Определение № 1141 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2744/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Т. И. и И. Т. Т. против решение № 167 от 15.02.2023 г. по в.гр.д.№ 2253 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, IV състав за потвърждаване на решение № 2629 от 05.08.2022 г. по гр.д.№ 8005 от 2021 г. на Варненския районен съд, 24 състав, с което са отхвърлените предявените от К. Т. И. и И. Т. Т.:

• иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН срещу Й. К. Й. (в лично качество и като законен наследник на починалата в хода на производството страна П. Д. Й.), И. Й. К. и К. Й. К. (последните двама в качеството им на наследници на починалата в хода на производството страна П. Й.) за възстановяване на запазените части на ищците от наследството на майка им Н. К. Й., починала на 09.01.2020г., чрез намаляване на дарствено разпореждане, обективирано в нотариален акт № ... от 27.12.2011 г., том ІІ, рег. № 5286, дело № 250 от 2011 г., извършено от Н. К. Й. в полза на Й. К. Й., по време на брака му с П. Д. Й., до размер на 1/3 ид.ч. от имота- предмет на договора от 27.12.2011 г. и

• иск срещу Й. К. Й. за делба на имота- предмет на договора, обективиран в нотариален акт № .... от 27.12.2011 г.: апартамент ..., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] подробно индивидуализиран в решението.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване на решението се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните правни въпроси:

1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на страната, като ги обсъди поотделно и посочи защо ги приема за основателни ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр.д.№ 3356 от 2016 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 25 от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 2299 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 50 от 22.05.2019 г. по гр.д.№ 1441 от 2018 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д.№ 1857 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр.д.№ 2029 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 256 от 07.01.2021 г. по гр.д.№ 4293 от 2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Може ли симулация да се установи само с косвени доказателства, ако те в тяхната последователност сочат на един и същ категоричен извод за наличието й ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 403 от 05.08.2010 г. по гр.д.№ 684 от 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 153 от 03.02.2017 г. по т.д.№ 3372 от 2015 г. на ВКС, ТК, І т.о.

В писмен отговор от 22.05.2023 г. ответниците по жалбата Й. К. Й. и К. Й. К. оспорват жалбата. Молят същата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Евентуално, ако бъде допуснато касационното обжалване, молят въззивното решение да бъде потвърдено. Претендират за направените разноски за адвокат пред ВКС.

Ответницата И. Й. К. не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН с цена на иска над 5 000 лв. и по иска за делба на недвижим имот, което подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да потвърди пъроинстанционното решение за отхвърляне на предявените от наследниците на Н. К. Й. иск по чл.30, ал.1 ЗН и иск за делба, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали, че договорът от 27.12.2011 г. за продажба на процесния имот, сключен между Н. К. Й. и нейния брат Й. К. Й., обективиран в нотариален акт № 59 от същата дата, е симулативен и прикрива дарение. Приел е, че по този договор страните са имали намерение да прехвърлят имота възмездно и че е доказано плащането на посочената в договора продажна цена. До този извод съдът е достигнал след като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства: показанията на разпитаните по делото свидетели; предварителен договор от 16.12.2010 г. за покупко-продажба на имота, сключен между Н. Й. и Й. Й., в т.2 от който изрично е записано, че уговорената продажна цена от 42 000 лв. е изплатена напълно от купувача при подписване на предварителния договор и договор за покупко-продажба на недвижим имот от 27.12.2011 г., обективиран в нотариален акт № 59 от 2011 г., с който Н. Й. е продала на Й. Й. /по време на брака му с П. Й./ процесния имот за сумата от 42 000 лв., в който също е записано, че продажната цена е изплатена от купувача на продавача преди подписване на договора за продажба.

Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ищците, че симулативността на договора за продажба, като прикриващ дарение на имота, е доказвана с косвени доказателства: свидетелските показания, установяващи влошени отношения между наследодателката и децата й, липсата на достоверна дата на подписания предварителен договор, както и факта, че към датата на удостоверяване от нотариуса, изповядал сделката от 27.12.2011 г., е била в сила разпоредбата на чл.3, ал.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, въвеждащ задължение плащанията на територията на страната да се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв. Посочил е, че неизпълнението на задължението за плащане на цената чрез банков превод не се отразява на действителността на сделката, а влече само административнонаказателна отговорност за физическото лице.

Приел е, че сделката е „безпарична“ не се доказва от доказателствата, събрани по направеното от ищците оспорване на датата на предварителния договор от 16.12.2010 г., в който е отразено изявлението на Н. Й. за получаване на продажната цена на имота. Тъй като предварителният договор носел подписа на наследодателката на ищците Н. Й. /като нямало спор, че подписът е положен от Й./, той имал достоверна дата за ищците от деня на смъртта на Й. на 09.01.2020 г. и от тази дата им е противопоставим. Този договор имал формална доказателствена сила, поради което съдът е приел, че изявленията в него принадлежат на лицата, които са ги направили. В частта относно изявлението на продавача, че продажната цена е изплатена напълно, предварителният договор съставлявал частен свидетелстващ документ, ползващ се с материална доказателствена сила, поради което на основание чл.180 ГПК следвало да се приеме, че удостовереният с изявлението на Н. Й. факт на плащане на продажната цена действително се е осъществил.

Според съда, независимо че нотариалният акт за продажба не възпроизвежда изцяло предварителния договор, същият отговаря на изискванията за действителност по отношение на отделните елементи от фактическия състав на покупко-продажбата, какъвто безспорно е и съгласието на участващите в сделката страни и относно заплащането на цената и е породил действието си като двустранна сделка. Не се спори, че продавачът по договора се е явил пред нотариуса и съдържанието на акта му е било прочетено, така, както е вписано в него. В самото съдържание на акта е отразено одобрението на страните относно постигнатото помежду им съгласие по съществените елементи на продажбата. Нотариалният акт представлява официален удостоверителен документ относно констатациите на нотариуса за направените пред него изявления на страните и се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно постигнатото между страните съгласие за покупко-продажба на имота.

В мотивите си съдът е посочил, че показанията на св.М. Г., който заявявал, че не е знаел за продажбата на апартамента, въпреки дългогодишното си съжителство с Н. Й. на семейни начала, не могат да обосноват извод, че страните по сделката са се договорили за безвъзмездно прехвърляне на имота. Показанията на този свидетел и на останалите разпитани по делото свидетели, че Н. Й. приживе е била във влошени отношения със сина и дъщеря си, че не е поддържала връзка с тях от години и че е споделяла, че след смъртта си не желае да им остави никакво имущество, както и че ще прехвърли апартамента на своя брат, сами по себе си също не доказвали, че волята на договарящите страни е била собствеността върху имота да се прехвърли безвъзмездно, а не срещу плащане на посочената в договора цена.

За ирелевантно за доказване симулативността на договора за покупко-продажба е прието обстоятелството дали към датата на продажбата Н. Й. е разполагала със средства и дали е имала нужда от такива или не, тъй като неплащането на цената не води до нищожност на договора, а е само индиция, че не е имало съвместна воля да възникне задължение за плащането й, което следва да се подкрепи от други доказателства. А по делото не били събрани други убедителни доказателства, установяващи привидност на изразеното в нотариалния акт от Н. Й. съгласие за възмездно прехвърляне на имота.

В заключение, въззивният съд е приел, че съвкупната преценка на събраните по делото доказателства обосновава извод, че страните са обективирали воля да сключат договор за покупко-продажба, а не договор за дарение на имота. Налице са косвени доказателства за твърдяната симулация, но те не са достатъчни да обосноват категоричен извод за симулативност на сделката. Поначало няма пречка подлежащите на доказване в процеса факти да се установяват и с косвени доказателства, но последните следва да са такива, че да не оставят никакво съмнение за друг извод.

Поради изложеното съдът е приел, че твърдението на ищците по чл.17, ал.1 ЗЗД, че договорът за продажба на процесния апартамент от 27.12.2011 г. е симулативен и прикрива дарение, е неоснователно. Неоснователността на това твърдение има за последица неоснователност на иска с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазените части на ищците от наследството на майка им Н. Й. /доколкото запазена част от наследството може да бъде нарушена само чрез дарение или завещание на наследствени имоти и съответно възстановяване на запазена част от наследството може да се извърши чрез намаляване само на дарения или завещания/, както и на иска за делба на апартамента /поради това, че същият е собственост на купувача по нотариалния акт от 27.12.2011 г., а не е съсобствен между него и наследниците на Н. Й./.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение касационното обжалване не следва да се допуска поради следното:

По първия поставен от касаторите правен въпрос /Дължи ли е съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на страната, като ги обсъди поотделно и посочи защо ги приема за основателни ?/ няма противоречие между обжалваното решение и трайната практика на ВКС, включително цитираната от касатора, според която въззивната инстанция е задължена да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, а не само тези, които обслужват определена теза, както и всички доводи и възражения на страните, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в решението си въззивният съд се е произнесъл по всяко от възраженията на въззивниците не декларативно, а с подробни мотиви. За целта е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност, обосновал е изводите си с оглед приложимите към случая законови разпоредби, от които е извел изискванията за доказаност на предявените искове. Не кореспондира с мотивите на съда твърдението на касаторите, че съдът не е обсъдил доводите, че наследодателката е заявила как ще лиши децата си от наследство и че липсват доказателства сделката да е уговаряна като продажба и някой да е плащал цената.

Вторият поставен въпрос /Може ли симулация да се установи само с косвени доказателства, ако те в тяхната последователност сочат на един и същ категоричен извод за наличието й ?/ е получил утвърдителен отговор в съдебната практика, включително посочената от касаторите, според която симулацията може да бъде разкрита и въз основа на косвени доказателства, ако те разглеждани и преценени в тяхната съвкупност водят до единствен и несъмнен извод за наличието на такава симулация. Приетото в обжалваното решение не противоречи, а е в съответствие с тази практика: в мотивите на решението изрично е посочено, че подлежащите на доказване в процеса факти и симулативността на сделката по принцип могат да се установят и с косвени доказателства, но последните не трябва да оставят никакво съмнение за наличието на такава симулация. В случая съдът е приел, че за твърдяната от ищците симулативност на договора за продажба от 27.12.2011 г., като прикриващ дарение, действително има косвени доказателства, но те не са достатъчни, за да се направи категоричен извод за симулативност на договора.

Не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл. 30 ЗН и чл. 34 ЗС.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗН, ЗЗД и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата Й. К. Й. и К. Й. К. направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 4 000 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение