Определение № 398 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 309/2010 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. Н. С. срещу определение № 125 от 02.09.2009г. постановено по гр.д. №4400/2008г. на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, с което е прекратено касационното производство по касационната му жалба срещу решение № 456 от 08.07.2008г. по гр.д. № 375/2008г. на П. окръжен съд. Жалбоподателят намира определението за неправилно. Според него актът на съда съставлява отказ от правосъдие, тъй като касационното обжалване е останало единствения му път за защита. Според него измененията на правилата за касационното обжалване целят ВКС да извършва уеднаквяване на съдебната практика, а в случая е постановено въззивно решение, което е в нарушение на съдебната практика по приложението на плановете за урегулиране на урбанизираните територии. Поради това моли да бъде допусната за разглеждане касационната му жалба. Ответникът по частната жалба Р. С. я оспорва. Ответницата Г. С. не е взела становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа частната жалба и провери обжалваното определение, намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано с правен интерес лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. По същество е неоснователна. Производството пред първата инстанция П. районен съд е по предявен установителен иск за собственост върху 24/84 ид.ч. от придаваемо място, цялото от 84 кв.м. Посочената в исковата молба цена на иска е 40 лв. Удостоверение за данъчна оценка не е представено въпреки даваните от съда указания за това. Съгласно представеното по делото решение на П. районен съд от 12.04.2004г. по гр.д. № 2952/98г. оценката на придаваемото място от 84 кв.м. е завишена и е приета на 378лв. Други данни за оценката на спорния имот по делото не са налице. С обжалваното определение съставът на Върховния касационен съд, ІVг.о. е приел, че жалбата е процесуално недопустима поради това, че обжалваемият интерес е под 1000лв. Посочил е, че оценката на цялото придаваемо място е 378лв., а за претендираните 24/84 ид.ч. от него е 108лв. При така установеното фактическо и правно положение, настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, приема, че обжалваното определение е правилно. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК предвижда критерий, който изключва приложното поле на касационното обжалване спрямо определени решения, а именно такива постановени по дела с обжалваем интерес под 1000 лева. Предявеният иск е установителен иск за собственост и неговата цена се определя се съгласно чл. 69, ал.1, т.2 ГПК от данъчната оценка на претендирания имот, а ако няма такава – от пазарната му цена. Според събраните по делото данни при липса на удостоверение за данъчна оценка е видно, че пазарната цена на спорното място е 378лв., а само на претендираната от ищеца идеална част е 108лв. Предмет на касационната жалба е решението, с което е отхвърлен установителния иск за собственост и следователно обжалваемият интерес е равен на цената на иска, т.е. е 108лв. Тази сума е под предвидения в чл. 280, ал.2 ГПК минимум и затова обжалването пред касационната инстанция на решението на въззивния съд е недопустимо. В същия смисъл е и констатацията на състава на Върховния касационен съд постановил обжалваното определение. Поради изложеното обжалваното определение като законосъобразен съдебен акт следва да бъде потвърдено. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.