Определение № 2992 от 24.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1096/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Д. от [населено място], подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 361 от 27 .0 3.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1902/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 68 от 25.04.2024 г. по гр. д. № 307/2023 г. на Видински окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на настоящия касатор по чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина му Г. Н. Д., настъпила при ПТП на 06.05.2023 г., за разликата над уважения размер от 150 000 лв. до претендирания размер от 300 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.06.2023 г., до окончателното плащанe на главницата. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Според касатора при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е направил обстоен анализ на събраните по делото доказателства и в мотивите на решението не е посочил кои от тях кредитира и кои не и защо; не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г.; не е отчел в достатъчна степен продължителността на вредите, лимита по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на увреждането, в резултат на което е присъдил обезщетение в занижен размер спрямо доказаните по делото действително претърпени вреди. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и исковата претенция да бъде уважена в цялост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 – 271 от ГПК, след като съответната страна-въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите ѝ се възприемат от въззивната инстанция безкритично, необосновано, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, вкл. и при положение че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 от ГПК?; 2. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?; 4. Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ., когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?; 5. Следва ли при постановяване на решението САС, 12-ти състав, да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?; 6. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и кои не и защо? и 7. Защо въззивният съд не се позовава на свидетелските показания на свидетеля за търпените неимуществени вреди от доверителя ми, защото само с един свидетел не можело да се обоснове присъждане на обезщетение над 150 000 лв., като изложи своите мотиви за това? По отношение на така поставените въпроси касаторът се позовава на допълнителните селективни критерии за достъп до касационен контрол – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да сочи практика на ВКС, и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също изцяло бланкетно. Против касационната жалба е постъпил писмен отговор от страна на „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД, чрез процесуален пълномощник, със становище, че въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г. и от практиката на ВКС, а доводите на касатора касаят изцяло правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в законоустановения срок за обжалване на решението и е насочена против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат по спорния във въззивното производство въпрос относно справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца – настоящ касатор, неимуществени вреди, съставът на въззивния съд е съобразил частичното влизане в сила на първоинстанционното решение, с което в полза на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 120 000 лв., въз основа на следните безспорни по делото факти: Г. Н. Д. (син на ищеца), пътник в л. а. „Мерцедес Е279 ЦДИ“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от К. Геомилов Т., е загинал на място вследствие на ПТП, настъпило на 06.05.2023 г. около 23:45 часа в [населено място]; вина за пътния инцидент има водачът на лекия автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована от ответния застраховател; налице е причинно - следствена връзка между високата несъобразена скорост и настъпилото ПТП, от което пряка и непосредствена последица е смъртта на сина на ищеца. Съставът на въззивния съд е анализирал и свидетелските показания на разпитания по делото един свидетел, според които родителите на загиналия са разведени и той е отглеждан от майката, но въпреки това с бащата са поддържали редовни контакти и отношенията им са били съответни на връзката между баща и син; след смъртта на сина си ищецът се е променил, често плачел и всеки ден ходел на гробището. При определяне на конкретния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди съдът се е ръководил от задължителните указания в ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, че понятието справедливост не е абстрактно и следва да се отчетат всички обстоятелства, относими към формирането на паричен еквивалент за претърпените болки и страдания. В тази връзка е приел, че в случая загиналото дете е единствено на ищеца и е починало по особено жесток начин, което от своя страна може да повлияе върху размера на неимуществените вреди, защото засилва интензитета на психическо страдание на живия родител, както и че бащата и синът са били много близки. Същевременно е посочил, че: разпитът на един свидетел е напълно недостатъчен да обоснове присъждане на обезщетение над 150 000 лв., защото в него липсват конкретни факти, които обичайно обуславят по-висок размер (сплотено семейство, в което да е отгледан загиналият, наличие на общо домакинство, грижа, изрязваща се в подкрепа за образование, намиране на работа, контрол върху действията или положени грижи за възпитание); инцидентно пътуване в чужбина е сплотяващо обстоятелство между родител и дете, но не е фактор, върху който да се обоснове извод за наличие на постоянна родителска връзка с детето; трудността да се намери паричен еквивалент на родителската мъка от загуба на дете, независимо дали е живяло или не с родителя си, е довело съдебната практика до извода, че над горните граници от 120 000 лв. – 150 000 лв. обезщетенията се присъждат по казуси, в които са установени допълнителни обстоятелства, сочещи на значително по-голяма близост между починалите деца и техните родители, свързани с обгрижване. Данни за наличие на такова според съдебния състав на Софийския апелативен съд не са налице, а не са въведени и като твърдения в исковата молба, като съдът може да ги изведе и самостоятелно от доказателства по делото, каквито обаче не са събрани. В тази връзка въззивната инстанция е приела, че възрастта на починалия (20 г.), родствената връзка между баща и син, относително близките отношения между тях, изразяващи се във взаимно уважение, и доказаните по безспорен и категоричен начин неимуществените вреди, проявили се във формата на морални болки, мъка, страдания и психически дискомфорт от преждевременната и невъзвратима загуба на починалия, както и обстоятелството, че и до днес ищецът не е преодолял тежката загуба на сина си, са обстоятелствата, които определят начина на приложение на критерия за справедливост и обезщетението следва да бъде ориентирано към горната граница на максималния размер, посочен в постановена по реда на чл. 290 ГПК решение № 435 от 02.07.2024 г. по гр. д. № 4549/2022 г. на ВКС, IV г. о. (120 000 лв. – 150 000 лв.) Относно лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите въззивният съд е посочил, че променящата се икономическа конюнктура намира отражение в непрекъснато нарастване на тези лимити, но те не са самостоятелен критерий при прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Първият и вторият въпрос, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не удовлетворяват общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите представляват единствено оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, а според задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело трябва да е включен в предмета на спора, очертан с основанието и петитума на иска, както и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му; Значението на правния въпрос за изхода по конкретното делото е свързано с формирането на решаващата воля на съда, а не с правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства; Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като вторите не са част от дължимата проверка по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това, първият поставен от касатора въпрос съдържа оплакване, че с решението си Софийският апелативен съд е излязъл извън предмета на въззивната проверка, без обаче същото да е конкретизирано и обосновано в касационната жалба или дори в изложението към нея, същевременно се навеждат доводи, че въззивникът (т. е. самият касатор) излага голословни твърдения, които са възприети безкритично от въззивния съд – нещо, което не отговаря на процесуалното поведение на страните по конкретното дело. Останалите въпроси са идентични и се свеждат до един – за задълженията на въззивния съд при постановяване на въззивното решение. Същите са получили своето задължително за съдилищата тълкуване с постановяването на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и то е в насока, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване с произтичащите от това ограничения не променя основните му характеристики като въззивно; Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност; По отношение на преценката за правилност на първоинстанционното решение служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и практиката, обективирана в решения по чл. 290 ГПК – решение № 216 от 04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 92 от 16.03.2012 г. по гр. д. № 980/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 323 от 27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 480 от 07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на ВКС, I г. о. и др., въззивният съд е обсъдил самостоятелно всички събрани доказателства с оглед направените във въззивната жалба оплаквания за установяване на действителния характер на търпените вреди и техните продължителност и интензитет, при липса на противоречиви доказателства, които да налагат обосноваването на изрично становище, на кои от тях съдът дава или не дава вяра и защо. Съобразяването на въззивната инстанция със задължителната практика на ВКС и константната такава, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, изключва възможността за селектиране на жалбата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, които освен това са и бланкетно заявени. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение