Определение № 414 от 23.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1886/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по съвместна частна касационна жалба на ищците по делото С. Т. А., Т. С. А. и Ю. С. А., чрез процесуален представител, срещу Определение № 689 от 10.03.2022г. по в.ч.гр.д. № 18/2022г. на Софийски апелативен съд, ТК, 3 състав, с което е потвърдено Определение № 1146 от 28.10.2021г., постановено по гр.д. № 1379/20г. на ОС-Благоевград за прекратяване на делото.

Оплакванията на тримата частни касатори са за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Поддържат допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, поради непроизнасяне по всички възражения в депозираната от тях частна жалба, както и несъгласие с решаващите изводи досежно неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частните касационни жалбоподатели поставят следните процесуалноправни въпроси, които намират, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно:

1.След като съдът е сезиран с искане за освобождаване от държавни такси и разноски поради липса на достатъчно средства за заплащането им, при констатирана нередовност на исковата молба, може ли в един и същи съдебен акт да даде указания относно необходимите документи в подкрепа на това искане и указания за заплащане на държавна такса за депозираната искова молба, под угрозата за връщането й при неизпълнение?

2.Следва ли съдът при наличие на искане за освобождаване от държавни такси и разноски поради липса на достатъчно средства за заплащането им, направено с исковата молба, след като се произнесе по това искане с влязъл в сила съдебен акт едва тогава да даде указания и срок за заплащане на следващата се държавна такса?

3.При настъпило правоприемство по чл.227 от ГПК поради смърт на първоначалния ищец, преди произнасянето по искането за освобождаване от държавни такси и разноски, следва ли съдът да се произнесе с нарочен обоснован акт по това искане на починалия преди заличаването му като страна в процеса?

4. При настъпило правоприемство по чл.227 от ГПК поради смърт на първоначалния ищец, преди произнасянето по искането за освобождаване от държавни такси и разноски, относимо ли е това искане към правоприемниците и счита ли се за такова, направено и от правоприемниците в процеса?

5.Длъжен ли е съдът, при наличие на искане за освобождаване от държавни такси и разноски, поради липса на достатъчно средства за заплащането им, направено с исковата молба, при настъпило правоприемство по чл.227 от ГПК поради смърт на първоначалния ищец, преди произнасянето по искането за освобождаване от държавни такси и разноски, да уточни поддържа ли се това искане от конституираните в процеса наследници?

6. Длъжен ли е съдът, при настъпило правоприемство по чл.227 от ГПК поради смърт на първоначалния ищец, когато е налице нередовност на исковата молба, състояща се в липса на документ за внесена държавна такса, да уведоми наследниците поотделно за припадащата им се част от общото задължение или е достатъчно да укаже общия размер на дължимата държавна такса?

Допълнителният селективен критерий по всички въпроси е обоснован с посочване актове на ВКС, на които считат, че обжалваното определение противоречи, а именно: Определение № 359 от 15.07.2011г. по ч.гр.д. №111/2011г., І г.о.; Определение № 436 от 15.10.2012г. по ч.гр.д. № 365/12г., ІІ г.о.; Определение № 225 от 28.06.2018г. по т.д. № 825/2018г., ІІ т.о.; Определение № 224 от 14.05.2019г. по ч.гр.д. № 4877/2018г. на ІV г.о.; Определение №18 от 11.01.2022г. по ч.т.д. № 2579/21г. на ІІ т.о.; Определение № 45 от 07.02.2022г. по ч.гр.д. № 219/22г. на ІV г.о. и Решение № 83 от 21.03.2016г. по гр.д. № 5570/15г. на ІV г.о.

Касаторите сочат и самостоятелния селективен критерий по чл.280, ал.2,предл.трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована отново с твърденията за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди обжалваното определение за връщане на исковата молба на основание чл.129, ал.2 и 3 ГПК – поради невнасяне на дължимата държавна такса, съставът на Софийски апелативен съд е установил, че с предявения от Е. М. А. иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата от 80 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие ПТП от 05.08.2020г., е направено искане по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на ищцата от заплащане на държавна такса и разноски по делото. С молба от 10.02.2021г., в изпълнение указанията на съда, последната е представила декларация за материално и имотно състояние и семейно положение, разпореждане за отпускане на пенсия, доказателства за здравословното й състояние и експертно решение. До установяване датата на смъртта на ищцата – 21.03. 2021г., не е имало произнасяне по искането й за освобождаване от държавна такса. Последвало е определение от 28.05.2021г., с което на основание чл.227 ГПК съдът е заличил като страна в процеса и от списъка за призоваване починалата ищца и на нейно място е конституирал наследниците й по закон – частните жалбоподатели, на които със същия акт са им дадени указания за внасяне в едноседмичен срок от съобщаването на дължимата по делото държавна такса от 3 200 лв., с предупреждение за последиците по чл.129, ал.2 ГПК при неизпълнение. Констатирано е също така, че с молба от 08.06.2021г. правоприемниците на починалата ищца са направили искане съдът да се произнесе по молбата на наследодателката им за освобождаване от държавна такса и в случай, че я остави без уважение, да им даде допълнителен подходящ срок за нейното внасяне. В определение № 877 от 12.08.2021г. сезираният съд е изложил мотиви за недопустимост на произнасянето по искане с правно основание чл.83, ал.2 ГПК, направено от вече починала страна, но в резолютивната част на акта го е оставил без уважение като неоснователно. Установено е също така, че първоинстанционният съд е уважил молбата на новоконституираните ищци по чл.63, ал.1 ГПК като е продължил срока за внасяне на държавната такса с четири месеца. След констатация, че в рамките на продължения срок, изтекъл на 11.10.2021г., ищците не са отстранили нередовността на исковата молба, като не са представили доказателства за внесена държавна такса, с обжалваното пред САС определение от 28.10.2021г., имащо характер на разпореждане по чл.129,ал.3 ГПК, окръжният съд е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.

