Определение № 5780 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3030/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Й. К. против въззивно решение № 531 от 07.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2567/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е отменено изцяло решение № 3097 от 09.07.2024 г., постановено по гр. д. № 1876/2024 г. по описа на Районен съд - Пловдив и е отхвърлен предявения от К. Й. К. против В. Д. К. иск за заплащане на сумата от общо 7774, 43 лева – главница, представляваща възнаграждение по чл. 5 ал. 1 от рамков договор за правна защита и съдействие от 29.11.2022 г., която сума се дължи за извършено процесуално представителство по 17 броя граждански производства, образувани пред Районен съд - Пловдив, както следва: по гр. д. № 12637/2022 г. – сумата от 600 лева; по гр. д. № 12638/2022 г. – 760 лева; по гр. д. № 12654/2022 г. – 314,29 лева; по гр. д. № 12657/2022 г. – 400 лева; по гр. д. № 12662/2022 г. – 500,14 лева; по гр. д. № 1363/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 1372/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 1385/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 6389/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 6390/2023 г. – 400 лева и по в. ч. гр. д. № 1637/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив – 400 лева; по гр. д. № 6391/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 6393/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 6394/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 6395/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 6396/2023 г. – 400 лева; по гр. д. № 6397/2023 г. – 400 лева и по гр. д. № 6398/2023 г. – също 400 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 10.10.2023 г. до окончателното й изплащане, като неоснователен. Касаторът обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация В. Д. К., в който поддържа, че касационната жалба е неоснователна, а решението е правилно и законосъобразно. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото не е било спорно и е установено от приетите и неоспорени писмени доказателства наличието на сключен между страните безсрочен рамков договор за правна защита и съдействие от 29.11.2022 г., както и общо пълномощно за осъществяване на процесуално представителство, във връзка с които ищцата претендира заплащане на процесните възнаграждения в качеството си на довереник от ответницата в качеството на доверител, поради прекратяване на договора едностранно от доверителката и дадените във връзка с договора пълномощия със съответно уведомление от 21.09.2023 г., за което уведомен също и съда по описаните в исковата молба граждански дела. В тази насока са представени писмени доказателства за водените производства, извършените процесуални действия от ищцата, както и развилите се безспорни обстоятелства във връзка с прекратяване на договора между страните, прекратяване на производствата по делата, включително поради отказ от исковете лично от ответницата. Ангажирани са и гласни доказателства /св. адвокат Д. Б., колега по кантора на ищцата/ относно начина, по който ответницата е станала клиент на кантората, а именно чрез посредник, който посредничил при оформяне на документите, включително при рамковия договор и за извършване на необходими фактически действия по заплащане на такси, първоначално без осъществена лична среща между страните по процесния договор, но във връзка с който ответницата получавала отчет. Впоследствие след оттегляне на пълномощията, членовете на кантората не могли да установят контакт с ответницата. За да отхвърли иска въззивният съд е изложил, че договорът за правна защита и съдействие по чл. 38, ал. 1 и сл. ЗА предвижда възможността адвокатът или адвокатът от ЕС да може да оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие на определен кръг лица по определени критерии за това, описани лимитативно в разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, като характерът на договорното правоотношение се определя по взаимна воля на страните по него, доколкото не противоречи на императивни разпоредби на специалния закон – Закона за адвокатурата. В настоящия случай особена хипотеза от гледна точка на категорията лица е тази по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, която има защитен характер спрямо материално затруднените лица, какъвто е настоящия случай и на което съществено основание почива договорната връзка между настоящите страни по предоставената безплатна правна помощ. Ответницата по предявения иск има качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР на ЗЗП по материалните кредитни правоотношения с кредитодателите й, във връзка с което са се явявали защитими правата й по процесните рамкови договори за правна защита и съдействие, респективно процесния рамков договор за правна защита и съдействие от 29.11.2022 г. Следователно клаузата по чл. 5 от този рамков договор, с която е договорена хипотеза, при която се следва заплащане на възнаграждение на адвоката, дължимо от доверителя по този договор, противоречи пряко на разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, което е противоречие със закона, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД и следователно е нищожна. Освен това, в случая с оглед установената в процеса във връзка със събраните доказателства по делото практика за набиране на клиенти чрез посредник, процесното учредено договорно правоотношение между страните е несъответно и на разпоредбата на чл. 41 ЗА. За пълнота на мотивите въззивният съд е посочил, че не е налице процесуална пречка въпреки оттеглените пълномощия от страна на доверителя спрямо ищцата, последната да реализира правата си за изменение в частта на разноските по реда на чл. 248 ГПК в случаите, в които са приключилите гражданските дела с произнасяне по същество, включително чрез определяне на възнаграждението по чл. 38 ЗА. За тези случаи компетентен е съдът по конкретните дела за произнасяне по исканията по чл. 248, ал. 1 и сл. ГПК във връзка с обема на извършената работа от процесуалния представител по делото. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал е следните правни въпроси: 1. „Следва ли при тълкуването на съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаемата воля на страните и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор?“ и 2. „При оттеглена представителна власт на адвоката – процесуален представител, преди приключване съдебното производство с окончателен съдебен акт, разполага ли същият със самостоятелно право да инициира производство по чл. 248, ал. 1 ГПК за определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, при условие, че в този процесуален момент адвоката не е страна в процеса по смисъла на чл. 26, ал. 1 ГПК?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г., IV г. о., а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос не е решен в противоречие с цитираната от касатора и служебно известна на настоящия състав практика на ВКС. В нея е прието, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалния смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. В случая въззивният съд не е процедирал по различен начин и не е постановил решението си без обосновка. Противно на твърдението на касатора въззивният съд е съобразил и двете постигнати в договора уговорки, отчел е качеството на страните и преддоговорните им отношения и е стигнал до извод, че уговорката за заплащане на възнаграждение на адвоката при сбъдването на определено условие противоречи пряко на принципа за осъществяване на безплатна адвокатска помощ и съдействие по разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА. Оплакванията на касатора по съществото си се отнасят до правилността на крайните изводи на съда, които не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият поставен въпрос се отнася до изложените от съда допълнителни мотиви и следователно не покрива общия селективен критерий. Предвид липсата на общо основание по въпроса не следва да се обсъжда поддържаното във връзка с него специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение