Определение № 2949 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3770/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 6141 от 03.07.2023 г., подадена от В. В. Х. и Р. В. М., която е приподписана от упълномощената да ги представлява адвокат Д. Ш. от АК – С. З..

Предмет на обжалване е въззивно Решение № 187 от 17.05.2023 г. по в.гр.д.№ 370/2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик, ІІ гр.състав, в частта, с която (след частичното отменяване на Решение № 260238 от 19.11.2020 г. по гр.д.№ 361/2012 г. по описа на Районен съд – Пазарджик) са отхвърлени предявените от настоящите касаторки срещу „Търговска къща - Инвест“ ЕАД искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетения за лишаването им от ползването на съсобствен недвижим имот за периода от 01.02.2009 г. до 31.08.2009 г. в общ размер от 6 305,38 лв., т.е. по 3 152,69 лв. за всяка от ищците (при обща цена на тези искове в размер на 10 500 лв., или по 5 250 лв. за всяка от ищците поотделно).

Ответникът по касация „Търговска къща - Инвест“ ЕАД е подал отговори на жалбата и на изложението към нея чрез адвокат Д. Т. от АК - В.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.

Отговор е постъпил и от „Спедия“ ЕООД чрез адвокат Д. Т. от АК – В., с който се поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно, като е заявено искане за присъждане на разноски. Становището и искането на „Спедия“ ЕООД не следва да бъдат обсъждани от касационната инстанция, доколкото по отношение на това дружество производството е приключило с влизането в сила на първоинстанционното Решение № 260238 от 19.11.2020 г. по гр.д.№ 361/2012 г. по описа на Районен съд – Пазарджик при условията на чл. 296, т. 2 ГПК в частта, в която „Спедия“ ЕООД е осъдено да заплати на касаторките обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Ето защо то не е легитимирано да участва в производството пред касационната инстанция.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

За да постанови своето решение, въззивният съд е приел за установено, че двете ищци притежават общо 11,912% ид.части от недвижим имот, целият с площ от 6 250 кв.м., представляващ парцел III-Градски универсален магазин в кв. 254 по обезсиления регулационен план на [населено място], идентичен с УПИ *-Градски универсален магазин в кв. 254 по действащия план на [населено място], без построените в него сгради. Собствеността им произтича от наследствено правоприемство от прекия им наследодател В. И. М., починал на 12.04.2003 г. и обезщетяване по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ, извършено със Заповед № 5470 от 17.12.1998 г. на Областния управител на Област Пловдив и Заповед № 1925 от 20.10.2000 г. на Областния управител на Област Пловдив. С посочените заповеди на наследниците на В. В. М. (сред които е наследодателят на ищците, с дял 1/3) са определени общо 35,76% от недвижимия имот. По действащата кадастрална карта УПИ *-Градски универсален магазин в кв. 254 включва ПИ с идентификатори * с площ 4 220 кв.м. - за търговски обект, * с площ 742 кв.м. - за паркинг и * с площ 106 кв.м. - за паркинг. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза на в.л. С. Б., прието във въззивното производство, и трите имота са застроени. В ПИ № * е построена сграда за търговия – градски универсален магазин, която в КККР е разграничена на две части: триетажно тяло (сграда с идентификатор ** със застроена площ от 1 720 кв.м. и свързано с нея ниско едноетажно тяло - сграда с идентификатор със застроена площ от 1 107 кв.м.), спрямо което от три страни (север, запад и юг) е изпълнен благоустройствен обект – тераса с монолитна стоманобетонна конструкция, повдигната на 1,5 м. над прилежащия терен. Ширината на терасата (в рамките на имот с идентификатор *) от северната страна на магазина е 8 м., от запад - 7 м. и от юг – 9,5 м. Терасата е покрита с декоративна настилка; служи за обслужване нуждите на магазина: вход за магазините на ниво тераса и на следващите нива, както и за зареждане на стоки на същите. Терасата е по-широка от минимално изискващия се сервитут за сгради с нежилищно предназначение - 3 м. (съгласно чл. 35, ал. 2 ЗУТ), което е обяснимо с мащаба на сградата - триетажен универсален магазин с голяма разгъната застроена площ – 5 192 кв.м., без подземното ниво и свързаното ниско тяло със застроена площ 1 107 кв.м. За да се стигне до т.н. сервитутна площ на магазина е необходимо да се премине през останалата площ от терасата, която е извън сервитутната площ. Терасата е свързана функционално със сградата в частта си с площ от 356 кв.м., която служи като покривна плоча на подземното ниво. Под партерното ниво на магазина - сгради с идентификатори ** и на ниво -1 (сутерен) и на обекта с идентификатор * е разположен гараж - самостоятелен обект с идентификатор ** и площ от 3 059 кв.м. Този гараж включва и подземното ниво на имот с идентификатор *, в която си част гаражът е полуподземен. Входът за гаража е отразен в КККР като самостоятелен имот с идентификатор * (третият процесен имот) около 1/3 от имота е част от самостоятелния обект с идентификатор на ниво -1 сутерен. На същото ниво -1 в сутерена на сграда с идентификатор са разположени още два самостоятелни обекта с идентификатори * - за търговска дейност с площ от 394,43 кв.м. и *** – за склад с площ от 261,66 кв.м. Два от обектите в сутерена - гаражът и обектът за търговска дейност, излизат с площ от около 356 кв.м. извън застроената площ на магазина и преминават под терасата - около южната фасада на магазина, тоест в тази част терасата е покривна плоча на обектите в сутерена. Съобразно СТЕ в УПИ–*-* – За търговски център, респ. - трите процесни имота с идентификатори *, * и *, няма свободна от застрояване площ както в сервитута на магазина, така и извън него. Преобладаващо е зает с високо строителство (сградата на магазина с триетажното и едноетажното тяло в ПИ № * и полуподземния гараж в имоти * и *). Останалото строителство в парцела е ниско строителство - благоустройствен обект с монолитна стоменобетонова конструкция, представляващ тераса около сградата на магазина, която също е строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Цялата площ на тази тераса, включваща както сервитутното отстояние, така и площта извън него, осигурява достъпа и обслужването както на сградата с идентификатор ** (триетажния магазин), така и сграда с идентификатор ** (едноетажен магазин). Подчертано е, че към настоящия момент, при действащия градоустройствен план, няма площ извън изградената тераса и извън сервитута на сградите, която да представлява свободен терен.

