Определение № 1171 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 933/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. В. П., чрез адв. А. Черногорски, срещу определение № 83 от 12.01.2023 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 3490/2022 г. на Софийски апелативен съд. С последното е потвърдено разпореждане № 15806 от 27.09.2022 г., постановено по гр. д. № 6776/2022 г. на Софийски градски съд, с което е върната искова молба вх. № 40451/27.06.2022 г., подадена от М. В. П. срещу КПКОНПИ, в частта ѝ, с която е предявен иск за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди през периода 08.07.2015 г. – 27.06.2022 г., ведно със законната лихва. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следния въпрос: „Следва ли иск за имуществени вреди да бъде разгледан от съда по същество, когато има достатъчно доказателства затова, че лицето, предявило иска, има правен интерес от предявяването му и е представило доказателства за наличието на лични имуществени вреди от наложен запор по иск от КПКОНПИ, който е отменен с влязло решение на съда?“. Релевира се и очевидна неправилност (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК) като порок, от който страда обжалваното определение. Излагат се доводи, че твърдението за несъобразяване с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е неправилно, тъй като били изложени конкретни факти и обстоятелства, както и достатъчно доказателства за същите. Твърди се, че размерът е уточнен, а именно 50 000 лева имуществени вреди, претърпени от незаконосъобразни действия на КПКОНПИ, представляващи запор на дружествени дялове на дружества, които не са вдигнати до настоящия момент. Сочи се също, че претенцията е уточнена до степен, до която ответникът да не бъде затрудняван в защитата си, а в случай на затруднение ищецът би могъл да поясни и допълни исковата молба. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови определението си апелативният съд е установил, че с искова молба № 40451/27.06.2022 г. ищцата М. В. П. е предявила обективно съединени искове, квалифицирани от нея по чл. 2а ЗОДОВ, за осъждане на КПКОНПИ да ѝ заплати обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на длъжностни лица от КПКОНПИ, претърпени от ищцата в периода от 08.07.2015 г. до 20.10.2021 г., в резултат на наложени неоснователно обезпечителни мерки по ч. гр. д. № С-13/2015 г. на СГС, с което ответникът ограничил правото на собственост на ищцата. Въпреки отмяната на обезпечителните мерки, и до предявяването на исковата молба, част от наложените обезпечителни мерки не били вдигнати. Съдът е отбелязал още, че с разпореждане № 10421/29.06.2022 г. администриращият съд е констатирал нередовности на исковата молба, изразяващи се в неяснота как е формирана претенцията за обезщетение за имуществени вреди за сумата от 50 000 лева, като липсва уточняване по вид и размер на имуществените вреди, чието обезщетяване се търси. Преди изтичане на срока за отстраняване на нередовностите била постъпила молба от пълномощника на ищцата, с която е направено искане по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока за изпълнение на указанията за уточняване на претенцията за обезщетение за имуществени вреди. В тази връзка е констатирано, че с разпореждане № 13287/15.08.2022 г. съдът е уважил молбата, като е продължил срока с 1 месец, считано от 12.08.2022 г. Посочено е, че срокът е изтекъл на 12.09.2022 г. – понеделник присъствен ден. Съдът е установил още, че на 27.09.2022 г. е постановено обжалваното разпореждане, с което е констатирано, че до изтичане на продължения срок /12.09.2022 г./, както и до постановяване на разпореждането, по делото не е постъпила молба за уточняване на претенцията за обезщетение за имуществени вреди в размер на 50 000 лв., поради което производството по делото е прекратено и исковата молба е върната в тази част. При тези фактически данни апелативният състав е намерил, че дадените от съда указания за отстраняване на нередовност на исковата молба, изразяващи се в липса на яснота какви конкретно – по видове и размер, са претърпените от ищцата имуществени вреди, са били уместни и съобразени с изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, като част от изискуемото от закона задължително съдържание на исковата молба. Посочил е също така, че в исковата молба действително не се открива посочване на конкретните имуществени вреди, както и обосновка на техния размер. Съдът е намерил още, че посочването на тези обстоятелства е от съществено значение на първо място за преценка на допустимостта на претенцията – доколкото ищцата предявява искане за присъждане на обезщетение за вреди, претърпени както лично от нея, така и от дружествата, съдът следва да прецени процесуалната легитимация на ищеца за предявяване на претенцията. Отчетено е също, че уточняването на претенцията по видове и размери на претърпените вреди е от съществено значение за осъществяване на правото на защита на ответника. За незаконосъобразна и необоснована е приета тезата на ищцата, че предвидената в чл. 214 ГПК възможност ищецът да измени по размер претенцията си и на по-късен етап в производството му дава възможност да не посочва в исковата молба компонентите на имуществената си претенция по видове и размери. В тази връзка съдът е посочил, че „изменението“ по размер имплицитно включва изискване за конкретно посочване както на първоначалния размер на претенцията, така и на новия ѝ претендиран размер. Прието е също, че посочването на имуществените вреди по видове е относимо към уточняване на претенцията за обезщетение по нейното основание. Поради тези изводи е констатирано, че дадените от съда указания на ищцата са били правилни и законосъобразни, поради което неизпълнението им правилно и съобразно с разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК е санкционирано с връщане на исковата молба. За неоснователни са приети и възраженията на ищцата за липса на уведомяване на страната за продължения срок. Отбелязано е, че определението на съда по чл. 63, ал. 1 ГПК, с което се уважава или отхвърля молбата за продължаване на срока, не подлежи на инстанционен контрол, поради което и съдът няма задължение да съобщи на молителя за процесуалното си действие. Поради това е прието, че то не се съобщава на страната и тя е длъжна сама да следи дали искането за продължаване на срока е уважено и какъв е продълженият срок. За аргумент в тази насока е посочена и разпоредбата на чл. 63, ал. 2 ГПК, която определя от кой момент започва да тече продълженият срок – от изтичането на първоначалния срок, т.е. уведомяването на молителя е ирелевантно за изтичането на продължения срок. Съдът се е позовал и на практика на ВКС в този смисъл. При тези съображения апелативният състав е приел, че доколкото е достигнал до същите изводи, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, поради което е потвърдил същия. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Поставеният от частния жалбоподател въпрос в изложението не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание за достъп до касация. В случая до прекратяване на производството се е стигнало поради констатирано от съда бездействие на ищеца да изпълни указанията на съда за отстраняване нередовности на исковата молба, а не поради недопустимост на иска или липса на доказателства, в какъвто контекст жалбоподателят е формулирал въпроса си. Въпрос във връзка с тези решаващи изводи, че исковата молба е нередовна и в указания срок ищецът не е изпълнил указанията за отстраняване нередовността, не е повдигнат от касатора, а предвид диспозитивното начало в гражданския процес съдът не може сам да стори това. Същевременно, така както е формулиран въпросът, не е правен и поради това, че е поставен в контекста на твърдение, че въззивният съд неправилно е приложил съдопроизводствените правила като не е разгледал иска, въпреки наличието на правен интерес за ищеца от предявяването му и приложените доказателства. В случая липсва констатация на САС, че искът е недопустим поради липса на правен интерес, нито ,че е неоснователен поради липса на доказателства. Следователно поставеният въпрос не изпълнява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма отношение към спорните по делото въпроси – редовна ли е или не исковата молба, надлежно ли са дадени указания за отстраняване на нередовностите, изпълнени ли са указанията на съда в срок или не. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на въззивното определение до касационно разглеждане и за съда отсъства задължение за обсъждане наличието на предпоставките на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая жалбоподателят не се е позовал на нито едно от тях и не е установил наличието им – в изложението липсва позоваване на конкретна задължителна съдебна практика и обосновка в какво се състои твърдяното противоречие на въззивното определение с правните разрешения на последната; на са посочени конкретни актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които жалбоподателят смята, че обжалваното определение се намира в противоречие; в изложението липсва и обосновка защо според частния касатор произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и няма как настоящата инстанция да се произнесе в тази насока. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Жалбоподателят не мотивира това основание с конкретни доводи, а твърдението за очевидна неправилност е изведено от тезата му за съобразяване на исковата молба с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения определението да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о.,