Определение № 2074 от 22.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 332/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка” АД, срещу решение №5578/02.11.2023г. по в.гр.д. №5803/2022г. на Софийски градски съд, ІV Б състав. С него е потвърдено решение №20017237/28.02.2022г. по гр.д. № 11633/2019г. на Софийски районен съд, 167-ми състав, с което е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], срещу Ю. В. И., частичен иск с правно основание чл. 403 от ГПК вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв., при пълен заявен размер на иска от 577 300 лв., представляващи обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи от лихви по кредити вследствие на допуснато в полза на ответника обезпечение с определение от 25.10.2011г. по гр.д. №13560/2011г. по описа на СГС чрез „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ С. Я. по отношение на притежавания от Ю. В. И. имот, представляващ вилна сграда - вила „Астра С“ от вилно селище „Магдалена“, находящо се в [населено място], вилна зона „Симеоново – север“, местност „Капанджийска“. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приложил разясненията по т.10 от ТР№2/2013 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС относно спирането и прекъсването на погасителната давност в изпълнителното производство към факти, осъществени преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът излага доводи, че в случая приложение следва да намери ППВС №3/18.11.1980г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд за липса на причинно – следствена връзка между наложената обезпечителна мярка и претърпените от „ПИБ“ АД вреди. Изтъква, че спирането на изпълнението с обезпечение е препятствало за много дълъг период от време възможността банката да получи поне частично връщане на предоставения по договора за кредит ресурс, за да го заеме на други кредитополучатели и да получи лихва. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение поради неправилно приложение на разясненията по т.10 от ТР№2/2013 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Също така касаторът посочва, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните значими за изхода на делото въпроси, а именно: 1. За да се присъди обезщетение за материално неоправдано допускане на обезпечение, следва ли обезпечението на бъдещ/заведен иск да е единствената причина за причинената вреда на ответника по бъдещия/заведения иск? 2. Когато вредата от процесуално незаконосъобразно допуснато обезпечение е причинена не само от молителя в производството по чл.390 от ГПК, но и от други действия/ лица, следва ли отговорността да се разпредели между тези лица? 3. След като отговорността па чл.403 от ГПК е безвиновна, следва ли молителят в производството по чл.390 от ГПК да бъде освободен от отговорност единствено поради обстоятелството, че е имало и друга причина да не се извършват изпълнителни действия? По отношение на трите въпроса поддържа, че са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Ответникът по жалбата Ю. В. И., оспорва същата като недопустима и неоснователна. Поддържа,че вземането за обезщетение произтича от търговска сделка и то от категорията на абсолютните такива – чл.1 ал.1 т.7 от ТЗ. Излага доводи за неоснователност на касационната жалба, като поддържа, че всички доводи на касатора за приложението на ППВС №3/18.11.1980г. са относими само за случаи на висящи изпълнителни производства, докато в настоящата хипотеза към момента на налагане на обезпечителната мярка не е имало висящо изпълнително производство за вземането на банката поради настъпила перемпция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователни са доводите на ответника Ю. И. за недопустимост на касационната жалба. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК, от обхвата на касационния контрол са изключени решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно чл.365 ал.1 от ГПК искът с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговска сделка, включително сключването, тълкуването, действителността, изпълнението, неизпълнението или прекратяването й, последиците от прекратяването й, както и за попълването на празноти в търговска сделка или приспособяването й към нововъзникнали обстоятелства, представлява търговски спор, т.е. делото, което се образува за разрешаването му е по естеството си „търговско дело”. В процесния случай атакуваното въззивно решение е постановено по частичен осъдителен иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на допуснато обезпечение, съответно делото не разкрива характеристиките на търговски спор. Видът на производството не е обусловен от съществуващото между страните правоотношение по търговска сделка – договор за кредит, във връзка с което между тях е било образувано предходно исково производство и е била наложена обезпечителната мярка, от която ищецът претендира да е претърпял вреди. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.403 от ГПК, въззивният съд е установил, че с определение от 25.10.2011г. е било допуснато обезпечение на бъдещ иск на Ю. В. И. срещу „Първа инвестиционна банка” АД за признаване за установено по отношение на Ю. И., че не съществува вземането, обезпечено с договорната ипотека по нотариален акт № 23, том III, рег. №5002, дело №346/2004г., придружен с искане за заличаване на вписаната ипотека по реда на чл. 179 от ЗЗД, чрез налагане на обезпечителна мярка - „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ С. Я. по отношение на притежавания от Ю. В. И. имот, представляващ вилна сграда - вила „Астра С“ от вилно селище „Магдалена“, находящо се в [населено място], вилна зона „Симеоново – север“, местност „Капанджийска“, състояща се от сутерен и два етажа със застроена площ от 166 кв.м. и РЗП от 483,40 кв.м., заедно с поземления имот, в който е построена сградата с площ от 2160 кв.м., съставляващ имот пл. №559, нанесен в к.л. 738 по неодобрения кадастрален план на [населено място], в.з. „Симеоново - север“, подробно описан в нотариален акт №23, том III, рег. № 5002, дело № 346/2004г. на нотариус М. И.. На 02.11.2011г. е била издадена обезпечителна заповед, а с решение №291/18.11.2014г. по гр.дело №2193/ 2014г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о., влязло в сила на 18.11.2014г., обезпечените искове са били отхвърлени. Въззивният съд е приел, че отговорността на ответника по чл. 403 от ГПК би могла да се ангажира само за периода от спиране на изпълнението от съдебния изпълнител на основание на допуснатото обезпечение, до влизане в сила на съдебното решение, с което обезпечените искове са отхвърлени, тоест от 09.11.2011г. до 18.11.2014г. Изтъкнал е, че с влизане в сила на съдебното решение, отхвърлящо обезпечените искове, за взискателя се открива възможността да иска отмяна на обезпечението, съответно за периода след 18.11.2014г. касаторът не може да търси от молителя в производството по чл. 390 от ГПК обезщетение за вреди от собственото си бездействие. След анализ на извършените от взискателя и съдебния изпълнител действия от момента на образуването на изпълнително дело /06.01.2009г./ съставът на СГС е счел за правилен извода на районния съд, че още преди да се допусне по искане на Ю. И. обезпечението по дело №13560/2011г. на СГС с определението от 25.10.2011г., изпълнителното дело е било прекратено на основание на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК – с изтичане на две години, считано от 28.05.2009г., тоест на 28.05.2011г. Преценил е за неоснователни доводите на въззивника, основани на приложимостта на ППВС №3/1980г. Изложил е съображения, че Постановление №3/1980г. е приложимо по отношения на действията, предприети по изпълнително дело №3/2009г. преди постановяване на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, но разликите в тези тълкувателни решения касаят само и единствено погасителната давност за вземанията, за които е образувано изпълнителното дело. Въззивният съд е изтъкнал, че тези разлики не касаят перемпцията по чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК, в който е предвидено, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява. Тази разпоредба на закона е в сила от 01.03.2008г. и намира приложение за изпълнителното дело №3/2009г. от момента на образуването му до неговото приключване. Съставът на СГС е изложил съображения, че в случая от 28.05.2009г. до 28.05.2011г. не е имало пречка да се извършват изпълнителни действия, такива не са извършвани, не са и поискани от взискателя, поради което по силата на закона изпълнителното дело е било прекратено на 28.05.2011г. При така възприетото становище съдът е заключил, че постановеното спиране на изпълнителното дело по отношение на Ю. И. и на ипотекирания от него имот с Определението от 25.10.2011г. не е било единствената причина, вследствие на която този имот да не е бил продаден в периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г. Наред с това е установил, че цялото изпълнително дело е било спряно с постановление на съдебния изпълнител от 04.11.2011г. въз основа на обезпечителна заповед от 26.10.2011г., издадена по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съд за обезпечение на бъдещи искове на С. К. срещу „Първа инвстиционна банка”АД, решението по така обезпечените искове е влязло в сила на 10.03.2017г. и на 16.06.2017г. е постановено определение по чл. 402 от ГПК за отмяна на обезпечението. С оглед изложеното съдът обосновал извод, че за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., освен процесното обезпечение на исковете е имало и друга причина да не се извършват изпълнителни действия и това е спирането на изпълнителното дело с определение по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съд. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК и според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/2009 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е от значение за формираната воля на съда, обективирана в решението. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, според въведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата като: създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Съгласно чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване и при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт, като случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. По отношение на изводите на решаващия състав за приложение на разясненията по т.10 от ТР№2/2013 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС касаторът не е поставил правен въпрос съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, както и не е мотивирал основания за неправилност. Съставът на ВКС не констатира и обстоятелства, обуславящи въведената от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение. Трите формулирани в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроса се поставят от касатора във връзка с доводите му за празнота в съдебната практика относно отговорността за причинени вреди от незаконосъобразно допуснато обезпечение по искания на няколко лица. Въпросите са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на решаващия състав, който е приел, че за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г. освен процесното обезпечение на исковете е имало и друга причина да не се извършват изпълнителни действия, а именно спирането на изпълнителното дело с обезпечителна заповед от 26.10.2011г., издадена по дело № 3577/2011г. на Софийски апелативен съд за обезпечение на бъдещи искове на С. К. срещу „Първа инвестиционна банка” АД. Това е обусловило извода му за неоснователност на исковата претенция, наред с обстоятелството, че към момента на налагането на обезпечителната мярка „спиране на изпълнителното производство“, същото е било прекратено поради настъпила перемпция. Следователно по отношение на поставените въпроси е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По въпросите не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като е налице произнасяне на ВКС с решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК - решение №216 от 03.04.2024г. по гр. д. №1536/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., относно отговорността по чл.403 от ГПК в хипотеза на наложени обезпечителни мерки по искане на няколко лица. Наличието на практика по значимия за делото правен въпрос изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми. Поради това касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по въпроса, обобщен и конкретизиран от настоящия състав в съответствие с разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Когато вредата от допуснатото обезпечение е причинена не само от действията на молителя в производството по чл.390 от ГПК, но и от действия на други лица, следва ли отговорността да се разпредели между тези лица? На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 200 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд