Определение № 271 от 27.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4358/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в гр. София, чрез прокурора Т. П., против решение № 1600 от 1 юли 2019 г., постановено по в.гр.д. № 5165/2018 г. по описа на апелативния съд в София, в частта му, с която е потвърдено решение № 3358 от 29 май 2018 г., постановено по гр.д. № 11678/2016 г. по описа на Софийския градски съд, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на И. Г. Л., с адрес в [населено място], сумата от 5000 лева обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1 НК, по досъдебно производство № 307/2013 г. по описа на СО-СГП, прекратено на основание чл. 242, ал. 1, чл. 243, ал. 1, т. 2, ал. 2 и ал. 3 НПК, ведно със законната лихва върху сумата от 27.04.2016 г., както и в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 5000 лева до 8000 лева, и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца още 3000 лева обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконното обвинение. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради допуснатo нарушениe на съдопроизводствените правила, довело до нарушение и на материалния закон при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че решението е необосновано, тъй като въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от действия на ответника. Сочи се, че определеният размер на обезщетението е завишен и не съответства на реално претърпените вреди, на визирания в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и на съдебната практика по аналогични случаи. Изложени са подробни съображения за неправилност на извода на апелативния съд, че процесното наказателно производство е продължило две години и шест месеца, който извод е обусловил определения от въззивната инстания по-голям размер на обезщетението. Недоказани били и твърденията за негативно отражение на наказателното производство върху професионалната реализация на ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът И. Г. Л., с адрес в [населено място], представляван от адв. Ж. Д., в отговор на касационната жалба излага доводи за нейната неоснователност. Срещу същото въззивно решение в частта му за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за неимуществени вреди за горницата над 8000 лева до пълния предявен размер от 50000 лева, е подадена и касационна жалба от И. Г. Л., с адрес в [населено място], представляван от адв. Ж. Д.. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано. Въззивният съд не бил обсъдил факта, че на 20.09.2013 г. в дома на ищеца бил извършени обиск и претърсване, след което Л. бил задържан в 07 РУ СДВР за срок от 24 часа. Оспорват се изводите на въззивният съд, основани на заключенията на съдебно-психиатричната и съдебно-медицинската експертиза във връзка с претърпените от ищеца негативни преживявания и тяхното отражение върху здравословното му състояние, тъй като заболяването „подагра” се отключвало от силен стрес, причиняващ нарушения в метаболизма. Не било отчетено в достатъчна степен обстоятелството, че ищецът дълго време не е могъл да си намери работа, отговаряща на образованието му и натрупания опит. Поддържа се, че процесното наказателно производство е протекло извън разумните срокове, както и че наложената мярка за неотклонение „парична гаранция” не е била ценена съобразно действителната ѝ тежест, предвид обстоятелството, че към онзи момент ищецът е бил без доходи. Необсъдени останали обстоятелствата, че от 2013 г. до прекратяване на производството по отношение на Л. са били извършвани множество процесуални действия, била е събирана информация за имущественото му състоятние, включително чрез разкриване на банкова тайна. Поради това се поддържа, че претърпените вреди надвишават обичайните, тъй като ищецът е бил дискредитиран пред обществото като уважаван специалист и професионалист, което се е отразило на професионалното му развитие и на начина му на живот. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по тази жалба Прокуратура на Република България не представя отговор. Въззивният съд е приел за установено, че на 04.10.2013 г. по отношение на Л. е образувано досъдебно производство, като му е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10000 лева; Л. е привлечен в качеството обвиняем за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1 НК за това, че в периодите 28.03.-27.08.2012 г. и 16.05.-05.07.2013 г., в [населено място], в качеството си на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ НК - изпълнителен директор на „Национална електрическа компания” АД, умишлено не е положил достатъчно грижа за ръководенето, управлението, стопанисването и запазването на повереното му имущество, съгласно четири договора за възлагане на управление и устава „НЕК” АД, като от това са последвали значителни щети за предприятието в размер на 4561697,27 евро, представляващи изплатени суми от „НЕК” АД на „Уорли Парсънс Нюклиър Сървисиз” ЕАД след прекратяване на проекта АЕЦ - Белене, съгласно решение № 250/29.03.2012 г. на Министерски съвет, като е посочено, че длъжностното присвояване е в особено големи размери и представлява особено тежък случай; с постановление от 27.04.2016 г. на прокурор при Софийската градска прокуратура досъдебното производство срещу ищеца е прекратено поради недоказаност на обвинението; вследствие на повдигнатото обвинение Л. станал затворен, избягвал своите познати, започнал да вдига кръвно, оплаквал се от безсъние, изпитвал притеснения от разгласяване на обвинението в публичното пространство. От заключението на изслушаната по делото съдебно-психиатрична експертиза е установено, че Л. действително е преживял психичен стрес, но този стрес не е довел до развитието на дезадаптивни реакции и други психични разстройства; констатирана е повишена раздразнителност и избухливост, преживявания за понесена несправедливост и ощетеност поради претърпени невъзвратими загуби в личен и професионален план; прието е, че въпреки тези изживявания, Л. е успял да мобилизира индивидуалните си възможности за справяне и да организира живота си. Установено е още, че след повдигане на обвинението Л. не е могъл да намери работа по специалността си, като едва през 2017 г. започнал работа като финансист. Във връзка със здравословното му състояние е прието за установено, че в хода на процеса той е бил диагностициран със заболяването „подагра”, но е счетено, че същото не се намира в причинна връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство, тъй като, съгласно заключението на съдебно-медицинката експертиза, основният провокиращ фактор е диета богата на пурини, и стресът няма водеща роля за отключване на заболяването. Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото е заключено, че ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, поради което са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратура на Република България. За да определи справедливия размер на обезщетението, въззивният съд в съобразил, че повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, както и че периодът от две години и шест месеца не е извън пределите на разумния срок, предвид наличието на няколко обвиняеми по досъдебното производство. Отчетени са още видът на наложената мярка за неотклонение - „парична гаранция“ в размер на 10000 лева; интензитетът на претърпените от ищеца емоционални страдания; обстоятелството, че повдигнато обвинение е свързано с професионалната сфера на Л., което несъмнено е накърнило професионалната му репутация и е довело до неблагоприятните последици за професионалната му реализация; фактът, че процесното производство е било отразено от медиите; обществено-икономическите показатели и равнището на жизнения стандарт в страната през процесния период, както и формиралата се съдебна практика в аналогични случаи. Касационният съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. И в двете касационни жалби се поставя въпросът за процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, по който се твърди противоречие с постановките на ППВС № 4/1968 г., както и с практиката на ВКС. Не се констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от практиката на касационния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД, основана на тези постановки и споделяна от настоящия съдебен състав. При определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Същият подход е възприет и в задължителната практика на ВКС според ТР № 3/2004 г., ОСГК – обезщетението за вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Така и в останалите сочени от касаторите решения на ВКС (решение № 174 по гр.д. № 3785/2017 г., III г.о.; решение № 200 по гр.д. № 669/2018 г., IV г.о.; решение № 161 по гр.д. № 377/2016 г., IV г.о.; решение № 59 по гр.д. № 3340/2015 г., III г.о.; решение № 15 по гр.д. № 3246/2013 г., IV г.о.) се възприема общото разбиране, че от значение са всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства във връзка с твърденията на ищеца за понесени от него вреди вследствие на незаконното наказателно преследване. В процесния случай въззивният съд е взел предвид всички относими към определянето на справедливия размер на обезщетението обстоятелства, съобразявайки постановките на цитираното ППВС и разясненията на ВКС. Отчетени са тежестта на повдигнатото обвинение; разумната продължителност на наказателното производство; наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“; отражението на повдигнатото обвинение върху личния и професионалния живот на ищеца; публичното отразяване на случая; икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за процесния период. Противно на твърденията на ищеца е прието, че установеното в хода на процеса заболяване „подагра“ не е провокирано от стреса вследствие на проведеното наказателно производство. Извършвайки съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в занижен размер, като са изложени подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи по-голям размер на обезщетението. Цитираните от страните по-горе решения на ВКС не дават съпоставима с настоящия случай фактическа обстановка, от която да би могло да се достигне до извода, че неправилно е приложен критерият за справедливо овъзмездяване на претърпените вреди. Съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Не водят до допускане на касационното обжалване и твърденията на прокуратурата, че част от заявените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. В тази връзка касаторът не е посочил по отношение на кои точно неимуществени вреди не е налице причинно-следствена връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение. Прокуратура на Република България твърди, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което е допуснато отклонение от задължителните постановки на т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви кои от понесените вреди намира за причинени пряко от незаконното наказателно преследване, както и за кои от твърдените вреди такава връзка не се установява. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,