Определение № 985 от 04.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4795/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 153 от 05.08.2022 г. по в. гр. д. № 233/2022 г. на Габровския окръжен съд е потвърдено решение № 54 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 1543/2021 г. на Габровския окръжен съд, в частта, с която И. М. П. е осъден да предаде на основание чл.108 ЗС на М. Г. В. владението на вещното право на ползване на ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], [община], с площ от 652 кв. м., заедно с построената в имота едноетажна къща, както и да заплати на ищцата сумата от 3646 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на имота за периода 15.10.2019 г. - 08.09.2021 г., ведно със законната лихва.

Въззивният съд е приел, че ищцата М. В. е закупила спорния имот с нотариален акт № * г., а с последващ нотариален акт № * г. го прехвърлила на Д. В. срещу задължение за издръжка и гледане, като си запазила пожизнено правото на ползване. С нотариален акт № *** г. Д. В. продала имота на ответника И. П., като в нотариалния акт е отразено, че тя е предала и владението, като на купувача е известно наличието на запазеното право на ползване на ищцата. С писмо, изпратено по Телепоща на 08.06.2020 г., ищцата поискала от ответника да ползва имота, без той да й пречи.

Като обсъдил свидетелските показания съдът е приел, че по делото е установено осъществяваното от ответника владение на имота. Свидетелката В. С. установила, че до 2019 г. ищцата ползвала имота, като садила в него домати, краставици и боб, а през есента на 2019 г. бравата на входната врата била сменена, сменена била и дограмата. При последното посещение в имота на 22.11.2022 г. се оказало, че градината е изчистена, имало колове за домати. Според свидетелката М. Щ. през 2020 г. тя присъствала на разговор, в който ищцата искала от ответника да й даде ключ от имота, а той казал, че няма ключ, а тя няма имот. Според свидетелката Л. И. при посещение в имота на 29.10.2021 г. двете с ищцата не могли да отключат и да влязат в имота, като видели,че той е поддържан и се обработва. Според свидетеля И. И. през 2021 г. той е ходил да чисти къщата от скрап, като го извикал рус мъж. Според свидетелката Д. В. тя вложила средства за ремонт на къщата след като придобила собствеността. Впоследствие отношенията между нея и ищцата се влошили и свидетелката престанала да ходи в имота, като се освободила от ключа, който имала. За да може да си върне част от вложенията продала имота на ответника И. П., но не му дала ключ, а при среща между тримата ищцата не е искала ключ от ответника. Съдът е съпоставил показанията на свидетелката Д. В. с останалите показания, като е приел, че единствено по въпроса за изнесената печка „Раховец“ нейните думи съвпадат с казаното от свидетеля И., а останалите й показания са противоречиви и не кореспондират с другите доказателства. Прието е, че от съвкупната преценка на доказателствата следва извод, че именно ответникът И. П. като собственик на имота осъществява фактическа власт върху него. Именно той не е предоставил владението на имота на ищцата М. В., която е носител на вещното право на ползване и следва да упражнява своето право. Размерът на обезщетението за лишаване от ползване е установен с експертиза.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника И. М. П..

Жалбоподателят поддържа, че в противоречие с доказателствата по делото съдът приел, че именно той упражнява фактическа власт върху процесния имот. Телеграмата, изпратена от ищцата по Телепоща, не му е била връчена, поради което тя не може да се цени като надлежно доказателство за поискан достъп до имота. Показанията на свидетелите не установявали, че владението на имота се осъществява именно от него. И двете инстанции пренебрегнали довода, че в исковата молба по никакъв начин не се сочи с какво жалбоподателят пречи на ищцата да упражнява фактическа власт върху имота. Исковата молба била нередовна, което води и до нарушаване на правилата за разпределяне на доказателствената тежест. Съдът не отчел и показанията на свидетеля И. И. в частта, с която той установява, че е виждал М. в имота през 2020 г. веднъж, както и възрастна жена с дете, но не казва, че е виждал жалбоподателя.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Счита ли се за мотивирано по смисъла на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК решение, в което съдът се е произнесъл и е обсъдил само част от исканията и възраженията на страната и не е обсъдил друга част, включително и относно връзката между доказателствата от една страна и фактическите и правни констатации от друга страна;

2. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните;

3. За уважаването на предявен иск по чл.108 ЗС необходимо ли е да се докаже, че ответникът упражнява фактическа власт върху имота и с това пречи на ползвателя да осъществява правото си на ползване, или трябва да бъдат извършвани конкретни действия по възпрепятстването на ползвателя. Как следва да се разпредели доказателствената тежест между страните по отношение на установяване на факта на владението.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 581 от 30.09.2010 г. по т. д. № 1011/2009 г. на ВКС, III-то т.о. и решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II-ро г.о.; по втория въпрос – на решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 160/16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на ВКС, II-ро т.о.; по третия въпрос – на решение № 656 от 8.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1832/2008 г., IV г. о. и решение № 654 от 30.12.1994 г. по гр. д. № 597/1994 г. на ВКС, 5-членен състав.

Ответницата М. Г. В. оспорва жалбата. Счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, но не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първите два въпроса за мотивирането на въззивното решение не е налице противоречие между обжалвания съдебен акт и посочената практика на ВКС. Въззивният съд е изложил свои собствени мотиви по правния спор, като е съобразил и оплакванията във въззивната жалба. Тези оплаквания се свеждат до това, че по делото не е доказано ищцата да е ползвала процесния имот по какъвто и да е начин, както и че някой, включително и ответникът, е пречил на нейното ползване. Въззивният съд е посочил в решението си както показанията на свидетелите, така и как ги цени и какви факти приема за установени въз основа на тях. Обстоятелството, че телеграмата, изпратена чрез Телепоща, не е получена от ответника, не е посочено като оплакване във въззивната жалба, съответно съдът не е пропуснал да обсъди подобно оплакване. Същественото по делото е това, че искането на ищцата до ответника той да й предостави владението на имота след смяната на бравата на входната врата е установено от свидетелски показания и това е залегнало в мотивите на въззивния съд. Отчетено е и обстоятелството, че съгласно нотариалния акт, от който черпи права ответникът, при продажбата му е било предоставено владението на имота. Доводът в касационната жалба, че няма как голият собственик на имота /Д. В./ да е предала на ответника владението на имота при извършване на продажбата, след като то принадлежи на ползвателя, не се съгласува с показанията на самата свидетелка Д. В., от които се установява, че преди да продаде имота тя е правила подобрения в него, т.е. тя е осъществявала фактическата власт, която е могла да предаде на ответника при продажбата на имота. При формиране на извода, че ответникът е във фактическа власт на спорния имот, въззивният съд е обсъдил писмените и гласните доказателства в тяхната взаимна връзка, в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос. Дори и да не е установено пряко от свидетелите, че именно ответникът държи имота, този извод може да бъде изведен и по косвен начин, като няма колебание в практиката на ВКС, че главно доказване може да се извършва и чрез косвени доказателства - решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., решение № 223 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., I г. о. и др.

Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВСК и по третия въпрос, свързан с доказването на предпоставката владение на ответника по предявен срещу него иск по чл.108 ЗС, както и разпределяне на доказателствената тежест по този въпрос. В съответствие с практиката на ВКС по чл.108 ЗС въззивният съд е изследвал въпроса дали ответникът владее /упражнява фактическа власт върху/ процесния имот, като в случая е прието, че тази предпоставка е доказана и именно затова искът е уважен.

По поставените въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях има практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, а случаят по настоящото дело не разкрива особености, които да налагат разглеждането му по същество от ВКС с цел изясняване на точното прилагане на закона и развитието на правото.

Жалбоподателят не е посочил на коя от трите хипотези за допускане на чл.280, ал.2 ГПК се позовава. И трите хипотези обаче не са налице. Не съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или процесуално недопустимо, а при неговия прочит не се откриват груби нарушения на закона или на правилата на формалната логика.

Ответникът претендира разноски за всички инстанции. С оглед изхода на делото на него му се дължат разноските за производството пред ВКС, но по делото няма доказателства такива да са направени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,