Определение № 791 от 13.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2692/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 74/18.01.2022 г. по в.гр.д. № 1980/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Г.О., 1 състав, в частта, с която е обезсилено решение № 260044 от 06.01.2021 г. по гр.д. № 4985/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Г.О., І-21 състав, в частта, с която съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за установяване на вземането на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД против И. А. И. за заплащане на главница по договор за кредит от 21.05.2008 г. за сумата над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро, като недопустимо и е прекратено производството по така предявения иск, както и за присъдените разноски по делото. Постъпила е и касационна жалба от И. Ц. Б. - наследник на починалата ответница И. А. И., чрез назначения му от въззивния съд особен представител адв. Й. Т., против въззивното решение в частта, с която е отменено решението на СГС и е признато за установено, че И. А. И. дължи на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от още 2 696,97 евро - договорна лихва по договора за кредит за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г., 73,63 евро – такси за администриране на просрочен кредит за периода от 30.05.2010 г. до 25.11.2010 г., и в частта, с която е потвърдено решението на СГС, с което е признато за установено, че И. А. И. дължи на “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 1 403,71 евро - главница по договор за кредит от 21.05.2008 г., сумата от 173,08 лева – застрахователна премия по имуществена застраховка за 2011 г., сумата от 2 209,74 евро – договорна лихва за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г., сумата от 246,51 евро – комисионна за управление на кредита. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решението на СГС в частта, с която е отхвърлен положителният установителен иск на банката против ответника за договорната лихва за периода от 28.05.2010 г. до 14.07.2011 г. за горницата над 4 906,71 евро до 5 079,19 евро, и в частта, с която след отмяна на решението на СГС е отхвърлен положителният установителен иск на банката против ответника за таксата за управление на кредита за горницата над 246,51 евро до 253,91 евро. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК. В касационните жалби всяка от страните излага подробни съображения за неправилност на въззивното решение в съответните части. В случая въззивният съд, за да обезсили решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК за претендираната главница по договор за кредит от 21.05.2008 г. над 1 403,71 евро до 49 087,62 евро, заявена от ищеца като изменение по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК с молбата от 10.05.2019 г., е приел, че поради постъпило възражение от страна на длъжника на банката е указано, че може да предяви иск за установяване на своето вземане в едномесечен срок от съобщението, което е връчено на банката на 22.12.2015 г., и в едномесечния срок по чл. 415 от ГПК, изтекъл на 22.01.2016 г., банката не е предявила иск за установяване на вземането си за сумата над 1 403,71 евро до заявените по реда на чл. 417 от ГПК – 49 087,62 евро. Приел е, че в тази част издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист следва да бъдат обезсилени, като заявителят няма право да се позовава на същата. Приел е, че обстоятелството, че заповедта за незабавно изпълнение и издаденият изпълнителен лист не са фактически обезсилени, не означава, че те поддържат своето действие във времето неограничено, след като има постъпило възражение и указания на съда по чл. 415 от ГПК, то при непредявяване на иск за установяване на това вземане, издадената заповед за изпълнение е изгубила своето действие и следва да се счита обезсилена. По отношение на останалата част от главницата въззивният съд е приел, че направените преоформяния, представляващи отнасяния към главницата на просрочени лихви, договорени в подписаните споразумения между страните, са нищожни в тази част поради противоречие с императивни правни норми – чл. 10 от ЗЗД, доколкото кредитополучателят не е търговец. Приел е при изчисляване на размера на задълженията на ответника към банката за процесния период, че следва да се приложи първоначално договореното между страните, без анатоцизма, предвиден в допълнителните споразумения. Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на ответника, че задължението следва да се счита погасено с продажбата на имота, обезпечаващ вземането на банката, като се е позовал на разясненията, дадени в т. 9 и т. 11в от Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото сумата е събрана чрез осъществено принудително изпълнение. За неоснователни са приети оплакванията на въззивника – ответник, че е осъдена два пъти за едно и също задължение и че правото на иск е упражнено ненадлежно и заповедното производство е протекло незаконосъобразно. За неоснователно е прието и възражението на ответника за изтекла погасителна давност, тъй като заявлението е депозирано на 26.07.2011 г. и с него е поставено началото на исковото производство по чл. 422, ал. 1 от ГПК, което прекъсва давността на основание чл. 116, б. “б” от ЗЗД. Съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Както е прието в разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение, като ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са поставени от всеки от жалбоподателите въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а от касатора Б. се претендира допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение. Съдът намира обаче, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение в обжалваната част съобразно наличието на абсолютните процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение на парично задължение – наличие на подадено от длъжника възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК при спазване на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и предявяване на иска от заявителя в указания срок по чл. 415 от ГПК, за което исковият съд дължи да извърши самостоятелна преценка съгласно задължителните указания, дадени в т. 10а от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК не следва да се обсъждат останалите поддържани от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 и съответно чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. По повдигнатите въпроси в касационните жалби, които биха се явили относими към правилността на въззивното решение и съществото на спора, съдът ще се произнася след проверка на допустимостта на обжалвания съдебен акт. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, за което следва да му бъдат дадени указания. Касационната жалба на Б. е подадена чрез назначения му от въззивния съд особен представител, който не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страна, съгласно разясненията по т. 7 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,