В течение на процесния период ответникът се е легитимирал като собственик на сградите и 2 273,50/4 220 ид.части от ПИ *, 80/106 ид.ч. от ПИ * и ПИ ***, а след 31.08.2009 г. негов частен правоприемник за тези права се явява „Спедия“ ЕООД по силата на направена непарична вноска в капитала.

От правна страна на първо място са обсъдени оплакванията във въззивната жалба на „Търговска къща - Инвест“ ЕАД. Приет е за неоснователен доводът за липса на покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, както и че е достатъчно неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране на отговорността на ползващия вещта съсобственик. Последният не може да се брани с възражение, че не е реализирал никаква или по-малка полза в сравнение с пропуснатата, която се съизмерява с наема за вещта.

На следващо място е прието, че сградите, чийто собственик е бил ответникът, са построени въз основа на право на строеж, реализирано от държавата преди реституцията на имота. Въззивният съд е посочил, че „безспорно в своята практика ВКС последователно приема, че“ ако правото на строеж е било реализирано от държавата, докато имотът е бил държавна собственост и имотът е изцяло застроен, реститураните съсобственици нямат право на обезщетение за това, че са лишени от ползването на имота, тъй като на основание чл. 64 ЗС са длъжни да търпят законно построените сгради, както е в случая. Като собственик на сградите в съсобствените поземлени имоти ответникът има право на основание чл. 64 ЗС да използва земята, доколкото това е необходимо за използване на постройките според тяхното предназначение. Следователно собственикът на терена може да ползва същия само доколкото са налице площи, които не са заети от постройките и не представляват прилежащ терен. В случая в процесните поземлени имоти липсват свободни от застрояване площи, поради което ищците, макар и съсобственици на терена, са лишени от възможността да си служат с общата вещ, тъй като ползването е предоставено на собственика на постройките по силата на суперфицията. С този решаващ мотив е аргументирано отхвърлянето на исковете.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основание за допускане на касационното обжалване по следните въпроси:

1. „По какъв начин ще упражнява правото си на собственост, конкретно правомощието ползване, реституиран съсобственик на поземлен имот – парцел, който не притежава сгради в него и не е учредявал право на строеж на друг съсобственик, при изцяло застроен парцел със сгради на другия съсобственик ?“;

2. „Какви права има неползващият съсобственик, който по никакъв начин не може да си служи с общата вещ съобразно правата си, спрямо ползващият съсобственик ? Той само задължения ли има (напр. да заплаща данъци за имота, въпреки че не го ползва) ?“;

3. „Дължи ли обезщетение ползващият съсобственик, чиито сгради заемат целия поземлен имот, на неползващите съсобственици, които не притежават сгради в имота и не са учредявали право на строеж за построяване на сградите ?“;

4. „Ако съсобственик е получил част от поземлен имот по реституция и не е учредявал право на строеж на друг съсобственик, как ще ползва имота, ако той е изцяло застроен и няма никакви свободни площи ?“;

5. „Дължи ли се обезщетение на съсобственик при липсата на каквато и да е възможност да ползва имота, който се ползва изцяло от друг съсобственик ?“;

6. „Следва ли разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт да се извършва на принципа на случайния подбор или е правилно изборът да се извършва ръчно ?“;

7. „При вземане на решение за самоотвод могат ли да се посочват като правни основания такива, които не отговарят на фактическите основания ? В кой момент от разглеждане на делото е допустимо да бъде извършен самоотвод при условие, че няма настъпили нови обстоятелства след разпределението на делото ?“.

За въпроси №№ 2 и 5 се твърди, че е налице произнасяне в противоречие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК, а за останалите въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Заявен е и довод за очевидна неправилност, тъй като претенциите са отхвърлени, въпреки че съдът е приел, че са налице всички предпоставки на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по въпроси №№ 1, 2, 4-7 по следните съображения:

С т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е разяснено, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на присъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая питанията под №№ 1, 2, 4 (идентичен по смисъл с № 1), 6 и 7 не са обсъждани от въззивната инстанция и в този смисъл не са обусловили формирания краен извод по съществото на спора. Предмет на изследване в случая не са възможностите, които законодателството предоставя на съсобственик, който не разполага с възможност да ползва терена по причина, че му се противопоставя правото по чл. 64 ЗС, поради което въпроси №№ 1, 2 и 4 не обективират общо основание за допускане на обжалването, което прави безпредметно да се обсъжда дали във връзка с тях са налице допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. Въпроси №№ 6 и 7 са поставени в контекста на оплакването в касационната жалба, че са допуснати нарушения на чл. 9 ЗСВ и са израз на несъгласието на касаторките с отвода от разглеждането на делото на съдии, които не са участвали при постановяването на въззивното решение. Както е подчертано и с ТР № 1 от 21.11.2023 г. по тълк.д.№ 1/2023 г. на ВКС, ОСГТК, институтът на отвода по чл. 22, ал. 1 ГПК е регламентиран, за да се гарантира разглеждането на делото от безпристрастен съд при съобразяване на особеностите на конкретното дело. В практиката на ВКС се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе (в частност - на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК) представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Неоснователният отвод обаче по никакъв начин не намира отражение върху валидността, допустимостта или правилността на акта, поради което, дори такъв да е налице, проблемът за неговата основателност и своевременност няма обуславящо значение за изхода на спора, разрешен от неотведените съдии.

Относно въпрос № 5 се поддържа да е налице произнасяне в противоречие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК. Това питане е поставено, без да се държи сметка за особеностите на конкретно разгледания казус, при който неползващите имота съсобственици се явяват такива само по отношение на идеални части от терена по силата на реституция, осъществена след законното застрояване на имота със сгради по време, когато е бил собственост на държавата. В такива хипотези приложение намира правилото на чл. 63, ал. 2 ЗС, съобразно което правото на строеж възниква и без изрично волеизявление, тъй като е налице акт на разпореждане, който изключва постройката от притежанието на земята, върху която е изградена. Правото на строеж произтича от обстоятелството, че различни лица стават собственици на терена и на сградата, а това е възможно само въз основа на съществуващо вещно право на строеж, следващо сградата от този момент. В такива случаи се поражда колизия между правото на собственика на земята да ползва реституираната му вещ и правото на суперфициаря по чл. 64 ЗС, съобразно което носителят на правото на строеж не само притежава собствеността на постройката, но може да ползва самостоятелно необходимия за поддържането и експлоатацията й терен (прилежаща площ). Тълкувателното решение по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК не разглежда въпроса дължи ли се в такава хипотеза обезщетение на собственика на земята за ползваната от собственика на постройката прилежаща площ или такова би могло да се претендира само при ползване на терена над тези предели, поради което не може да се извлече и извод за противоречие между решаващия правен извод на въззивния съд и посочената задължителна практика на ВКС.

Налице е основание за допускане на касационното обжалване по въпрос № 3, конкретизиран от ВКС в питането „Дължи ли обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС ползващият съсобственик, чиито сгради заемат целия поземлен имот, на неползващите съсобственици, които не притежават сгради в имота и не са учредявали право на строеж за построяване на сградите?“, по отношение на който са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос има обуславящо значение за изхода на спора и неговото разрешаване не може да се извлече от разясненията, направени с ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк.д.№ 7/2012 г. на ВКС, ОСГК. В резултат от служебно извършения преглед на актовете, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, не се констатира по такова или подобно питане да е направено и казуално тълкуване от състав на ВКС. Ето защо казуално тълкуване по съвместното приложение на чл. 31, ал. 2 и чл. 64 ЗС следва да се извърши във връзка с разрешаването на настоящия спор.

При допускане на касационното обжалване касаторите дължат внасяне на пропорционална държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 НДТССГПК, която в случая възлиза на сумата 126,11 лв. общо за двете касаторки. Тъй като с касационната жалба касаторките са внесли и в полза на ВКС е постъпила сума в общ размер 210 лв., а дължимите прости такси по чл. 18, ал. 2, т. 1 НДТССГПК са в общ размер 60 лв., настоящият състав приема, че дължимата пропорционална държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 НДТССГПК е внесена изцяло (от разликата над 60 лв. до 210 лв.) и делото следва да бъде докладвано за насрочване в о.с.з.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия