Определение № 468 от 12.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1887/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу решение №125 от 10.07.2023 г. по в.гр.д.№52/2023 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №582 от 28.12.2022 г. по гр.д.№285/2022 г. на ОС Плевен в частта, с която са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу В. К. Т. искове: по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК и чл.430 от ТЗ за установяване на дължимостта на разликата над сумата от 774 лв. до сумата от 37 614.05 лв., главница по договор за банков кредит №25КР-АА4685/19.10.2006 г., за периода 21.06.2016 г. – 07.06.2021 г., ведно със законната лихва главницата от 21.06.2021 г. до окончателното изплащане, като погасена по давност; по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК и чл.430 ТЗ за установяване на дължимостта на сумата 39 954.05 лв., договорна лихва върху главницата за времето от 19.11.2011 г. до 21.06.2018 г., като погасена по давност; по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК, чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД за установяване на дължимостта на разликата над сумата от 17.54 лв. до сумата от 361.11 лв., законна лихва върху главницата от 774 лв. за периода 08.06.2021 г. - 20.06.2021 г.; по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 ГПК, чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД за установяване на дължимостта на сумата от 22 524.37 лв., наказателна лихва в размер на ОЛП плюс 10% по договор за банков кредит №25КР-АА4685/19.10.2006 г., за времето от 19.06.2018 г. до 07.06.2021 г., както и в частта за разноските. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. От кой момент започва да тече давностният срок по чл.110 ЗЗД за вземания за главница и вземания за договорна лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит. 2. Обоснована ли е приложимостта на Директива №93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи при наличие на детайлна уредба на материята в ЗЗП. 3. Допустимо ли е проверката, която извършва съдът за съответствието на договора със законовите изисквания да се основава на действащите към настоящия момент разпоредби, а не на закона, действал към датата на сключване на договора. Поддържа се, че първи въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо останалите въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация В. К. Т., чрез процесуалния си представител изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че при договора за банков кредит, какъвто е процесният договор №25КР-АА4685/19.10.2006 г., не са налице периодични плащания – нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за нейното връщане, е повтарящо се, като връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл.66 ЗЗД). Изложил е съображения, че за главницата по договора за кредит е приложима общата петгодишна давност (чл.110 ЗЗД), а за възнаградителните лихви – кратката тригодишна погасителна давност (чл. 111, буква „в“ ЗЗД), като началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, която настъпва в различни моменти от крайния срок за погасяване на кредита въз основа на постигнатото между страните съгласие. В този смисъл и с оглед заключението на ССЕ е намерил, че вземанията за сумите: 36 840.05 лева – главници за времето от 19.11.2011 г. до 20.06.2016 г.; 39 954.05 лева – договорна лихва за периода 19.11.2011 г. – 07.06.2021 г., са погасени по давност. Установил е, че съобразно Анекс №1 към Договор №25КР-АА4685/19.10.2006 г., плащанията, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката, се отнасят в просрочие и олихвяват с лихвен процент плюс наказателна надбавка от 20 пункта, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо от това дали падежът е в неработен ден. Посочил е, че в Закона за защита на потребителите са въведени разпоредбите на директивите, изброени в § 13а от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, включително на Директива 93/13/ЕИО на Съвета, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета и Директива 2009/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета. Позовал се е на разпоредбата на чл.146 ЗЗП и на практиката на СЕС и е достигнал до извод, че уговорката за заплащане на уговорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от 20 пункта при неизвършени плащания по кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните - определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока, поради което посочената клауза е неравноправна и като такава – нищожна, респективно същата не следва да се прилага в отношенията между страните, а претенцията на „Първа инвестиционна банка“ АД за сумата 22 524.37 лв., наказателна лихва за периода 19.06.2018 г. – 07.06.2021 г., изчислена на база основния лихвен процент +10% процентни пункта, се явява неоснователна. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият от въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е обусловил решаващата воля на въззивния съд (възприел становище, че началният момент на течението на давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска), но спрямо този въпрос не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК - становището на въззивния съд е съобразено изцяло с дадените в ТР №3/2023 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, според които при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. С втори и трети от поставените от касатора въпроси, се предпоставят становища, каквито не са възприемани в обжалваното решение - както бе посочено, за да достигне до извод за неравноправност на процесната клауза въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.146 ЗЗП, като никъде в решението не е правен извод за пряко приложение, на която и да е било директива, нито е приложен закон, който не е бил действащ към момента на възникване на процесното правоотношение (в частност разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗПК, за която се твърди в изложението, че е послужила като основание за установяване нищожността на процесната клауза). В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване по втори и трети въпроси, също не може да бъде допуснато. Предвид изхода на правния спор касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 12 300 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.292 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Второ отделение,