Определение № 81 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 655/2022 г.

Производство по чл.278, вр.с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна жалба на В. Б. А. чрез адвокат С. П. от АК-София срещу определение № 2755 от 21.10.2021 г. по ч.гр.д.№ 3043/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което се отменя определение № 2184/08.09.2021 г. по гр.д.№ 10980/2021 г. на Софийски градски съд и е допуснато обезпечение на бъдещ иск на основание чл.440 ГПК чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по изпълнително дело № 20148510401383 на ЧСИ М. П., /с взискател „ИНВЕСТИЦИОННА КОМПАНИЯ“ АД и длъжници „РОС ПАРКЕТ“ ЕООД, „ВИП ПАРКЕТ“ ЕООД, „РОС ИНВЕСТМЪНТ“ ЕООД, „ЕВРО ПАРКЕТ“ ЕООД и Р. Ж. Б./, при внасяне на парична гаранция 9100 лева. В частната жалба се твърди, че необосновано е завишен размера на паричната гаранция, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроси, които се свеждат до критериите, при които се определя размера на гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 и ал.2 ГПК. Частната жалба е подадена в срок срещу определение на въззивния съд, с което е допуснато обезпечение по реда на чл.390 ГПК и подлежи на касационно обжалване на основание чл.274, ал.3, т.2, вр.с чл.396, ал.2, изр.3 ГПК, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови определението, въззивният съд приема, че бъдещият иск с правно основание чл.440 ГПК е допустим, а изложените твърдения за собствеността на молителя /трето лице за изпълнителното производство/, обуславя правния му интерес, но молбата не е подкрепена с убедителни доказателства, с оглед данните по делото за извършени вписвания преди исковата молба за делба от 17.10.2016 г. При тези релевантни за изхода на спора обстоятелства, въззивният съд е уважил молбата за обезпечение чрез спиране на изпълнението по изп.дело № 20148510401383 на ЧСИ М. П., след представяне на гаранция съгласно чл.390, ал.4, изр.2 ГПК. При тези мотиви на съда, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касация, тъй като повдигнатите въпроси за критериите, при които се определя размера на гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 и ал.2 ГПК не са разрешени в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд – напр.определение № 318/27.07.2009 г. по ч.гр.д.№ 255/2009 г., ІІ г.о., с което се приема, че исканата обезпечителна мярка трябва бъде адекватна на субективното материално право, което се защитава, т.е. наложената обезпечителна мярка, чиято цел е да запази съществуващото фактическо положение следва да гарантира изпълнението на постановеното от съда решение, без да засяга неоправдано правната сфера длъжника. В този смисъл, практиката на ВКС приема еднозначно, че обезпечение се допуска само когато ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по съдебното решение, а бъдещият иск е допустим, вероятно основателен и е налице нужда от обезпечаването му. Съгласно ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк.дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката за вероятната основателност се извършва въз основа на въведените от молителя твърдения и подкрепящите ги доказателства, а когато такива не са налице, при представяне на парична или имотна гаранция при условията на чл.180 и чл.181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е процесуално допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната основателност може да се основава на изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл.391, ал.3 ГПК). Обезпечителна нужда няма да е налице, ако интереса на молителя е защитен в достатъчна степен, но конкретната преценка се прави във всеки отделен случай от съда, който се произнася по молбата за обезпечение. В този смисъл, мотивите на съда, че молбата за обезпечение чрез спиране на изпълнението следва да се уважи при внасяне на парична гаранция съгласно чл.390, ал.4, изр.2 ГПК са изцяло в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, а поставените от въпроси не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. След като практиката на Върховния касационен съд по повдигнатите въпроси е уеднаквена и липсват аргументи да се измени съществуващата практика или да бъде създадена нова практика по приложението на чл.391, ал.1, т.2 и ал.2 ГПК. не може да се приеме, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение