Определение № 1 от 05.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3279/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. К. А. като пълномощник на С. К. П. срещу въззивно решение № 900385, постановено на 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него е постановено ново по същество за признаване за установено по отношение на касатора правото на собственост в полза на ищеца Й. П. Щ. върху лек автомобил „A. ** * *.* *, 147 kW, multitronic, номер на рама ***************** и с български рег. [рег.номер на МПС], иззет като веществено доказателство по досъдебно производство по описа на РУП - Петрич. Отхвърлен е насрещният иск на С. К. П. срещу Й. П. Щ. за заплащане на сумата 24 000 лв. – необходими разноски за автомобила. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос, разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните от значение за правния спор, както и да изложи мотиви; сочи се противоречие с решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. и решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Обжалваното решение е постановено след като е било отменено първоначално постановеното по делото въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане с решение по гр. д. № 336/2019 г. на ВКС, Второ г. о. В мотивите на отменителното решение е посочено, че с оглед разпоредбата на чл. 65, ал. 1 КМЧП съдът е бил длъжен служебно да установи съдържанието на правото на Федерална република Германия по въпросите как на територията на ФРГ се придобива право на собственост върху регистрирано моторно превозно средство; как такова право може да бъде придобито от лизингополучателя в хипотеза, когато моторното превозно средство е предмет на договор за лизинг; необходим ли е изричен писмен акт, който да удостоверява придобито право на собственост върху регистрирано моторно превозно средство и как се удостоверява прехвърлянето на собствеността в резултат от изпълнение на задълженията по договор за лизинг; в случай, че е необходим изричен писмен акт – на какви изисквания за форма следва да отговаря; какво отражение върху удостоверяването, че собствеността е прехвърлена, намира факта, че автомобилът е бил откраднат преди изтичането на срока на договора за лизинг; дали свидетелство за регистрация Част І и Част ІІ, в чиито полета С.1. и С.2. е вписано името на лизингополучателя, подлежи на подмяна след осъществено прехвърляне на собствеността в резултат от изпълнение на задълженията по договор за лизинг (при съобразяване, че в поле С.4с е вписано „Притежаването на свидетелството не служи за идентификация на собственика на автомобила/Притежателят на свидетелството за регистрация не е собственик на автомобила”); в такава хипотеза – съставлява ли доказателство за прехвърляне на собствеността в полза на лизингополучателя, ако на последния фактически е предадено от лизингодателя държането върху свидетелството за регистрация Част ІІ; какви документи следва да бъдат съставени, за да се приеме, че е доказано прехвърлянето на собствеността от лизингодателя в полза на лизингополучателя по отношение на отдаден на лизинг автомобил, ако той е бил откраднат преди изтичането на срока на договора за лизинг и достатъчно ли е в такава хипотеза съставянето на писмо от лизингодателя, съгласно което той потвърждава прехвърлянето на собствеността и предава за съхранение на лизингополучателя свидетелството за регистрация Част І и ІІ и намиращите се при него ключове на автомобила; какво гласят §§ 903, 929 и 1006 от Гражданския кодекс на ФРГ, както и останалите текстове, в чиито раздели са поместени тези разпоредби; да изпрати запитване за релевантните законови текстове, съдебна практика и теоретични трудове по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. Ищецът е претендирал установяване правото си на собственост върху процесния автомобил, който на територията на Република България е регистриран на името на ответника с рег. [рег.номер на МПС] и рама № *****************, иззет като веществено доказателство по ДП № 646/2014 г. на РУ-МВР-Петрич. Ответникът е възразил, че е придобил владението на автомобила по възмезден начин на основание договор за продажба от 31.03.2010 г., без да знае, че продавачът не е собственик. Ползвал го е до 04.12.2011 г., когато го предал на органите на РУ – Петрич за нуждите на разследването по образувано досъдебно производство. Отказано му било връщането на задържания като веществено доказателство автомобил, като в производството претенция за собственост била предявена както от ищеца, така и от дружеството - лизингодател. Според заключението на трасологична експертиза номерът на рамата на автомобила, предаден от ответника, не е оригинален, а е набит допълнително, като оригиналният номер е заличен. Иззетият като веществено доказателство автомобил с видим номер на рамата ***************** всъщност представлява лек автомобил с действителен номер на рамата *****************. Въз основа на направеното запитване до Федералното министерство на правосъдието и защита на потребителите на ФРГ, е установено, че немското законодателство не е предвидило регулация на договора за лизинг. Основни негови характеристики са, че лизингодателят предоставя на лизингополучателя предмета на лизинга за ползване, срещу заплащане на лизингови вноски, и поема финансирането на предмета на лизинг. Типично е лизингодателят да остане собственик на предмета на лизинг за срока на договора. Определящо е уговореното между страните. Допълнително намират приложение правилата за отдаването под наем. В договора може да се уговори възможност за лизингополучателя да закупи вещта. Необходимо е отделно споразумение между страните за прехвърляне на собствеността. Съгласно пар. 929, изр. 1 Граждански кодекс на ФРГ, за прехвърлянето на собствеността върху движима вещ е необходимо собственикът да предаде вещта, както и двете страни да са съгласни собствеността да бъде прехвърлена. Това не трябва да се осъществи изрично (не е необходимо спазването на определена форма), а може да следва от обстоятелствата (например лизингополучателят е получил свидетелството за регистрация, част ІІ; предаването на ключовете, намиращи се у лизингодателя, на лизингополучателя). Във възивното решение е прието, че ищецът е лизингополучател по договор за лизинг с „Ауди Лизинг“ с предмет лек автомобил „*. ** * *.* *, 147 kW, multitronic, номер на рама ***************** и с български рег. [рег.номер на МПС], за срок от 48 месеца, след изтичането на който е предвидена възможност да придобие автомобила (заявление за лизинг от 13.05.2006 г. и Общи условия, според които същият срещу заплащане на лизингови вноски се явява ползвател на автомобила, регистриран на негово име, като свидетелството за регистрация, част ІІ остава на съхранение у лизингодателя). Съгласно отговора на Федералното министерство на правосъдието и защита на потребителите на ФРГ, приложимото в случая немско законодателство не предвижда регулация на договорите за лизинг и за тях меродавни се явяват споразуменията между страните. Фактът на предоставяне от лизингодателя на лизингополучателя на описания лек автомобил срещу заплащането на месечни вноски за посочения срок, е достатъчен според немското право за квалифицирането на договора между ищеца и дружеството като лизингов. Уговорката за закупуване предмета на лизинга (опция за закупуване) дава възможност на лизингополучателя да закупи лизинговата вещ. Според § 929, изр. 1 Гражданския кодекс на Федералната република, за прехвърляне собствеността върху движима вещ е нужно собственикът да я предаде на придобиващата страна и двете страни да са единодушни собствеността да бъде прехвърлена. Прехвърлянето на МПС се осъществява само между страните по договора, без намесата на частна организация или официална власт и без да се изисква форма. Въззивният съд е извършил анализ въз основа на изричното писмено изявление на лизингодателя, обективирано в писмото му от 07.02.2017 г. до пълномощника на ищеца, че „потвърждава“ прехвърлянето „собствеността върху автомобила“ на „Вашия клиент“, ведно с предаването на двете части от свидетелството за регистрация и ключовете на автомобила, като е прието за установено по категоричен начин прехвърлянето на собствеността. Изложени са и съображения, че на това сочат освен цитираното писмо и извършването на описаните в него конклудентни действия, още и последващите такива, изразяващи се в исканията за връщане на автомобила от органите на досъдебното производство - първоначално от лизингодателя, а впоследствие от лизингополучателя. Последното е показателно и за преотстъпване правото на получаване/връщане на вещта по смисъла на § 931 Граждански кодекс на ФРГ (“Ако трето лице притежава вещта, то предаването може да се замени с това, собственикът да преотстъпи на купувача правото на получаване“). Такава е и информацията от бюрото „СИРЕНЕ“-Германия в кореспонденцията с българските полицейски власти от 2014 г., сочеща именно ищеца за собственик към деня на кражбата. Договорът за покупко-продажба от 31.03.2010 г. не може да легитимира ответника като собственик. По отношение на насрещния иск са изложени доводи, че не е доказана както обективната необходимост на направените разходи, така и действителният им размер. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, както и да изложи съображения за това. В цитираната съдебна практика е прието, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., ВКС, І г. о., е акцентирано върху правомощието на въззивния съд да разреши спора по същество, което предполага осъществяването на същата дейност като първата инстанция: да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора, както и да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и в заключение да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, когато са приети за основателни доводите на ищеца за неправилност на първоинстанционното решение и е пристъпено към разглеждане на спора по същество от въззивния съд, е съществено нарушение на процесуалните правила. В настоящата хипотеза не е налице такова процесуално нарушение. В съответствие с указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, е установено съдържанието на правото на Федерална република Германия по посочените въпроси, като са изложени мотиви за правнорелевантните факти и са обсъдените доводите на ответника – касатор. По отношение неоснователността на насрещния иск също са изложени мотиви, като оплакванията в касационната жалба, които са свързани с тяхната правилност, не могат да бъдат проверени в производството по чл. 288 ГПК. Очевидната неправилност е обоснована с липсата на надлежно установяване, че дружеството – лизингодател е придобило собствеността върху автомобила от посредника (продавач). Директно от мотивите на обжалвания съдебен акт не се установява такова тежко нарушение, обосноваващо поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. От заявката е видно, че ищецът е поръчал при търговеца-посредник „Автокъща-М. М. Платц Г.“ нов лек автомобил (“който лизингодателят ще придобие от посредника /продавач/ по заявка на Й. Щ.“). Такива доводи не са били изложени в първоинстанционното и въззивно производство, а се съдържат за първи път в касационната жалба, поради което не могат да обосноват основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба направените разноски в касационното производство, възлизащи на сумата 977,91 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение