Определение № 60817 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2351/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Община Благоевград срещу решение № 99/22.03.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 1354/2020 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 907529/28.09.2020 г. по гр. дело № 1223/2020 г. на Благоевградския районен съд, като краен резултат са уважени, предявените от Л. А. П. срещу общината-жалбоподател, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: признато е за незаконосъобразно и е отменено уволнението на ищцата, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със заповед № 379-ЧР-Д/18.05.2020 г. на кмета на ответната община-касатор; ищцата е възстановена на заеманата преди незаконното уволнение длъжност „старши експерт“ в дирекция „Устройство на територията“ при общината-жалбоподател; и последната е осъдена да заплати на ищцата сумата 6 480 лв. – обезщетение за времето 19.05.2020 г. - 19.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.07.2020 г. до окончателното погасяване; в тежест на общината-касатор са възложени и разноските и държавна такса по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В раздел II от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на общината-жалбоподател, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран единствено процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи във въззивната жалба и да обсъди доказателствата, относими към конкретно въведените основания за неправилност на първоинстанционното решение. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд постановил решението си по този процесуалноправен въпрос в противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 78/15.01.2021 г. по гр. д. № 3617/2019 г. на I-во гр. отд. на ВКС. В раздел I и III от изложението на жалбоподателя също се поддържа, че обжалваното въззивно решение било постановено в противоречие с конкретно посочени решения на ВКС, но в тази връзка касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Ответницата по касационната жалба – ищцата Л. П., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, в мотивите към него окръжният съд, като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установени следните обстоятелства: На 26.02.2020 г. кметът на ответната община е утвърдил устройствен правилник на общинската администрация. С допълнително споразумение между страните от 23.03.2020 г. е изменен трудовият договор между тях за неопределено време, като ищцата е преназначена от длъжността „технически сътрудник/секретарка“ в сектор „Хуманитарни дейности“ на процесната длъжност „старши експерт“ в дирекция „Устройство на територията“. Към момента на преназначаването ѝ на 23.03.2020 г. на ищцата е връчена длъжностна характеристика, съгласно която за процесната длъжност „старши експерт“ се е изисквало висше образование и минимален професионален опит от една година. На 18.05.2020 г. (два месеца по-късно) кметът на ответната община е утвърдил нова длъжностна характеристика за процесната длъжност „старши експерт“, в която – при идентични с длъжностната характеристика от 23.03.2020 г. трудови задължения, са заложени други изисквания за заемането на процесната длъжност – такива за професионална квалификация „архитект“. Между страните няма спор, че ищцата има висше образование със степен „магистър“, но с друга професионална квалификация – „физика“. С длъжностната характеристика за заеманата от друга служителка М. Г. длъжност „младши експерт“ в същата дирекция, не е поставено изискване за професионална квалификация, при почти идентични трудови задължения. За длъжността „главен експерт“ в същата дирекция изискването за професионална квалификация е „архитект или урбанист“, а не единствено „архитект“. В длъжностното разписание от 04.05.2020 г. за процесната длъжност „старши експерт“ е предвидено експертно ниво 6, а за „младши експерт“ – 7; а в поименното щатно разписание от същата дата 04.05.2020 г и за двете длъжности е посочено експертно ниво 7. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел от правна страна следното по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ: Намерил е за неоснователен довода на ищцата за неясно и немотивирано основанието за уволнението ѝ, като в тази връзка съдът е посочил, че ответникът-работодател е дал ясна формулировка както в текстовата част на заповедта, така и по отношение на правната квалификация на основанието за прекратяването на трудовото правоотношение – чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – липса на образование или правна квалификация, като в случая липсва професионална квалификация, и това основание съвпада с указанията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 4/01.02.2021 г. на ОСГК на ВКС. Също в тази връзка съдът е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, работодателят може да прекрати трудовия договор с предизвестие, когато работникът или служителят не притежава необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа. Въззивният съд е посочил, че в мотивите на процесната заповед, фактическите основания за уволнението се свеждат до това, че ищцата не отговаря на изискванията за заеманата от нея процесна длъжност „старши експерт“ в дирекция „Устройство на територията“, а именно – да има професионална квалификация „архитект“, което изискване е наложено, след като с ищцата вече е създадено трудовото правоотношение за тази длъжност. На следващо място окръжният съд е изложил съображения, че при преценката законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – така, както е обосновано в конкретната хипотеза – с изменение на изискванията за длъжността, следва да се установят какви са били изискванията, които се отнасят до образованието и/или професионалната квалификация за заемане на длъжността, изпълнявана от работника или служителя, в какво се състои промяната им, извършена ли е от компетентен орган и предшества ли по време уволнението, както и – отговаря ли уволненият работник или служител на новоустановените изисквания. По-натам въззивният съд е посочил, че изискванията за заемане на определена длъжност се предвиждат в нормативен акт или следват от него, като трябва да бъдат отразени в длъжностната характеристика; няма законова пречка тези изисквания да бъдат определяни и от работодателя – с оглед спецификата на работата и нуждите на предприятието той може да въведе и по-високи от нормативно установените изисквания за образование и квалификация за заемане на определена длъжност, след възникването на трудовото правоотношение – чрез промени в длъжностната характеристика. Необходимостта от промени може да е продиктувана от изменение в трудовите функции или от констатация, че образованието и/или професионалната квалификация не са съобразени в достатъчна степен с характера и спецификата на съответната длъжност. Съдът е изтъкнал, че тази преценка на работодателя е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, стига по този начин да не се нарушава императивна правна норма, да не се злоупотребява с право или да не се установява дискриминационен подход. Окръжният съд е приел и че злоупотребата с правото на уволнение от страна на работодателя се изразява в упражняването му в противоречие с неговото предназначение (да се прекрати трудовоправната връзка поради настъпване на предвидените в закона основания), с цел да се увреди работника, т.е. – ползвайки се от законово допустимо средство, работодателят да постигне тази единствена цел да прекрати договора с конкретен служител; отличителен белег е неговата субективна страна – намерението на работодателя да увреди работника, като целта на работодателя не би могла да бъде постигната по друг начин, респ. резултатът би се забавил, оскъпил или предполага сбъдване на друго условие, което работодателят не желае или не може да изпълни. Позовавайки се на практиката на ВКС (решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), въззивният съд е приел и че добросъвестността на работодателя при упражняване на потестативното му право на уволнение се предполага на основание чл. 8, ал. 2 от КТ, уреждащ презумпция за добросъвестност, и в тази връзка – в тежест на страната, която цели оборването ѝ, е да докаже фактите, на които основава твърдението си за злоупотреба с право; за да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ, съдът преценява фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. След излагането на горните принципни съображения, окръжният съд е споделил решаващите изводи и съображения на първата инстанция, че по настоящото дело е налице злоупотреба с право от страна на кмета на ответната община, тъй като по отношение на другата служителка, заемаща длъжност „младши експерт“ в същата дирекция, не е въведено изискване за професионална квалификация при почти идентични трудови задължения, а изискванията към изпълнение на определени задължения трябва да важат за всички, в чиято трудова функция са включени, но в случая това не е така. Тези изводи на районния съд въззивната инстанция е намерила за обосновани, като е изложила съображения, че при сравнението на задълженията и отговорностите за процесната длъжност „старши експерт“ и тези за длъжността „младши експерт“ по двете длъжностни характеристики, се установява, че те се припокриват; както и че в поименното щатно разписание и за двете длъжности е посочено експертно ниво 7. С оглед последното, окръжният съд е намерил за неоснователен довода във въззивната жалба на касатора, че заеманата от ищцата процесна длъжност била позиционирана по-високо в йерархията и за нейните задължения се изисквала по-висока квалификация. На следващо място, с оглед установените по делото обстоятелства, че при еднакви задължения по длъжностна характеристика за двете длъжности, за заеманата от ищцата процесна длъжност са поставени изисквания за професионална квалификация „архитект“, а за другата длъжност не е въведено такова изискване, а дори и за минимален професионален опит, въззивният съд също е достигнал до извод, че това сочи, че ответникът-работодател е злоупотребил с правото си да прекрати трудовия договор с конкретната служителка (ищцата). В тази връзка окръжният съд е изтъкнал, че по делото няма данни, които да обосновават този неравноправен подход към изискванията за заемане на процесната длъжност, както и че макар двете длъжности да са с различно наименование, то за тяхната същност следва да се съди по задълженията и възложените задачи, а в случая те са идентични – дори и в редактирането на задълженията лексикално. Предвид съпоставката на горните факти, въззивният съд е намерил за основателна тезата на ищцата за злоупотреба с права от страна на ответника, насочена единствено към цел за прекратяване на трудовото правоотношение именно с нея, като съдът отново е изтъкнал, че по делото няма доказателства, които да обосноват логичен обратен извод, че не това е била целта на работодателя – с оглед поддържаното от него, че за процесната длъжност „старши експерт“ се възлагали по-отговорни и по-сложни задачи. По гореизложените съображения въззивният съд е намерил за правилно първоинстанционното решение в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на процесното незаконно уволнение. Окръжният съд е отменил решението на първата инстанция в частта, с която частично е бил отхвърлен иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, по съображения, че е установил от представен във въззивното производство документ, изходящ от Агенцията по заетостта, че и след периода 19.05.2020 г. - 14.09.2020 г., изтекъл към приключването на съдебното дирене пред районния съд, ищцата е безработна, който факт, настъпил в хода на производството, възивната инстанция е взела предвид, с оглед което е приела, че на ищцата се дължи пълния претендиран размер на процесното обезщетение за шестте месеца от датата на прекратяването на трудовия ѝ договор, т.е. до 19.11.2020 г. Настоящият съдебен състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, няма основания за допускане на касационното обжалване. Разрешение на формулирания в раздел II от изложението към касационната жалба, процесуалноправен въпрос (относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи във въззивната жалба и да обсъди доказателствата, относими към конкретно въведените основания за неправилност на първоинстанционното решение) е дадено в посочените в тази връзка от касатора – решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 78/15.01.2021 г. по гр. д. № 3617/2019 г. на I-во гр. отд. на ВКС, които са израз на трайно установената практика (включително задължителна такава) на ВКС по този и подобни на него процесуалноправни въпроси. Съгласно тази константна практика, въззивният съд е такъв по съществото на спора и не може да действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението ѝ трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато е приет за основателен довод на въззивника-ищец за неправилност на първоинстанционното решение, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна. Настоящият съдебен състав намира, че с изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил своя самостоятелна преценка на всички доказателства, относими към релевантните за спора факти, като ясно е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени и кои не; въз основа на това е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин, а и изрично е отговорил на всички доводи и съображения на страните, които имат значение за решението по делото. Също съгласно трайно установеното становище на ВКС, обективирано в множество определения по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. С оглед на това, настоящият касационен състав намира, че по отношение на формулирания от страна на касатора процесуалноправен въпрос, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касацинното обжалване на въззивното решение. Както вече беше посочено, в раздел I и III от изложението на жалбоподателя също се поддържа, че обжалваното въззивно решение било постановено в противоречие с практиката на ВКС, но в тази връзка касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вместо това жалбоподателят е посочил какво е приел въззивният съд в мотивите си към обжалваното решение, изложени са и кратки цитати от някои от посочените от касатора решения на ВКС, преповторени са и някои от оплакванията му за неправилност на обжалваното въззивно решение, наведени с касационната жалба. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение (каквито е навела общината-касатор в раздел I и III от изложението си) представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК от касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на посоченото в случая от касатора, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК би могло да бъде установено, само ако той е извел и формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса (както това е направено в раздел II от изложението към касационната жалба), по които се произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси (един или повече) действително са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС. При липса, както в случая, на формулирани такива правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК в раздел I и III от изложението на жалбоподателя, тази преценка в производството по чл. 288 от ГПК не може да бъде извършена. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в касационното производство, а именно – сумата 650 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение