина; да координира дейността на служителите и т.н. При така очертания обхват на трудовата функция за длъжността, заемана от ищеца и при съобразяване на трайната практика на ВКС по въпроса какви са критериите, по които длъжността следва да се квалифицира като ръководна по смисъла на чл.328, ал.2 КТ вр. §1, т.3 ДР на КТ съдът е достигнал до изводи, че от дейността на звеното „Дирекция Административно-правна“ зависи и постигането на конкретни стопански резултати за дружеството като цяло, както и че изпълняваната от ищеца длъжност е с ръководен характер. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Неоснователен е доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд извън очертаните с въззивната жалба оплаквания по правилността на първоинстанционното решение. Видно от съдържанието на въззивната жалба, ответникът е обжалвал първоинстанционното решение, с което са уважени исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ с доводи, че по делото е установено наличието на фактическия състав на уволнителното основание на чл.328, ал.2 КТ, а именно: заповедта е издадена от избрания и вписан в търговския регистър нов изпълнителен директор на дружеството, с който е сключен договор за управление, като е без значение факта дали бизнес програмата, която ще изпълнява е нова, сходна или идентична като съдържание с предходната такава; работникът или служителят е измежду лицата, които представляват “ръководството на предприятието“ съгласно §1, т.3 ДР на КТ; изпълнението на договора за управление е започнало и уволнението е извършено в 9 месечен срок от този момент, поради което изводът на първоинстанционния съд, че уволнението е незаконно са неправилни. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а поддържа единствено, че даденото от въззивния съд разрешение по приложението на нормата на чл.328, ал.2 КТ и относно критериите, по които длъжността следва да се квалифицира като ръководна по смисъла на §1, т.3 ДР на КТ, е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Настоящият състав не е длъжен да излага мотиви относно съответствието на въззивното решение с практиката, посочена от касатора, тъй като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че твърдението на ищеца за незаконност на уволнението, заявено в исковата молба, е че в случая няма сключен договор за управление с нова бизнес задача за постигане на конкретни икономически резултати и не са поставени други или различни цели, които новият изпълнителен директор да постигне като сформира нов ръководен състав, а не че изобщо липсва приет бизнес план с конкретни икономически показатели, които новият управител трябва да постигне. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС /решение по гр.д. № 5537/2014 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 1358/2012 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 601/2016 г. и решение по гр.д. № 2939/2019 г. и двете на III г.о./ бизнес задачата с конкретни икономически показатели, може да бъде поставена и с други актове и документи, стоящи вън от самия договор за управление, стига да е налице връзка между тях, както и че не е налице пречка да се ползва бизнес план на предходен управител, когато този бизнес план изрично бъде приет от новия управител, какъвто е и конкретния случай видно от чл.1.1 и чл.2.4 от договор за възлагане на управление от 15.06.2021 г. Повдигнатият в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не се е произнасял и съответно той не е обусловил решаващите му изводи за неоснователност на иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ. Отделно от това, по него изобщо не е обоснован допълнителния селективен критерий, съгласно разясненията на т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост – законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или спорът да е решен въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушени са основни правила на съдопроизводствения ред или съдебният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Твърдените от касатора съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при установяване на фактическата обстановка по делото, както и неправилна квалификация, не представляват хипотези на видимо и „тежко нарушение“ на процесуалния и материалния закон и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,