Определение № 3342 от 10.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1311/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 198 от 26.03.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 86 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1350 от 08.11.2023 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 827 по описа на съда за 2023 г., с което по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК е прието за установено, че касаторът дължи на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, на ОБЩИНА НЕСЕБЪР, БУЛСТАТ:[ЕИК], с адрес [населено място], [улица] сумата 900000 лв., платена с преводно нареждане от 26.09.2009 г., като аванс по договор № 354/16.09.2009 г. с предмет изпълнение на обект „Главен водопровод от деривация „Камчия“ до водоем „Ханска шатра“ - 2 етап водоем Несебър - водоем „Ханска шатра“, прекратен по взаимно съгласие на страните със споразумение от 20.01.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 20.10.2022 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед № 32020/07.11.2022 г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 56894/2022 г. по описа на СРС, 180 състав, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност, както и за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Твърди се, че процесният договор е сключен в нарушение на Закона за водите в редакцията му след влизане в сила на ЗИДЗВ, ДВ бр. 47/23.06.2009 г. – чл. 13, ал. 1, т. 5, поради което е нищожен, като противоречащ на закона, доколкото ищецът [община] не е възложител по смисъла на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОП, а изпълнението на процесния водопровод е следвало да бъде възложено от друг. Това обосновавало извод за противоречие на договора с императивна норма от Закона за обществените поръчки, което го опорочава, респ. – същият следва да бъде прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Изначалната, според касатора нищожност на договора, води до задължение за връщане на получената по същия без основание сума, което се погасява с петгодишна давност, давността в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД започва да тече от деня на получаване на сумата и към момента на предявяването на иска същата е изтекла, в какъвто смисъл се явява основателно своевременно релевираното от ответника с отговора му на исковата молба, правопогасително възражение по чл. 110 ЗЗД. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по приложението на закона, или вместо него постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. В инкорпорирано в жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулира въпросът: „Следва ли съдът служебно да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правна сделка или на отделни клаузи от нея, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“ Твърди се, че с отговора на исковата молба е направено възражение за погасяване на вземането по давност. С допълнителния отговор е направено възражение за противоречие на договора със закона, въпреки че е посочена друга разпоредба от Закона за водите /чл. 198н и чл. 198о от ЗВ/, а не тази, посочена в касационната жалба – чл. 13, ал. 1, т. 5 от ЗВ /изм. ДВ, бр. 47/2009 г./ вр. чл. 5, ал. 1 и 2 от ЗОП. Настоява се, че съдът е следвало служебно да констатира противоречието на процесния договор с императивни правни норми от приложимите Закон за водите и Закон за обществените поръчки, свързани с липсата към момента на сключването на договора, на качеството възложител по смисъла на ЗОП в лицето на ищеца [община], което води до нищожност на договора, и което съдът не е сторил в противоречие с Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното решение, в какъвто смисъл се сочи, че Апелативен съд – София е приел, че съответствието на договора се преценява с действащите към момента на сключването му правни норми. Във въззивната жалба е направено възражение, че договорът за обществена поръчка е в противоречие с чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОП. Към датата на сключване на договора от 16.09.2009 г. обаче, [община] не е била възложител според закона. Изпълнението на главния водопровод е следвало да бъде възложено от друг, тъй като се касае до обект, който вече е бил публична държавна собственост според влязлото в сила законово изменение. В тази връзка според касатора съдът неправилно не е отчел, че ЗИДЗВ, ДВ бр. 47/23.06.2009 г. влиза в сила в деня на обнародването му с някои негови изключения, които влизат в сила три месеца след неговото обнародване. Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е процесуално допустима. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения от касатора иск въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че между страните не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че въз основа на открита с решение № 36/02.06.2009 г., на основание чл. 3, ал. 1, т. 1, чл. 7, т. 1 и чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗОП на Кмета на [община] процедура по възлагане на обществена поръчка и определен съгласно решение № 50/24.08.2009 г. за класиране на подалите оферти участници изпълнител в лицето на ответника „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД, между страните е сключен договор № 354/16.09.2009 г. Същият е с предмет изпълнение на обект „Главен водопровод от деривация „Камчия“ до водоем „Ханска шатра“ - 2 етап водоем Несебър - водоем „Ханска шатра“ и по силата на договора [община] в качеството си на възложител възложила, а ответникът „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД в качеството си на изпълнител приел да изпълни със свои сили и средства всички СМР в обхвата на обществената поръчка, при обща цена по договора в размер на 14855650.44 лв. Съгласно чл. 50, т. 2 от договора, действието му може да се прекрати по взаимно съгласие на страните. Въззивният състав излага, че между страните не се спори и се установява от представеното преводно нареждане, че на 26.09.2009 г. [община] е превела на „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД сумата 900000 лв. с основание „частично плащане на аванс“ по процесния договор. Не се спори между страните, че изпълнение по договора не е започнало. Според съда е видно от споразумение от 20.01.2022 г., че съгласно чл. 2 от същото страните са постигнали съгласие за прекратяване на договор № 354/16.09.2009 г., считано от датата на подписване на споразумението. Съгласно чл. 3 от споразумението, страните са уговорили разсрочване на задължението за връщането на получения аванс от 900000 лв. по график, който ответникът „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД е следвало да предложи в 3-месечен срок. Установява се от представените доказателства, че „СТРОИТЕЛНО- ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД е предложило такъв план, който е бил одобрен от ищеца [община], но поради неплащане на първите три вноски в уговорените срокове, с писмо изх. № Н4-ФСО-1894-003/23.09.2022 г., получено от ответника на 26.09.2022 г., ищецът е оттеглил съгласието си за възстановяване на платения аванс чрез разсрочване и е поканил ответното дружество да плати цялата сума в 3-дневен срок от получаване на поканата по посочена банкова сметка. При така установеното от фактическа страна, от правна страна въззивният състав е приел, че е сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, при условията на чл. 422, ал. 1 ГПК, който е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и за вземането, предмет на воденото заповедно производство, поради което е допустим. По неговата основателност въззивната инстанция е намерила следното: Прието е за неоснователно оплакването на жалбоподателя - ответник, че посочената от първата инстанция правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД не е правилната правна квалификация на предявения иск, тъй като следвало да бъде съобразено направеното от ответника възражение за нищожност на процесния договор за обществена поръчка, а при нищожен договор връщането на платеното се дължало на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като дадено без основание. Съдът е изложил, че правната квалификация на иска се прави от съда въз основа на фактическите твърдения на ищеца, от които той извежда съответното свое право или вземане и направеното искане към съда съобразно избрания от ищеца начин на защита. Защитните възражения на ответника не са в състояние да променят правната квалификация, освен когато ищецът измени иска си след като ги научи. В случая [община] е твърдяла в исковата си молба, че иска да бъде установено вземането й за исковата сума като аванс, платен по договор, който е прекратен по взаимно съгласие с ответника и поето от последния задължение да върне авансово платената сума, т.е. твърди се вземане, произтичащо от отпадане на основанието, на което е платено или предявеният иск е такъв именно по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, а не по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Според съда евентуалната нищожност на договора би имала значение за основателността на така предявения иск, а не за правната му квалификация. Въззивният състав сочи, че за основателността на така предявения иск е необходимо ищецът да докаже, че е сключил с ответника сочения договор за обществена поръчка, че е заплатил аванс по него в размер на 900000 лева, че договорът е прекратен по взаимно съгласие на страните преди неговото изпълнение и че поради прекратяването е отпаднало основанието на направеното плащане, съответно - за ищеца е възникнало вземане за връщане на платения аванс. Ответникът следва да докаже възраженията си, от които според съда своевременно направено в срока по чл. 370 ГПК е само такова за погасяване на исковата претенция по давност. Съставът на САС излага, че следва да бъде разгледано и направеното от ответника възражение за нищожност на договора за обществена поръчка поради противоречието му със закона, доколкото, макар това възражение да е несвоевременно направено, съдът може и служебно да направи такава преценка, ако нищожността произтича пряко от сделката, съобразно разрешението, дадено с Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК. Според въззивния състав не е спорно и се установява от събраните писмени доказателства, че страните са сключили процесния договор № 354/16.09.2009 г. след проведена обществена поръчка, като в изпълнение на задълженията си по него ищецът - възложител е заплатил на ответника аванс в размер на 900000 лева. Относно евентуалната нищожност на договора поради противоречие със закона въззивната инстанция е дала възможност на страните да заявят становище, предвид оплакванията на жалбоподателя за процесуалната изненада, при която са били поставени страните от първоинстанционния съд, но такова становище не е изложено до приключване на съдебното дирене. Съставът на САС сочи, че следва да бъде посочено на първо място, че до нищожност като санкция за нарушена правна норма може да се стигне само ако е нарушена императивна правна норма. Нищожността от друга страна се преценява към момента на сключване на договора, т.е. преценката на съответствието на договора със закона следва да бъде направена спрямо такива императивни норми, които са действащо право към момента на сключване на договора. Въззивният състав не е намерил да е налице такова нарушение. По отношение законовите норми, сочени от ответника - чл. 198н и чл. 198о от Закона за водите, които са приети с обнародването на ЗИД на Закона за водите, ДВ бр. 47 от 23.06.2009 г., според съда следва да бъде посочено, че същите са приети след датата на сключване на договора (16.09.2009 г.) и предвид приетото, че съответствието на договора се преценява с действащите към момента на сключването му правни норми, то преценка на такова съответствие с още невлезли в сила разпоредби не следва и не може да бъде правена. Ето защо предвид това и предвид липсата на други своевременно направени възражения за нищожност на процесния договор, според въззивния състав следва да бъде прието, че същият е действителен и е обвързвал страните по него. Въззивният състав излага по-натам, че не е спорно също, че страните са подписали споразумение от 20.01.2022 г., с което по взаимно съгласие са прекратили действието на договора за обществена поръчка, като липсват твърдения и доказателства изпълнението му от страна на ответника да е започвало или да е приключило към този момент. Липсват и каквито и да е възражения по отношение действителността на това споразумение. С прекратяването на договора е отпаднала причината, поради която на ответника е бил заплатен аванс, съответно той дължи да върне получената сума. Независимо от разсрочването на задължението за връщане на авансовата сума и соченото неизпълнение на договорения график, съответно оттеглянето на съгласието на ищеца за това разсрочване и неговото действие, към момента на произнасянето на въззивния състав по делото, е настъпила и последната падежна дата по графика (15.06.2023 г.), поради което и вземането е изцяло изискуемо. Съставът на САС сочи, че все пак, доколкото има и претенция за законна лихва, от една страна ответникът не е доказал да е изпълнявал договорения график за разсрочване на плащането, а от друга страна ищецът му е връчил на 11.08.2022 г. предупреждение (посочено в неоспореното от ответника писмо изх. № Н4-ФСО-1894-003/23.09.2022 г.), че ако до 15.08.2022 г. не плати първите две дължими вноски, [община] ще оттегли съгласието си за разсрочване на вземането. Не се доказва плащане да е извършено, поради което и връченото на 26.09.2022 г. изявление за оттегляне съгласието за разсрочване е породило действието на разваляне на уговорката за разсрочване по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, поради което и цялото вземане в размер на 900000 лева е станало изискуемо с получаване на това изявление. За съда е неоснователно поддържаното и пред въззивната инстанция възражение за погасяване на иска по давност. Съгласно т. 7 ППВС № 1/79 г. вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в случаите на третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е налице в процесния случай, поради това че основанието е налице към момента на извършване на престацията и тя не може да се иска обратно, докато то съществува, вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието. В случая основанието е отпаднало с прекратяването на договора със споразумението от 20.01.2022 г., като освен това задължението за връщане на платената сума е било разсрочено от страните. До подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 20.10.2022 г. не е изтекъл предвидения в закона петгодишен давностен срок, поради което възражението за погасяване вземането по давност е неоснователно. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая касаторът обосновава очевидната според него неправилност на въззивното решение, с възприетото от въззивния съд, че съответствието на процесния договор се преценява с действащите към момента на сключването му правни норми. Сочи се, че във въззивната жалба се прави възражение, че договорът за обществена поръчка е в противоречие с чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОП. Според касатора към датата на сключване на договора от 16.09.2009 г. обаче, [община] не е била възложител според закона. Изпълнението на главния водопровод е следвало да бъде възложено от друг, тъй като се касае до обект, който вече е бил публична държавна собственост според влязло в сила законово изменение, в каквато връзка съдът неправилно не е отчел, че Законът за изменение и допълнение на закона за водите, ДВ бр. 47 от 23.06.2009 г. влиза в сила в деня на обнародването му с някои изключения, които влизат в сила три месеца след неговото обнародване. Действително, въззивният състав е изложил, че законовите норми, сочени от ответника - чл. 198н и чл. 198о от Закона за водите, на които ответникът претендира процесният договор да противоречи, и които са приети с обнародването на ЗИД на Закона за водите, ДВ бр. 47 от 23.06.2009 г., са приети след датата на сключване на договора (16.09.2009 г.), поради което и са неприложими към спора. Видно е от датите на обнародване на ЗИДЗВ и сключването на договора /неоспорена/, че същите текстове на материалния закон са приети и обнародвани преди сключването му. Така посоченото обаче не е годно да обоснове очевидна неправилност на въззивното решение. Същите норми са приети и обнародвани преди сключването на договора, но не са били действащи към момента на това сключване, доколкото систематично се намират в § 26 от ЗИДЗВ, ДВ, бр. 47/2009 г., който параграф, според изричната разпоредба на § 46 от ПЗР на същия ЗИДЗВ, влиза в сила три месеца след обнародването му, т.е. след сключването на процесния договор. Така изложеното следва да се разглежда във връзка с посоченото от въззивния съд в същата част от мотивите му, че нищожността се преценява към момента на сключване на договора и преценката на съответствието на договора със закона следва да бъде направена спрямо такива императивни норми, които са действащо право към момента на това сключване, поради което и преценка на такова съответствие с още невлезли в сила разпоредби не следва и не може да бъде правена, съответно – и договорът не би могъл да противоречи на невлезли в сила материални норми, и поради това да е нищожен. Видна е действителната воля на съда да откаже да преценява съответствието на договора с невлезли в сила, т.е. непредставляващи действащо право към момента на сключването му правни норми, а неправилното посочване, че същите норми не са били приети към момента на това сключване следва да се отдаде на лоша редакция – обстоятелство, което не е от естество да опорочи въззивното решение до степен на неговата очевидна неправилност. Що става въпрос за заявеното едва в касационната жалба противоречие на сключения договор с влязлата в сила на 23.06.2009 г. разпоредба на чл. 13, ал. 1, т. 5 от ЗВ, редакция ДВ бр. 47/2009 г., несъобразяването на въззивният състав със същата, доколкото към него не е било отправяно искане за такава преценка от която и да е от страните и при липса по делото - както в съдържанието на договора, така и в събраните по делото доказателства, и в изявленията на страните, на каквито и да било данни за типа на обекта – предмет на обществената поръчка, като такъв, визиран в сочената законова норма /никъде по делото преди сезирането на касационната инстанция не е излагано, че процесният водопровод съставлява водоснабдителна система или част от такава, чрез която се доставя вода до уличните водопроводни мрежи за потребителите на територията на повече от една община, а твърденията, базирани на принадлежността на [населено място] към [община] също са изложени едва в касационната жалба/, също не сочи на възможна очевидна неправилност на решението му. Несъгласието на съда с общото оплакване на касатора във въззивната му жалба, че ищецът не е бил възложител по см. на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗОП /следва да се има предвид също, че приложим е не цитираният, а отмененият ЗОП от 2004 г./, но което оплакване е свързано с действието на невлезлите в сила към датата на сключването на договора разпоредби на чл. 198н и чл. 198о от ЗВ, при липса въобще на твърдения и съответстващи им доказателствени искания досежно вида на собствеността върху имуществения обект – предмет на процесната обществена поръчка – обстоятелства, които въобще не са били предмет на установяване и не са установявани по делото, също не е годно да обоснове очевидна неправилност на изводите на съда. Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При изложеното непосредствено по-горе в отричане втората група твърдения на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение – липсата както на твърдения, така и на обективирани и в съдържанието на договора, и в събраните по делото доказателства, данни за вида на проектираното за строителство съоръжение, като такова, попадащо в хипотезата именно на чл. 13, ал. 1, т. 5 от Закона за водите в новата му редакция, и на съответните разпоредби от приложимия ЗОП, настоящият касационен състав не намира за приложими, съответно – и за нарушени от въззивния съд, разрешенията, дадени в Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в случая не може да се приеме, че нищожността на процесния договор произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В изпълнение на възложените му от процесуалния закон задължения, въззивният състав е обсъдил и отхвърлил възраженията на ответника за нищожност на процесния договор, базирани на противоречие с конкретните, посочени от касатора норми на приложимия материален закон, които съдът е приел за неприложими в случая, доколкото не са били в сила към момента на сключването на договора. Както се посочи и по-горе, твърденията за административната принадлежност на [населено място] към [община], а не към [община], което би придало на процесния водопровод характеристиките на съоръжение по чл. 13, ал. 1, т. 5 от ЗВ в новата му редакция след ЗИДЗВ ДВ, бр. 47/2009 г. – като водоснабдителна система или част от нея, чрез която се доставя вода до уличните водопроводни мрежи за потребителите на територията на повече от една община, са изложени едва в касационната жалба. Дори и да би се приело за общоизвестно обстоятелството, че [населено място] административно попада в [община], а не в ищцовата [община], самото [населено място], като обект на водоснабдяване чрез същия водопровод, не е посочено никъде в наличните по делото материали – нито в самия договор, включително в предметния му обхват, като обект на строителство /именуван „Главен водопровод от деривация „Камчия“ до водоем „Ханска шатра“ - 2 етап водоем Несебър - водоем „Ханска шатра“/, нито в друго някое от наличните по делото доказателства или в изявленията на страните пред инстанциите по същество. Самият касатор в тази насока и едва в касационната си жалба насочва към информация, която била налична не в делото, в договора, приложенията към него или в друго, събрано и налично по делото доказателство, а към „справка ДВ, Преглед на обществената поръчка, строителство номер 6 от 09.06.2009 г.“ Данни в изложената насока обаче не са видни нито от самата процесна сделка, нито от събраните по делото доказателства, поради което и касационният състав намира, че в случая не е налице претендираното противоречие на обжалваното въззивно решение с Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение