Определение № 3255 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1733/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. М., действаща чрез своята майка и законен представител И. К. Т., против решение № 35 от 13.01.2025 г. по в. гр. д. № 2120/2024 г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционно решение по гр. д. № 878/2023 г. на Варненски районен съд в обжалваната му осъдителна част е отхвърлен предявеният от нея против В.-Л. К. Г. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение от 6 000 лева за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 26.01.2018 г. непозволено увреждане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Извежда тези касационни основания с липсата на обсъждане на събраните доказателства в тяхната съвкупност и на спазване на правилата на формалната логика, несъобразявайки наличието на противоправно поведение на ответника към всички намирали се в автомобила, включително и към нея, и на причинени й от това поведение преки вреди, изразяващи в нейното смущаване и накърняване на неимуществени й права и блага, респ. за причинената й психотравма, за които причинени от деянието на ответника неимуществени вреди е претендираното обезщетение. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навежда в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и наличието на специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, с поставяне на следните правни въпроси: 1. При определяне на материалната легитимация за претендиране на обезщетение от непозволено увреждане за неимуществени вреди следва ли да се вземе предвид, че ищцата лично е претърпяла психотравма, като се отчетат особеностите на конкретния случай. Излага, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е не само очевидно неправилно, тъй като се претендирано обезщетение за претърпени лично от нея неимуществени вреди, а и по него са налице специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК; 2. Дължи ли се обезщетение за претърпени неимуществени вреди от дете, изразяващи се в получаване на психотравма, причинена от действията на ответника спрямо неговата майка в присъствие на детето. 3. Следва ли да се приеме, че са налице претърпени лично неимуществени вреди от дете, изразяващи се в психотравма, когато детето е присъствало на побоя на майка си. Поддържа, че тези два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като те засягат кръг от лица, които са поставени под особена закрила от държавата и обществото; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди конкретни факти и обстоятелства по делото в тяхната съвкупност - възрастта на ищеца, неговата зависимост от майката, условията на извършване на деликта при формирането на извод дали е налице пряка вреда за детето, причинена от действията на ответника спрямо неговата майка в присъствие на детето. Поддържа, че отговорът на този въпрос да е даден в обжалваното решение в противоречие с решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о.; 5. Получаването на психотравма без да има физическо съприкосновение представлява ли увреждане на неимуществени права, блага и правнозащитими интереси, като се отчетат конкретните особености на случая. Излага, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос в обжалваното решение е в противоречие с решение № 38 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 2126/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 184 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 138/08.05.2013 г. по гр. д. № 637/2012 г. на ВКС, IV г.о. Поддържа по въпроса наличието и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. 6. При доказване на всички елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД следва ли да се уважи иска за непозволено увреждане. Отговорът на този въпрос се поддържа, че е даден в обжалваното въззивно решение в противоречие с решение № 233 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 2002/2018 г. на ВКС, III г.о., и 7. Може ли да се приеме, че презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД е оборена при положение, че съдът е приел, че делинквентът е извършил противоправно поведение и ответникът не е ангажирал никакви доказателства за невиновното си поведение. Въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 736 от 05.10.2009 г. по гр. д. № 1447/2008 г. на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба В. Л. К. Г. е подала отговор, в който излага съображения за липсата на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 26.01.2018 г. в автомобил на [улица]в [населено място] ответникът В. Г. е осъществила противоправно поведение, изразяващо се в нанесен на побой над майката на ищеца Кристилина М. – И. Т., в нейно присъствие. Доказването му е изведено от анализа на доказателствата по делото и по-конкретно от събраните свидетелски показания, включително тези на Д. Т. - очевидец на случилото се. Посочил е установяването му от представените писмени доказателства - медицински удостоверения за извършени на И. Т. прегледи, включително непосредствено след инцидента, за претърпени от нея телесни увреждания, изразяващи се в силно болезнени подутини с диаметър около 3-4 см в дясна теменна област и дясна тилна област по окосмената част на главата, синкаво кръвонасядане около 15 мм по дясна повърхностност на носа, палпаторна болезненост по задна повърхност на шията, синкаво кръвонасядане с диаметър около 10 мм в основата на 4, 5 пръсти. Въззивният съд е изложил, че според експертното заключение те представляват травматични отоци по окосмената част на главата, кръвонасядания в областта на лицето, контузия на шията и лявата длан и като травматични увреждания са резултат на удари с или върху твърди тъпи предмети и могат да бъдат получени по указаните време и начин, а именно от нанесен на И. М. побой на 26.01.2018 г. Прието е за установено от събраните доказателства, че вследствие на инцидента ищецът К. М., която към този момент е 5-годишна, е преживяла страх и притеснения, като според заключението на съдебно-психологичната експертиза и психотравма, допринесла за пасивно-отбранителния му начин на реагиране, промяна на нагласите му по отношение на хората, които приема за лоши, и тревожност, изпитвана и понастоящем, включително и от страховете да не изгуби своята майка, да стои и спи сама, установени и от показания на св. Ц. Я. – прабаба на детето, която живее в едно домакинство с него. При така изложеното за установено от фактическа страна въззивният съд е приел, че е налице осъществено от ответника В. Г. противоправно поведение на 26.01.2018 г., изразяващо в нанесен побой над майката на ищеца К. М. – И. Т., и преживени от ищеца К. М. страх и притеснения, провокирано чувство на тревожност и развили се страхове от загуба на майката и да бъде сама, но липсва пряка причинно-следствена връзка между поведението на ответника В. Г. и претърпените от ищеца неимуществени вреди. Изложил е съображения, че вредите следва да са в причинна зависимост с поведението на делинквента и като преки вреди те трябва да бъдат типична, нормално настъпваща и необходима последица от неговото поведение и обичайно и типично да се проявяват при сходни обстоятелства. Когато вредите не са типичен и устойчив резултат от противоправното поведение, същите са косвени. При нанесен побой на едно лице обичайно и типично е то да търпи неимуществени вреди, като вредите, които едно трето лице (свидетел на противоправното поведение) търпи не са такива, а косвени вреди. Относно вината като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност е отбелязано, че в случая макар същата да се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) такава е налице единствено по отношение извършеното от ответника В. Г. противоправно поведение спрямо пострадалата И. Т., но не и към нейното дете, станало свидетел на инцидента. Така е изведено от въззивния съд, че не са доказани всички елементи от фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД по отношение на ищеца К. М.. Прието е, че тя не е материално легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди (морални страдания) от причинени телесни увреждания на близък, тъй като идеята на обезщетението по справедливост на неимуществени вреди е да се репарират само онези вреди, които в най-голяма степен засягат душевния мир на близките и то в хипотеза на безвъзвратна загуба на близък. Въз основа на тези съображения въззивният съд е намерил деликтния иск за неоснователен. Тези изводи на въззивния съд относно отделните елементи от фактическия състав на деликтната отговорност в обжалваното решение са изведени, без да са обсъдени всички релевантни обстоятелства, свързани с възрастта на ищеца, значимостта на майката и неговата зависимост от нея и обстоятелствата, при които е осъществено деянието от ответника, респ. за засягането на неговата душевност и психическо състояние, като не е преценено в цялост приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-психологичната експертиза за тяхното значение и за интензитета на негативните преживявания на ищеца и съвкупно с другите относими доказателства (свидетелски показания). Те не са обсъдени и във връзка с твърденията и доводите на ищеца за конкретно претърпените от него неимуществени вреди от деянието, респ. за засягането на негови нематериални права и блага. Изложеното обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният процесуалноправен (четвърти) въпрос в изложението е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, като същият уточнен (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) следва да бъде формулиран по следния начин: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет съобразно релевантните обстоятелства по делото, като обсъди всички относими твърдения, доводи и възражения на страните и извърши преценка на относимите доказателства в тяхната съвкупност. Касационното обжалване следва да бъде допуснато за преценка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос в обжалваното решение със задължителната практика и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, включително и с посочената в изложението към касационната жалба. След отговора на този процесуалноправен въпрос би могло да се отговори и на другите правни въпроси. Касационният жалбоподател е освободен от внасяне на държавна такса по производството на основание чл. 83, ал. 2 ГПК с определение от 16.02.2023 г. по гр. д. № 878/2023 г. на Варненски районен съд (л. 59 от делото). По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.