Определение № 584 от 24.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 2741/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Х., В. Г. Х. и Г. Т. Х. срещу решение №352 от 23.02.2015г. по в. гр.д. №3617/2014г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав. С него е потвърдено решение от 15.07.2014г. по гр.д. №11567/2013г. на Софийски градски съд, І ГО, 18 състав, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу [фирма] искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за разликата над присъдените суми в размер на 38 500 лева за първите двама и 30000 лева за третия ищец до пълните предявени размери от по 78 500 лева за първите двама ищци и 80 000 лева за третия ищец. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, като допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от Т. Г. Х. и В. Г. Х. неимуществени вреди вследствие на смъртта на тяхната майка З. В. Х. при процесното ПТП, възлиза на 80 000 лева, а справедливото обезщетение за ищеца Г. Т. Х., съпруг на починалата, е 60 000 лева и е намалил приетия размер на дължимите обезщетения с 50%, поради принос на пострадалата за настъпване на увреждането. Приел е в мотивите, че по отношение на размера на отговорността на застрахователя спрямо първите двама ищци е обвързан от влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№2211/2010г. на Софийския районен съд, образувано по предявени от Т. Г. Х. и В. Г. Х. срещу застрахователя частични преки искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./. Приел е, че тъй като в това производство застрахователят е бил осъден да плати на двамата ищци обезщетение за причинените щети от пътнотранспортно произшествие, обезщетението не може да бъде в по – висок размер от приетия в първото дело размер на отговорността на виновния водач. Също така е приел определения в производството по частичните искове процент на съпричиняване, без да извърши самостоятелна преценка относно наличието на съпричиняване и неговата степен. В частта по иска на третия ищец Г. Т. Х., въззивният съд е констатирал, че не е обвързан от влязлото в сила решение по гр.д.№2211/2010г. на Софийския районен съд. Посочил е, че от цялостната преценка на събраните доказателства за механизма на произшествието, безспорно се установява виновно поведение от страна на пешеходеца и съпричиняване в размер на ½. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторите поставят като значими за изхода на делото следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:1. Необходимо ли е в хипотези на принос да се изследва във всички случаи пряката причинна връзка между поведението на пострадалото лице и настъпването на вредоносния резултат и съществува ли такава връзка, когато не е отстранено всякакво съмнение, че при липса на подобно поведение увреждането нямаше да настъпи? 2. Може ли съдът да основава изводите си върху мотивите на предходно постановено между същите страни решение по частичен иск, в това число да формира извод за принос от страна на пострадалия, основавайки се единствено на мотивите на решението или упоменатият факт следва да бъде установен конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на гражданския процес? 3. Длъжен ли е съдът да приеме еднакво съотношение във всички случаи на принос или е свободен да направи преценка за процентното съотношение, съобразно конкретно установени по делото факти? 4. Съществува ли задължение на съда да извърши преценка на релевантните по смисъла на ППВС №4/1968г. обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението в тяхната съвкупност, в това число като изходи от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, включително като обоснове какво е съдържанието на тази справедливост и обоснове извода за остойностяване на претърпените имуществени вреди? Касаторите поддържат, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №54/22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които се приема, че между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат следва да се установи пряка причинна връзка. Подържат, че даденото от въззивния съд разрешение по втория въпрос, е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №89/11.07.2011г. по т.д.№716/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №133/26.10.2011г. по т.д.№133/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които е изразено разбирането, че единствено диспозитивът на решението представлява източник на сила на пресъдено нещо. По отношение на третия въпрос се позовават на наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, а по отношение на четвъртия въпрос се позовават на отклонение от задължителните разяснения в ППВС №4/68г. и на противоречие с практиката по решение №158/28.12.2011г. по т.д.№157/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият поставен в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК процесуалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е приел, че въпросът за наличието и степента на съпричиняване на увреждането от пострадалата наследодателка на ищците, е разрешен с влязлото в сила решение от 24.08.2012г. по гр.д. №2211/2010г. на Софийски районен съд, по предявения от Т. Г. Х. и В. Г. Х. срещу застрахователя [фирма] частичен пряк иск с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ По въпроса относно обективните предели на силата на пресъдено нещо е формирана по реда на чл.290 от ГПК задължителна съдебна практика, материализирана в решение №89/11.07.2011г. по т.д.№716/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №133/26.10.2011г. по т.д.№133/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 от ГПК, в които е изразено разбирането, че единствено диспозитивът на решението представлява източник на сила на пресъдено нещо. Поради това е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване и по материалноправния въпрос „относно приложението на чл.52 от ЗЗД”, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г. Доколкото размерът на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане в конкретния случай не е обусловен единствено от спецификата на установените по делото факти, а от различно, спрямо даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 г ., тълкуване на чл.52 от ЗЗД, то е налице противоречие по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, поради което искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия и третия поставени от касаторите въпроси. В частта по исковете, предявени от касаторите Т. Г. Х. и В. Г. Х. тези въпроси изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, доколкото същият е приел, че въпросът за наличието и степента на съпричиняване на увреждането от пострадалата наследодателка на ищците, е разрешен с влязлото в сила решение от 24.08.2012г. по гр.д. №2211/2010г. на Софийски районен съд, по предявения от Т. Г. Х. и В. Г. Х. срещу застрахователя [фирма] частичен пряк иск с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ В частта по иска на третия ищец Г. Т. Х., въззивният съд правилно е констатирал, че не е обвързан от влязлото в сила решение по частичния иск, тъй като ищецът Г. Х. не е участвал в производството по него. Поради това е обсъдил доводите на този ищец за липса на вина от страна на починалата З. Х. за настъпване на ПТП, но е намерил същите за неоснователни. Посочил е, че от цялостната преценка на събраните доказателства за механизма на произшествието, безспорно се установява виновно поведение от страна на пешеходеца и съпричиняване в размер на ½. По този начин въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика, обективирана в решение №206/12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №54/22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, би довела до необоснованост на въззивния акт, но тя подлежи на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК едва след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса „относно приложението на чл.52 от ЗЗД”, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г., както и по по въпроса „Може ли съдът да основава изводите си за съпричиняване от страна на пострадалия, основавайки се единствено на мотивите на предходно постановено между същите страни решение по частичен иск, или съпричиняването следва да бъде установено със съответните доказателствени средства в последващото исково производство?“ за проверка на съответствието на въззивния акт, с практиката на ВКС. На основание чл.83 ал.2 от ГПК касаторите са освободени от внасяне на държавна такса. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд