Определение № 2680 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3472/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. П. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 1512 от 24.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 6108/2022 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20012535 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 75205/2019 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от В. П. Н. срещу Г. М. А. искове по чл. 23, ал. 2 СК за признаване на установено, че ищецът е собственик на част, равняваща се на 30 000 лв., представляващи лични средства, вложени в закупуването по време на брака на страните на апартамент № 32, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР, със застроена площ от 51,91 кв. м, разположен на пети етаж, четвърти надпартерен от жилищна сграда, находяща се в [населено място], р-н Л.,[жк], [улица], построена в поземлен имот с идентификатор ***, и по чл. 21, ал. 4 СК за установяване липсата на принос на ответницата в придобиването на останалата част от имота. Въззивният съд е приел, че страните са сключили граждански брак на 16.05.2015 г., като действащ помежду им е бил имуществен режим на общност. С решение № 117 от 14.10.2019 г. по гр. д. № 301/2019 г. на Районен съд – Сливница бракът им е прекратен с развод по взаимно съгласие. По време на брака страните са избрали друг режим на имуществени отношения, а именно режим на разделност, считано от 06.12.2017 г. Правото на собственост върху процесния имот е придобито по силата на договор за покупко-продажба от 30.03.2017 г., обективиран в нот. акт № 54/2017 г., за сумата от 42 100 евро, платена изцяло от купувача В. П. Н.. В представеното споразумение по чл. 51 СК страните са посочили, че между тях действа режим на разделност, поради което с него те не са уредили имуществените си отношения по повод на придобитото по време на брака имущество. Съдът е приел, че процесният апартамент е придобит по време на брака при действащ режим на имуществена общност, като с прекратяването му съпружеската имуществена общност е прекратена и трансформирана в обикновена съсобственост при равни квоти между бившите съпрузи. По отношение на иска по чл. 23, ал. 2 СК са изложени съображения, че представеният договор за потребителски кредит от 10.05.2018 г. е неотносим към спора, тъй като това облигационно отношение е възникнало след придобиване правото на собственост върху имота, т. е. след плащане на цената от 42 100 евро, и когато страните са преминали към имуществен режим на разделност. Твърденията на ищеца, че ремонтът на апартамента е извършен със средства от потребителския кредит и че част от цената му е заплатена със средства, получени от продажбата на негов личен автомобил са приети за недоказани. Във връзка с твърденията му за вложени при закупуването на имота негови лични средства в общ размер на 24 000 лв., придобити по дарение, като доказателство са представени два броя декларации, с нотариална заверка на подписите от дата 19.12.2019 г., подписани от П. Н. Н. и Н. П. Н. (негови баща и брат), в които е посочено, че са му дарили сумите, съответно в размер на 4000 лв. и 20 000 лв. Декларациите са с достоверна дата, предхождаща предявяването на иска с една седмица, поради което съдът е приел, че същите са създадени за нуждите на настоящото дело и имат характер на свидетелски показания, дадени в писмена форма, а не по предвидения в ГПК ред, поради което същите не са кредитирани. Преценявайки свидетелските показания на Н. Н. по реда на чл. 172 ГПК, съдът е приел, че същите не са достатъчни да установяват твърдението на ищеца за извършено дарение в размер на 20 000 лв., нито че от тях може да се обоснове извод, че именно тази сума е била използвана за закупуване на процесния недвижим имот. По делото е установено, че нетният доход на ищеца е 359 191,21 лв., който е осигурявал за него и семейството му жизнен стандарт над средния за страната. Той е разполагал с достатъчно средства за придобиването на процесния недвижим имот (без да се налага ползване парични средства по договори за заеми от роднини или да се разпорежда възмездно с движимите си вещи), както и за извършването на ремонт и/или обзавеждането му. По тези съображения съдът е направил решаващ извод, че не е налице частична трансформация на лично имущество при закупуването на процесния имот, като е посочил, че избраният през време на брака режим на разделност има действие за в бъдеще и не засяга придобитите вещни права преди 06.12.2017 г., а посоченото в т. 9 от споразумението по чл. 51 СК не изразява воля по отношение на квотите на трансформираната в обикновена съсобственост имуществена общност. По предявения иск с правна квалификация чл. 21, ал. 4 СК съдът е посочил, че от показанията на посочения свидетел е установено, че грижи за децата са полагани и от двамата родители, както и от бабата и дядото по бащина линия. Ответницата е работила през време на брака, което обосновава извод, че е допринасяла за благополучието на семейството и чрез влагането на средства от труд. Прието е, че за уважаване на предявения иск е без значение размерът на доходите и/или обемът на грижите, които е осигурявала/полагала ответната страна, респ. че в случая презумпцията за съвместен принос не е оборена. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Какво е действието във времето на декларацията за избор на режим на разделност — дали тя има действие само за напред, или има обратно действие; 2. Избирането на режим на разделност от съпрузи по сключен граждански брак има ли обратно действие, отнася ли се и за придобитите вещни права до момента на вписване на избора на този режим; 3. Имущество, придобито от единия съпруг преди подаване на декларации за избор режим на разделност, съпружеска имуществена общност ли е и само при опровергаване на презумпцията за съвместен принос, или то може да се приеме за лично имущество, или това имущество не е СИО, а е лично имущество и без опровергаване на презумпцията за съвместен принос; Има ли смисъл съдът да се произнася и съответно има ли власт съдът да дава правосъдие по въпрос относно наличие или липса на съвместен принос на двамата съпрузи по отношение на имот, който е придобит по време на брака на името на съпруга ищец и съпрузите са сключили декларация за имуществена разделност, надлежно вписана и придобила ефект; 4. Налице ли е правен интерес у ищец да предяви искове като процесните (за признаване на имот като придобит в резултат на трансформирано лично имущество, че е изцяло лична собственост на ищеца, и иск за оборване на презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК), при положение че ищецът е самостоятелен собственик на имота, за който иска да бъде признато по отношение на другия съпруг, че е придобил в лична собственост изцяло, поради трансформация на лично имущество и поради липса на принос на другия съпруг за придобиването на имота; Налице ли е правен интерес у ищец да предяви срещу съпруга си (след прекратяване на брака) иск за оборване на презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК при придобиване на имот по време на брака, при положение че имотът е придобит на името на съпруга ищец и съпрузите са подписали надлежна декларация за избор на режим на разделност; 5. При липса на съсобственост на ответника върху процесния имот, надлежна страна в процеса ли е той, като не е съсобственик, предвид обратното действие на избора на имуществени отношения на разделност от страните; 6. Установяване по делото, че съпругът ответник има минимален принос при отглеждането и грижите за децата на страните, и че ответникът няма дори минимални полагани усилия по отношение на домакинството и няма никакво участие при плащането на цената на придобития апартамент, обосновават ли извод на съда, че презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК не е оборена, т. е. процесуално законосъобразен ли е такъв извод; 7. Върху коя страна е тежестта за доказване за какво са харчени доходите на ответницата по време на брака, преди и при покупката на процесния апартамент; Може ли съдът законосъобразно да приеме, че ответницата има материален принос при закупуване на апартамента, ако тя не твърди по делото да е имала такъв; Законосъобразен ли е изводът на съда за принос от ответницата, равен на 50 %, при доказано само минимално участие в домакинската работа за кратък период; 8. Трябва ли съдът да обсъди и да формира изводите си, като обсъди всички твърдения и приложени доказателства по делото, а ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема; Законосъобразно ли е съдът да игнорира / да не даде вяра на свидетелски показания в процеса, само защото изхождат от близък роднина - брат на ищеца; При преценката дали да даде вяра на показанията от такова лице, съдът следва ли да отчете има ли противоречие между тях и останалите доказателства по делото, включително и гласни, дали показанията са обективни и вътрешно непротиворечиви, съответни ли са на правилата на логиката и на житейския разум и въз основа на този анализ да реши дали да цени показанията и доказателствата по делото. По отношение на въпроси №№ 1, 2, 3 и 8 се поддържа и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевира се основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответницата по жалбата Г. М. А. не е подала писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите три свързани въпроси, отнасящи се до действието във времето на декларацията за избор на режим на разделност, нямат обуславящо изхода на спора значение, респ. соченото във връзка с тях решение № 50051 от 02.05.2023 г. по гр. д. № 2602/2022 г. на ВКС, I г. о., с което е прието, че декларацията за избор режим на разделност има обратно действие и се прилага и за придобиванията по време на брака преди избора му, е неотносимо към настоящото дело. Това е така, тъй като дори в случая да се приеме, че декларацията за избор на имуществен режим на разделност не съдържа уговорки относно придобитото преди това по време на брака между страните имущество и има обратно действие, това обстоятелство с нищо не би променило крайните изводи на съда за допустимост, респ. неоснователност на предявените искове по чл. 23, ал. 2 и чл. 21, ал. 4 СК. Приетото от въззивния съд относно действието на тази декларация във времето представлява един съпътстващ, а не решаващ мотив за отхвърлянето на тези искове. Ето защо тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. По четвъртия поставен въпрос и свързания с него пети въпрос, отнасящи се до допустимостта на предявените искове, следва да се отбележи, че според доктрината и установената съдебна практика преценката за наличие на правен интерес у ищеца да предяви съответния иск, респ. неговата процесуална легитимация, се извършва преди всичко въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения, който в случая са, че процесният имот е придобит по време на действащ между страните законов режим на съпружеска имуществена общност /същото е поддържано и пред въззивния съд/, като декларацията за избор на режим на разделност дори не е сред представените с исковата молба писмени доказателства, а е представена с отговора на същата. Ето защо и тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. По отношение на шестия поставен въпрос касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 13 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 3888/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., каквото не е налице, тъй като същото е постановено при друга фактическа обстановка, а именно установена по делото пълна липса на принос от страна на съпруга за придобиването по време на брака на недвижим имот. С оглед на това не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по този въпрос, както и по следващия въпрос, във връзка с който не се сочи никаква практика на ВКС. По последния поставен от касатора въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си събраните по делото доказателства и начина на тяхното обсъждане, както и доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи, нито е налице противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В съответствие с установената практика съдът е посочил и защо не кредитира показанията на разпитания по делото свидетел на касатора. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Разрешаването на обуславящ изхода на спора правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС, без да са налице визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки за нейната промяна или осъвременяване, изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По отношение на релевираното основание за допускане на касационното обжалване – вероятна недопустимост на въззивното решение важи казаното по-горе във връзка с въпроси № 4 и № 5. Останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК също не са налице, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,