Определение № 50341 от 18.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1891/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца А. Т. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът „Дженерали Застраховане“ АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение относно уважената част от предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като краен резултат е отхвърлил иска като неоснователен до общия обжалван размер от 30 000 лв.

За да постанови решението си, съдът е приел, че при доказателствена тежест за ищеца е останала недоказана причината, поради която управляваният от застрахования при ответника водач автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение, при което е настъпил удар с управлявания от ищцата автомобил, оттук и за недоказано противоправно поведение на този водач. Изложил е и допълнителни съображения, че след като с влязла в сила присъда ищцата е призната за виновна в престъпление по чл. 343б, ал. 1, б. „б.“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК уважаването на заявената претенция би противоречало на духа на закона, както и на принципа, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпроса „Представлява ли присъдата, постановена по отношение на единия от участниците в ПТП, пречка същият да търси и получи обезщетение за претърпени вреди, последица от виновното поведение на другия участник в ПТП. Представлява ли предявяването на пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) от страна на осъдения в наказателния процес водач опит да черпи права от собственото си неправомерно поведение и означава ли, че уважаването на такъв иск би било в противоречие с духа на закона.“.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите:

• относно задължението на гражданския съд да приеме за доказан механизма на настъпване на ПТП, когато същият е установен с влязла в сила присъда, постановена във връзка с произшествието, представляваща акт по чл. 300 ГПК, в който е приет за доказан принос на лицето, чиято отговорност е предпоставка за основателност на прекия иск;

• относно задължението на съда след установяване на фактите и обстоятелствата, свързани с поведението (действията и бездействията) на участниците в ПТП, да субсумира същите под приложимите материалноправни норми;

• представляват ли доказателства относно механизма на ПТП и поведението на участниците в него официалните документи, изготвени в хода на досъдебното производство и ако съдът приеме, че същите не са годни да установят тези обстоятелства, следва ли да даде на страната изрични указания относно възможността й да посочи други доказателства за установяване на относимите факти на основание чл. 266 ГПК;

• по въпроса относно дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора и задължението на съда по чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК да формира вътрешното си убеждение, като се произнесе със самостоятелни мотиви по поддържаните от страните доводи и възражения в рамките на очертания пред него от въззивната жалба предмет на спора, като обсъди представените и приети доказателства и отрази в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Така формулираният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Както е посочено по-горе, крайния извод за неоснователност на иска въззивният съд е основал на недоказаност на неправомерно поведение на застрахования при ответното дружество водач. Поставеният въпрос няма отношение към въпроса за доказаността на такова неправомерно поведение, поради което, макар и да е разрешен с допълнително изложените от въззивния съд съображения, не се явява обуславящ крайния извод за неоснователност на иска.

Освен това по този въпрос не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се единствено липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените аргументи се свеждат до обосноваване на застъпеното от жалбоподателя становище, че в посочената хипотеза установеното с присъдата престъпление, намиращо се в причинна връзка с произшествието, не е основание за изключване на отговорността на другия водач, респ. на неговия застраховател, а е основание само за намаляване на размера на обезщетението съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото в тази хипотеза претенцията на признатия за виновен ищец се основава не на собственото му неправомерно поведение, а на неправомерното поведение на другия водач. Като отнасящи се до съществото на спора, така изложените аргументи са от значение за правилността на въззивното решение, която е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство, но не отговарят на посочените по-горе изисквания по т. 4 от ТР № 1/2009 за обосноваване на основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационно обжалване следва обаче да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с четвъртия от поставените във връзка с това основание въпроси – предвид липсата на изложени от въззивния съд конкретни мотиви за обосноваване на извода за липса на неправомерно поведение на застрахования при ответника водач при наличието в подадения от ищцата отговор на въззивната жалба на ответника на конкретни доводи за извършени от този водач нарушения на правилата за движение (чл. 21, ал. 1 и чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДП) и с оглед установената по този въпрос последователна практика на ВКС, вкл. посочената от жалбоподателя.

С тези мотиви съдът