Определение № 2698 от 30.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 590/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК” АД, представлявана от юрисконсулт Х. Г., срещу решение № 788 от 25.02.2025г. по в.гр.д. № 913/2025г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, с която след отмяна на решение № 5076 от 17.12.2024г. по гр.д.№ 4028/2023г. на Районен съд - Пловдив са отхвърлени предявените от касатора против И. Т. К. искове за разликата над 4614,22 лева до 9879,40 лева – главница по договор за кредит Експресо – смарт/карта № 87500421674 от 24.09.2015г., за сумата 2231,70 лева – възнаградителна лихва за периода 28.11.2019г.-29.09.2022г., за сумата 1064,62 лева – обезщетение /лихвена надбавка/ за забава за периода 28.01.2018г.-29.09.2022г., за сумата 54,88 лева – законна лихва след датата на настъпване на изискуемост за периода 30.09.2022г.-20.10.2022г. и за сумата 171,20 лева – дължими заемни такси – такса застраховка, за които по ч.гр.д. № 4028/2023г. на РС-Пловдив е издадена заповед № 7356/21.10.2022г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Сочи, че както е установил и въззивният съд, договорът за кредит съдържа информация относно броя на вноските и размера им, периодичността и датите на плащане – чл.7 от част I от договора, а разпоредбата на чл.8 посочва фиксирания лихвен процент по кредита от 8,65%. Поради това намира, че са изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, а противният извод на въззивния съд е неправилен. Сочи, че погасителен план и информация за извършените плащания по договора е можело да бъдат поискани от ответницата съгласно общите условия на договора, но по делото не са представени доказателства, че такова искане е направено.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като сочи следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:

1. Дали срочният договор за потребителски кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, когато не е налице искане на потребителя по чл.11, ал.1, т.12 ЗЗП? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, като сочи решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр.д. № 3855/2021г. на ВКС, IV г.о., решение № 106 от 03.06.2022г. по гр.д. № 3253/2021г. на ВКС, III г.о., определение № 199 от 31.01.2024г. по т.д. № 449/2023г. на ВКС, II т.о. и решение на СЕС по дело С-42/15.

2. Относно задължението на въззивния съд да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 133 от 23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, I г.о., решение № 56 от 21.07.2022г. по гр.д. № 400/2021г. на ВКС, II г.о. и решение № 503 от 16.01.2013г. по гр.д. № 168/2012г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответницата И. Т. К., представлявана от адв. Д. К., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като не е формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, както и не е обосновано наличието на поддържаните специфични предпоставки. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Подадена е и касационна жалба от „Банка ДСК” АД, представлявана от юрисконсулт Х. Г., срещу определение № 3199 от 08.10.2025г. по в.гр.д. № 913/2025г. на ОС-Пловдив, с което е оставено без уважение искането на касатора за допълване на постановеното по делото решение № 788 от 25.02.2025г., като в полза на касатора се присъди законна лихва върху присъдената с решението главница.

Касаторът поддържа, че определението, имащо характера на решение, в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа, че при приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен на основание чл.22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил, като се приложи чл.23 ЗПК, което въззивният съд не е направил. Излага съображения, че прилагането на разпоредбата на чл.86 ЗЗД в случая съответства на целта на директивата.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. При преценката относно дължимостта на законната лихва върху подлежащата на връщане „чиста стойност” на кредит по договор за кредит следва ли съдът да извърши сравнение на обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие че бяха спазени изискванията, посочени в чл.22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23 ЗПК?

2. Налице ли е реално възпиращ ефект спрямо кредитора и спазен ли е принципът на пропорционалност, когато законната лихва върху „чистата стойност” на кредит по договор за кредит, която кредиторът би получил при обявяването на договора за недействителен, е по-малка от размера на лихвата, която потребителят би платил при неспазване на клаузите на договора и обявяване на задължението му за изискуемо, в случай че по договора бяха спазени изискванията на чл.22 ЗПК, при положение че първата /законната лихва/ не е от полза на кредитора и не го компенсира?

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с решение № 129 от 30.07.2024г. по т.д. № 630/2023г. на ВКС, I т.о. и решение на СЕС по дело С-565/12.

Ответницата И. Т. К., представлявана от адв. Д. К., оспорва касационната жалба. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената практика на ВКС и СЕС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че страните са сключили процесния договор и в изпълнение на същия ответникът е получил от ищеца кредит в размер на 15000 лева. Посочил е, че този договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Взел е предвид, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочил е, че ответникът поддържа като основания за нищожност твърдения за нарушения на чл.11, ал.1, т.9, 10, 12 ЗПК. Намерил е за неоснователен довода за неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за посочване размер на ГПР и размер на общата дължима от потребителя сума, като е посочил, че в чл.5 от договора тези размери са посочени – 10,89 % ГПР и 20957,23 лева – обща дължима от потребителя сума. Изтъкнал е, че наред с това е посочено при какви допускания е формиран ГПР (част II, чл.7), както и какви видове такси и комисионни дължи кредитополучателят (част II, чл.5, чл.26), поради което и изискването на чл.11 т.10 от ЗПК е спазено.

Въззивният съд е приел за основателен довода за неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, изискваща договорът да съдържа информация относно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Посочил е, че договорът съдържа информация относно броя на вноските и размера им, както и за периодичността и датите на плащане, но липсва информация относно това каква част от главницата, лихвата и съответната част от годишната такса се погасява с всяка от вноските. Взел е предвид, че според част I, чл.7 условията за издължаване на кредита са „съгласно погасителен план Приложение I“, но е изтъкнал, че такова не се представя. Посочил е, че при изрично възражение от страна на ответника за липса на връчен му погасителен план ищецът е представил с молба от 03.10.2024г. „погасителен план, който е бил даден на вещото лице“. Намерил е, че този документ представлява на практика неозаглавена таблица, съдържаща тринадесет колони, означени както следва: дата, вноска, главница, главница неплатена, лихви, лихви неплатени, застраховки, застраховки неплатени, лихва при просрочие, лихва при просрочие неплатена, остатък, състояние, лихвен процент, като в редовете в съответните колони са попълнени различни цифри. Отбелязал е, че таблицата не съдържа никакви означения – нито да е приложение към друг документ, нито кога и от кого е съставена, поради което е изключил тази таблица да може да удостовери изпълнение на изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК – договорът да съдържа информация относно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план. По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод за нарушаване на изискването на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, поради което на основание чл.22 ЗПК е приел договора за недействителен. С оглед на това е намерил, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита – съгласно чл.23 ЗПК, равняваща се на получената от него сума, като в случая от получената главница по кредита – 15000 лева, ответникът е върнал общо 10385,78 лева и следователно на връщане подлежи сумата 4614,22 лева, представляваща дължимия остатък от подлежащата на връщане „чиста стойност“ на кредита.

С обжалваното определение въззивният съд е приел за неоснователно искането на ищеца за допълване на въззивното решение, като на ищеца се присъди законната лихва върху счетената за дължима главница. Изложил е съображения, че с оглед приетата недействителност на договора за потребителски кредит приложение следва да намери Директива 93/13/ЕИС на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Позовал се е на решение на СЕС от 15 юни 2023г. по дело С-520/21, според което чл.6, пар.1 и чл.7, пар.1 от директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат съдебна практика по тълкуване на националното право, според която кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение, нахвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният от касатора първи материалноправен въпрос следва с оглед мотивите на въззивния съд да бъде уточнен по следния начин: „Трябва ли срочният договор за потребителски кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент?”. Въпросът отговаря на изискването да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда. По въпроса са постановени по реда на чл.290 ГПК решение № 106 от 03.06.2022г. по гр.д. 3253/2021г. по описа на ВКС, ГК, III г.о, решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр.д. № 3855/2021г. на ВКС, IV г.о. /посочени от касатора/, решение № 304 от 03.11.2025г. по т.д. № 561/2024г. на ВКС, II т.о., решение № 50131 от 06.02.2024г. по т.д. 1248/2022г. по описа на ВКС, ТК, I ТO и решение № 50007 от 29.03.2024г. по т. д. 1023/2022г. по описа на ВКС, ТК, I TO, служебно известни на настоящия състав на съда, с които съдебната практика е уеднаквена. Съобразно приетото с постановените по реда на чл.290 ГПК съдебни решения не е необходимо при срочен договор за кредит, предвиждащ погасяване на главницата чрез последователни вноски, и когато не са приложими различни лихвени проценти, да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по посочения материалноправен въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с формираната практика на ВКС.

Д. на касатора за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните, както и да изложи мотиви във връзка с тях е неоснователен. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил доводите и оплакванията на страните.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК изключва необходимостта от произнасяне по довода за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като по правилността на въззивното решение касационната инстанция ще се произнесе с решението си по чл.290 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение обуславя допускане на касационно обжалване и на определението на въззивния съд, постановено по искането на касатора по чл.250 ГПК, тъй като същото се отнася до заявената акцесорна претенция за законна лихва. Значението на поставените от касатора въпроси за изхода на произнасянето по искането по чл.250 ГПК е обусловено от отговора на правния въпрос, обусловил допускане на касационен контрол, поради което по тези въпроси съдът ще се произнесе с решението си.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 89,86 евро с левова равностойност 175,75 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение