Определение № 2893 от 15.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1669/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Евро Инвест 2014“ ООД, [населено място], чрез адвокат В. Д., обжалва решение № 103 от 14.03.2024 г. по в.т.д. № 738/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, I търговски състав, в частта, с която е потвърдено решение № 317 от 13.07.2023 г. по т.д. № 433/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, XII състав, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан, предявеният от „Евро инвест 2014“ ООД против „Лидер Инвестмънт - 2016“ ООД иск за заплащане на сумата 42 050,35 лв. без ДДС, съставляваща левовата равностойност на 21 500 евро, претендирана по фактура № 2003/28.10.2019 г., издадена от „Евро Инвест 2014“ ООД и представляваща претендирано възнаграждение по договор за посредничество при покупка на недвижим имот, сключен между същите страни на 29.05.2018 г., от която сума: за ПИ № 68134.1007.742 по КККР за [населено място] – сума в размер на 9 250 евро; за ПИ № 68134.1007.741 по КККР за [населено място] – сума в размер на 10 000 евро; за ПИ № 68134.1007.1979 по КККР за [населено място] – сума в размер на 2250 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното заплащане на сумата, както и в частта, с която е отхвърлен искът на настоящия жалбоподател за заплащане на мораторна лихва в размер на 11 692,33 лв. върху главницата за периода 29.10.2019 г. – 25.07.2022 г., а още и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и искът за заплащане на сумата 2102,51 лв. – договорна неустойка, представляваща 5 % върху главницата от 42050,35 лв, както и в частта за дължимите разноски от 6 141,14 лв с ДДС., както и в частта, с която е отменено решението на Окръжен съд – Пловдив и вместо него е постановено друго, с което е осъден „Евро инвест 2014“ ООД да заплати на „Лидер инвестмънт 2016“ ООД сумата от 50 460,34 лв, съставляваща сбор от заплатени на отпаднало основание суми по фактури: фактура № 3/01.08.2018 г. за сумата от 21 709,72 лв, представляваща левовата равностойност на 9 250 лв, с основание „плащане съгласно глава III, чл. 4, ал. 1, т. 2 и чл. 4, ал. 2, т. А от договор за посредничество от 29.05.2018 г.; фактура № 7 от 04.10.2018 г. – за сумата 23 469,96 лв,, представляваща левовата равностойност на 10 000 евро, с основание: плащане, съгласно глава III, чл. 4, ал. 1, т. 1 и чл. 4, ал. 2, т. А от Договор за посредничество от 29.05.2018 г. и фактура № 26 от 05.03.2019 г за сумата 5 280 лв, представляваща левовата равностойност на 2 250 евро, с основание: плащане, съгласно глава III, чл. 4, ал. 1, т. 4 и чл. 4, ал. 2 т. А от договор за посредничество от 29.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.02.2022 г. до окончателното изплащане, както и са присъдени разноски.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства, приети по надлежния ред по делото, както и всички факти, за които са приети доказателства? – противоречие с: решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 445/02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 75/20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 202/25.01.2018 г. по т.д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т.о.; решение № 8/19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г.

2.Само по себе си осчетоводяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, отразяването ѝ в счетоводството като „счетоводната операция не е приключена – ЗАДЪЛЖЕНИЕ“ и извършването на цялостно плащане на задължението по тази фактура със същото основание по погрешка на трето лице, различно от издателя на фактурата и завеждането на това плащане в счетоводството като „грешка и че счетоводната операция не е приключила“, представляват ли признание на задължението и доказват ли неговото съществуване? – противоречие с: 185/10.02.2016 г. по т.д. № 2928/2014 г. на ВКС, I т.о.; решение № 46/27.03.2009 г. по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 г. на ВКС, I т.о.; решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 166/26.10.2010 г. по т.д. № 991/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 23/07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 20/25.03.2013 г. по т.д. № 206/2012 г. на ВКС, I т.о.; решение № 114/26.07.2013 г. по т.д. № 255/2012 г. на ВКС, I т.о.

Ответникът по касационната жалба „Лидер Инвестмънт - 2016“ ООД, [населено място], чрез адвокат Г. К. оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, по предявените от „Евро Инвест 2014”ООД осъдителни искове, следното: Приел е за установено, че страните са сключили „договор за посредничество при покупка на недвижим имот” от 29.05.2018 г., като ищецът „Евро Инвест 2014”ООД имал качеството на изпълнител по този договор, а ответникът „Лидер Инвестмънт - 2016“ ООД - качеството на възложител. Прието е, че предметът на договора е бил изпълнителят срещу възнаграждение да посредничи при закупуването на описаните в чл.1-ви от договора четири поземлени имота, всички находящи се в [населено място]. Установено е, че в чл.1-ви от договора се съдържа и изричното изявление на възложителя, че проявява инвестиционен интерес към закупуването на „гореописаните имоти” единствено, ако всеки от тях е без вещни, облигационни или всякакъв друг вид тежести, или права на трети лица, които по какъвто и да е начин биха препятствали възложителя да упражнява правата си на собственик в пълен обем след евентуалното закупуване на имотите. Посочено е, че в чл.2-ри от Договора са описани задълженията на изпълнителя и те се изразявали в следното: задължение да посредничи в преговорите с продавачите на всеки от имотите за сключване на договори за продажба, защитавайки интересите на купувача по сделката /чл.2.1./, задължение да предостави на възложителя при подписването на договора за посредничество копие от документацията за всеки от посочените в чл.1-ви имоти и да осигури организационното обслужване на огледите в удобно за възложителя време /чл.2.2./; да консултира възложителя за комплектоването на всички документи, обичайно необходими за сключване на предварителен и/или окончателен договор за покупко-продажба и за избягване на всички рискове от закупуването на имотите, които са били известни на изпълнителя към датата на подписване на окончателния договор; да осигури организационното обслужване на всяка от сделките до сключване на окончателен договор за всеки от имотите. Прието е, че в чл. 4, ал.1 от договора е уговорено, че срещу успешно реализираното посредничество от страна на изпълнителя, възложителят се задължава да заплати на изпълнителя еднократно твърдо комисионно възнаграждение за всеки придобит от възложителя със съдействието на изпълнителя имот по чл.1, както следва:

1/За поземлен имот с кадастрален идентификатор 68134.1007.741 - 20 000 евро без ДДС;

2/За поземлен имот с кадастрален идентификатор 68134.1007.742 - 18 000 евро без ДДС;

3/За поземлен имот с кадастрален идентификатор 68134.1007.743 - 12 500 евро без ДДС;

4/За поземлен имот с кадастрален идентификатор 68134.1007.1979 - 4 500 евро без ДДС.

В същата договорна клауза било отразено още, че всяко от възнагражденията е платимо по банков път в евро, по конкретно посочена банкова сметка на изпълнителя в „Интернешънъл Асет Банк“ АД, като изпълнителят издавал фактура за извършеното плащане. В чл. 4, ал.2 от договора е уговорено, че комисионното възнаграждение за всеки от имотите е дължимо /за всеки отделен случай/, както следва:

• б.”А”- половината от договорения размер на възнаграждението се дължи в срок от 10 дни след подписване на предварителен договор за прехвърляне на вещни права върху имота с всички собственици на същия;

• б.”Б”- втората половина от договорения размер на възнаграждението се дължи в срок до 12 месеца след подписване на този договор, ако до този момент са подписани предварителни договори с всички собственици на имотите. Предвидено било, според чл.6 от договора, че същият влиза в сила от датата на подписването му и има действие за срок „до изпълнение на задълженията на страните”. Според чл. 7-ми, изр. първо договорът можел да бъде прекратен от всяка от страните в предвидените от закона случаи, а според чл.8-ми в случай на забава от страна на възложителя да изплати, което и да е дължимо възнаграждение, изпълнителят имал право да претендира неустойка за забава в размер на 0,1 % от неизплатената част от възнаграждението за всеки просрочен ден, но не повече от 5 % от същата.

Въззивният състав е посочил в обжалваното решение, че в исковата молба на „Евро Инвест 2014” ООД се твърди, че не е спорно между страните, а и се установява от основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице П. Т., че ответникът е превел /платил/ на ищеца по банков път половината от договорения размер на комисионното възнаграждение по чл.4, ал.1 за три от недвижимите имоти по чл.1-ви, а именно: за ПИ № 68134.1007.741, ПИ № 68134.1007.742 и ПИ № 68134.1007.1979. Установено е, че конкретният размер и дати на извършените три банкови превода са посочени в експертното заключение, а и за тези плащания са издадени от ищеца фактура № 3/01.08.2018 г., фактура № 7/04.10.2018 г. и фактура № 26/05.03.2018 г., представени в заверени копия по първоинстанционното дело и приети като писмени доказателства. Предмет на исковата претенция по предявения от „Евро Инвест 2014” ООД главен осъдителен иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД е втората половина от договорения размер на възнагражденията за осъществено посредничество за закупуването на горните три недвижими имота. Прието е, че предмет на спора по този иск е половината от комисионното възнаграждение по чл.4, ал.1, т.1,2 и 4 от договора за посредничество, платимо в срока и при условията на чл.4, ал.2, б.”А” от същия договор. Според ищеца, така претендираното възнаграждение му се дължи, тъй като е изпълнил задълженията си по сключения с ответника договор за посредничество и понеже е изтекъл срока по чл.4, ал.2, б.”Б” от този договор, а ответникът е противопоставил описаните по-горе възражения срещу иска, първото от които е за неосъществяване на правопораждащите условия по посочената договорна клауза за изплащане на възнаграждението. Въззивният съд е намерил за основателно това възражение на ответника. Посочил е, че клаузата на чл.4, ал.2, б.”Б” от договора предвижда, че половината от договорения размер на възнаграждението се дължи в срок до 12 месеца след подписване на договора, ако до този момент са подписани предварителни договори с всички собственици на имотите. Наличието на сключени предварителни договори е поставено като условие за плащането на втората половина от договорения размер на възнаграждението за посредничество. Прието е, че доказателствената тежест за установяване факта на сключването на такива договори между ответника-възложител по процесния договор и трети лица - собственици на горните три имота, е за ищеца и същият не бил ангажирал доказателства за съществуването на такива договори. Ответникът бил представил два предварителни договора за покупко-продажба на идеална част от поземлен имот и прехвърляне на вещни права срещу обезщетение, сключени съответно на датите 30.04.2018 г. и 04.05.2018 г. между него и трети лица касателно два от процесните недвижими имота, но не било установено, те са сключени преди датата на сключване на процесния договор за посредничество и нямало никакви данни за наличието на каквато и да е причинна връзка между сключване на същите договори и осъществена посредническа дейност на ищеца, на основание процесния договор. Приети са за недоказани твърденията на ищеца като изпълнител, че още от началото на 2017 г. е имало облигационни отношения /в устна форма/ между него и ответника, с оглед реализирането на строителство в процесните недвижими имоти и че в тази връзка той е проучвал имотите от един доста продължителен период през 2017 г. и 2018 г., като именно той е намерил както собствениците на имотите, така и е проучил състоянието и инвестиционната рентабилност на тази имоти, с оглед застрояването им. Съдът е приел, че липсват доказателства, от които да се установява, че е извършил твърдените действия въз основа на постигнати с ответника устни уговорки отпреди сключването на процесния договор и че сключването на двата представени от ответника предварителни договора е в причинна връзка с осъществени от него /от ищеца/ посреднически действия.

Наред с това е прието, че не са представени от „Евро инвест 2014“ ООД предварителни договори за прехвърляне на вещни права върху имотите, в полза на възложителя, сключени с всички собственици на имотите, а представените от „Лидер инвестмънт 2016“ ООД два предварителни договора предхождат сключването на процесния договор за посредничество и няма никакви данни тяхното сключване да е в причинна връзка с осъществената от „Евро инвест 2014“ ООД посредническа дейност за придобиване на описаните имоти по процесния договор. Прието е, с оглед свидетелските показания, че не е установено изпълнението на задълженията. По отношение на свидетеля Т. У. е прието, че показанията му не следва да се кредитират, на основание чл. 172 от ГПК, тъй като е съдружник в „Евро инвест 2014“ ЕООД към момента на разпита му.

По отношение на факта на осчетоводяване в счетоводството на „Лидер инвестмънт 2016“ ООД на издадените от дружеството-изпълнител фактури № 3,7 и 26, както и извършеното по тях плащане към трето лице, въззивният съд е приел, че не може да се приеме, че плащането представлява извънсъдебно признание за изпълнение на процесния договор и приемане на извършената работа, тъй като фактурите не съдържали описание на каквато и да било услуга, стопанска операция, като основание за плащане. Също така е прието, че не представлява изпълнение на договорните задължения и погрешно извършеното в полза на трето лице плащане по проформа фактура, като същата и не била осчетоводена, съгласно заключението на вещото лице.

С оглед установения факт, че е изпълнено задължението от „Лидер инвестмънт 2016“ ООД, да заплати част от възнаграждението е прието, че е изправна страна. Прието е, че другата част от възнаграждението не се дължи. Направен е извод, че с оглед неизпълнение на задължението от страна на „Евро инвест 2014“ ЕООД, ответникът е имал право да развали договора. Въззивният съд е приел, че именно поради това е отправено изявлението за разваляне от страна на възложителя-ответник, достигнало до изпълнителя. Това е обусловило извод, че договорът е развален и няма вземане за ищеца.

По отношение на насрещната искова молба, съдът е приел, че е налице право за възложителя да развали договора и без да даде определен срок, на основание чл. 87, ал.2 от ЗЗД, като е направен извод, че изпълнението е станало безполезно. Като последица от този извод е обусловен и извода, че са настъпили последиците на разваляне на договора, с обратна сила и дължимостта за връщане на платените суми от „Евро инвест 2014“ ООД, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По отношение на формулирания първи правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че така посочения правен въпрос е процесуалноправен и с него касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, сочена от касатора и служебно известна на съда, изразена в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2014 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивни жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения. Въззивният съд е разгледал доводите на жалбоподателя, като ясно е преценил сочените от въззивника доказателства и е приел, че липсва доказване на неговата теза. Преценено е дали плащането на трето лице представлява признание на вземането, като е отречено да е такова. Отречено е осчетоводяването да представлява признание на вземане, като са обсъдени в съвкупност и поотделно доказателствата. Поради това съдът е изпълнил посочените задължения. Това обуславя извод, че не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Доводите на касатора относно правилността на въззивното решение не могат да бъдат разгледани в производството по чл. 288 от ГПК.

По отношение на формулирания втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос е свързан с тезата на касатора относно значението на плащането по проформа фактура 11 от 03.06.2019 г., като банковият превод бил извършен на 14.08.2019 г, както и счетоводните записвания при възложителя. Тази теза не е споделена от въззивния съд. В решението си въззивният съд подробно е разгледал релевантните договорни отношения между страните по делото, отрекъл е грешно плащане към трето лице да представлява признание на задължение, както и е приел, че счетоводните записвания също не представляват признание на задълженията. Тези изводи са направени след анализ на доказателствата и са свързани с правилността на въззивното решение. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, като формулира правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд. Този правен въпрос не може да е свързан с обсъждане на доказателствата и правилността на въззивното решение. В случая касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос.

По изложените съображения ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на „Лидер инвестмънт 2016“ ООД следва да се възмездят направените разноски. Видно от представения договор за правна защита и съдействие е уговорено заплащане на възнаграждение в размер на 4080 лв за подаване на отговор на касационната жалба. Видно от банково бордеро сумата е преведена по сметка на АД „К. и партньори“.

По отношение на частна жалба от „Евро инвест 2014“ ООД чрез адв. В. Д. срещу решението в частта, с която е потвърдено определение № 1042 от 14.09.2023 г. по т.д. 433/22 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на „Евроинвест 2014“ ООД за изменение на решението в частта за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК. Частният жалбоподател е изложил съображения за незаконосъобразност на обжалвания акт, допуснати нарушения на процесуалните правила при произнасяне по направеното искане, неправилно приложение на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Частният жалбоподател счита, че заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно. Присъдените суми от съда не били съобразени с правната и фактическа сложност на делото. Излага съображения за действие на решение на СЕС, на основание чл. 267 от ДФЕС, С-438/22 г. Моли, да се отмени решението в посочената част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Длъжен ли е съдът при извършване на преценка относно прекомерността на дължимото адвокатско възнаграждение да се ръководи само и единствено от стойността на „материалния интерес“ или следва да бъдат съобразени фактическата и правна сложност на делото с оглед неговия предмет, както и с предприетите от пълномощника на страната процесуални действия и реално положения от него квалифициран труд? – противоречие с: тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС, ОСГТК /т.3/; определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч.т.д. № 647/2016 г. на ВКС, I т.о.; определение № 460 от 28.07.2014 г. по гр.д. № 3559/2014 г. на ВКС, I гр.о.

2.Длъжен ли е съдът при извършване на преценка относно прекомерността на дължимото адвокатско възнаграждение да се ръководи само и единствено от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или следва да бъдат съобразени фактическата и правна сложност на делото с оглед неговия предмет, както и с предприетите от пълномощника на страната процесуални действия и реално положения от него квалифициран труд и др.? – противоречие с: решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22; определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, II т.о.; определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о.; определение № 50017/26.02.2024 г. по т.д. № 1873/2023 г. на ВКС, I т.о.; определение № 50004/29.02.2024 г. по гр.д. № 4028/2021 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 131/28.02.2024 г. по гр.д. № 5364/2023 г. на ВКС, IV гр.о.

Не е постъпил в срок писмен отговор от ответната страна по частната жалба на „Евроинвест 2014“ ООД от ответника по частната жалба „Лидер Инвестмънт - 2016“ ООД, [населено място].

За да остави без уважение частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което е отказано изменение на решението на първоинстанционния съд в частта за разноските, въззивният съд е приел, че възражението, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, е своевременно заявено пред първоинстанционния съд. Прието е, че „Лидер инвестмънт 2016“ ООД, с оглед изхода на спора, е имал право на разноски, с оглед отхвърляне на исковете срещу него, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК. При преценката дали адвокатското възнаграждение е прекомерно, е прието, че в процеса са били предявени обективно кумулативно съединени искове, като с оглед цената на исковете, размерите на адвокатските възнаграждения са определени съгласно чл. 7, ал.2, т. 2 и т. 3 от Наредба № 1 от 2004 на ВАдвС, в редакцията към момента на провеждане на производството. Така е определено, че минималният размер на адвокатските възнаграждения е в размер на 7 390,76 лв, с ДДС – 8 868,91 лв. Платеният от ответника по тези искове адвокатски хонорар бил 8 400 лв с ДДС и не бил прекомерен, а по-малък от определения съгласно Наредбата. Това е мотивирало въззивният съд да не намалява адвокатското възнаграждение. Съобразно резултата в първата инстанция, „Евро инвест 2014“ ООД имал право на разноски за защита срещу отхвърления насрещен иск. Това е съобразено и е определен размер от 6141,14 лв. С оглед изхода на спора пред въззивния съд, допълнително са присъдени разноски.

С оглед предмета на обжалване, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че допускането на касационно обжалване на определенията, се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

Първият поставен правен въпрос е включен в предмета на делото и съдът се е произнесъл по него. Разрешението на поставения правен въпрос не е извършено в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в соченото от касатора тълкувателно решение и определения на ВКС. Въззивният съд, за да се произнесе и да приеме, че правилно не е намалено заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника по иска, е приел, че няма основание за промяна на изложените мотиви в решението по делото, в частта за определяне на дължимите разноски, с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и при разглеждане на възражението за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съобразил е, че са налице обективно кумулативно съединение на искове, като по същество с това съображения е признал, че делото има правна и фактическа сложност. Действително е извършена съпоставка на заплатеното адвокатско възнаграждение с минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет, но това не е бил единственият мотив, за да се прецени, че не подлежи на намаляване заплатеното адвокатско възнаграждение. Съобразена е цената на исковете и вложения адвокатски труд. Взети са предвид релевантни обстоятелства, така както са разяснение в сочените от частния жалбоподател актове на ВКС. Поради изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Разрешаването на поставения правен въпрос не е в отклонение от трайната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

По отношение на формулирания втори правен въпрос, въззивният съд е изхождал от обективното съединение на искове и вложения адвокатски труд, правната и фактическа сложност на делото, за да приеме, че изводът на първоинстанционния съд за липса на основание за намаление на адвокатското възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, е правилен. Въззивният съд не се е ръководил само от сравнението на заплатеното адвокатско възнаграждение с размерите на възнагражденията, определени в Наредба № 1 от 2004 г. на ВАдвС. Както бе посочено, въззивният съд е съобразил всички релевантни фактори за преценка дали е налице прекомерност на заплатеното възнаграждение. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване, като посочи правен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд, обусловил изхода на произнасянето по спора. В случая поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил изхода на спора. Поради това настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения ВКС