Въз основа на така установените факти, съставът на САС е изложил следните съображения: За некореспондиращо на данните по делото е прието оплакването на частните жалбоподатели, че съдът не се е произнесъл по направеното приживе от първоначалната ищца искане по чл.83, ал.2 ГПК. С определението от 12.08.2021г. искането е било оставено без уважение като неоснователно по същество, макар и по съображения за неговата недопустимост. С влизане в сила на това определение е изчерпана възможността за повторно произнасяне по искането за освобождаване от внасяне на такси и разноски, поради обстоятелства, свързани с имущественото и здравословно състояние на първоначалната ищца. По повдигнатия в частната жалба въпрос за възможността на процесуалния правоприемник – физическо лице, конституиран в производството по делото по реда на чл.227 ГПК, да се ползва от постановено от съда освобождаване на неговия праводател от внасяне на държавна такса, въззивният съд се е позовал на формирана казуална практика, обективирана в Определение № 298 от 10.09.2013г. по ч.гр.д. №3912/2013г., ГК, ІІ г.о. на ВКС и приетото в него, че в този случай физическото лице-правоприемник по смисъла на чл.227 ГПК не може да се ползва от постановеното от съда освобождаване на неговия праводател от държавната такса по чл.83, ал.2 ГПК. Споделени са съображенията за строго конкретния индивидуален характер на преценката на съда за възможността на конкретния правен субект – в случая ищецът, да понесе разходите за конкретното гражданско производство, както и че задължението за заплащане на държавната такса, за която съдът следи служебно, има публичноправен характер и освобождаването от него на починалия в течение на производството първоначален ищец не преминава по силата на наследственото правоприемство върху неговите наследници по закон, тъй като е свързано с преценката на конкретни обстоятелства, които може да са били налице при първоначалния ищец, но да липсват за неговите процесуални правоприемници. Дори съдът да беше освободил наследодателката на частните жалбоподатели от внасяне на държавна такса, за да бъдат освободени от нейното внасяне, правоприемниците й по чл.227 ГПК следва на свой ред да установят наличието на предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК, в който смисъл е цитираното определение на ВКС. След констатация за липса на доказателства по делото за заплащане на дължимата държавна такса до изтичане на определения от съда продължен срок, въззивният състав е приел за правилно постановеното връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

В случая, поставените от жалбоподателите въпроси не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а обективират поддържаните в частната касационната жалба оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, възпроизведени в изложението при аргументирането им, поради което не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването. Въззивният съд е основал крайните си изводи не въз основа на преценката си за законосъобразността на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия от гледна точка на тяхната поредност /първи, втори и трети въпрос/, и за допуснати процесуални нарушения, поради пропуск да даде задължителни указания /пети и шести въпрос/, поради което тези въпроси нямат характера на обуславящи. Обуславяща изхода на спора е преценката му за неизпълнение от страна на новоконституираните ищци на надлежно съобщеното им указание за заплащане на дължимата държавна такса в рамките на продължения с 4 месеца срок за изпълнение, предпоставило връщането на исковата молба по чл.129, ал.3 вр. ал.2 ГПК, както и изводът за стабилизиране, поради необжалването му, на постановеното от първоинстанционния съд Определение № 877 от 12.08.2021г., в частта с която е оставено без уважение искането на починалата в хода на производството ищца за освобождаването й от внасяне на държавна такса и разноски по чл.83, ал.2 ГПК. Четвъртият въпрос е също ирелевантен за извършваната в селективната фаза преценка, тъй като въззивният съд изрично е констатирал, че след смъртта на наследодателката, има произнасяне по искането й за освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски, поддържано именно от новоконституираните ищци.

Освен поради липса на общата предпоставка, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради недоказаност на заявените конкретни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Представените от касатора актове на ВКС в случая се явяват ирелевантна практика, тъй като с тях са дадени разрешения по въпроса за правомощията на съда досежно дължимостта на съответната държавна такса, но при различна от настоящия случай фактология, акцентът на която е – невъзможността за пререшаване на въпроса за освобождаване на ищцовата страна от плащане на държавна такса на основание заявените от първоначалната ищца обстоятелства по чл. 83, ал.2, т.1-7 ГПК, с оглед влизането в сила, поради необжалването му, на определението за оставяне без уважение на искането по чл.83,ал.2 ГПК на последната. Следва да се отбележи, че некоректно в обосноваване на въпросите в изложението се прави внушение за непроизнасяне на първоинстанционния съд по искането на починалата в хода на производството по делото ищца за освобождаване от държавна такса, което не съответства на данните по делото. Само в посоченото Решение № 83 от 21.03.2016г. по гр.д. №5570/15г. на ВКС, 4 г.о. са разгледани процесуални действия на съда и на страните по повод настъпило правоприемство на подалата въззивна жалба страна по иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот. В случая обаче съдът е дал указания за заплащане на държавна такса за обжалването на всеки от наследниците съобразно наследствената им квота, като въззивното решение е постановено при неизпълнено указание от един от правоприемниците. Касационното обжалване съответно е допуснато по процесуалноправния въпрос за естеството на порока, от който страда въззивното решение, постановено по жалба, нередовностите на която не са отстранени от правоприемниците на починала след подаването й страна. Следователно, цитираното решение не представлява относима практика, което е допълнително основание за недопускане на решението до касационно обжалване по шести въпрос.

Позоваването на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1 т.3 ГПК е формално, без обосноваване значението на формулираните въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като включително не се сочи конкретна законова разпоредба, която да е неясна и непълна или да се нуждае от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на определението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение