Определение № 3221 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 786/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. Р. С. и Т. Г. Р., двамата от [населено място], чрез адвокат В. Д. срещу решение № 341 от 05.12.2023 г. по в. т. дело № 702/2021 г. на Апелативен съд - Варна, III състав, с което е отхвърлена молбата на касаторите за тълкуване на постановеното по същото дело решение № 132/29.04.2022 г., с което са потвърдени решение № 260019/20.04.2021 г., решение№ 260048/11.08.2021 г. и решение № 260050/13.08.2021 г. по т. дело № 9/2019 г. на Шуменски окръжен съд. С решение № 260019/20.04.2021 г. касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД сумата 42 458,17 швейцарски франка, от които главница 36 321,35 швейцарски франка, 4 679,63 швейцарски франка - възнаградителна лихва за периода 03.02.2016 г. - 14.01.2019 г., 1 067,40 швейцарски франка - наказателна лихва за периода 03.02.2016г. - 14.01.2019г., 298,17 швейцарски франка - банкови такси и 91,62 швейцарски франка - застраховки, дължими по договор за кредит № HL 38119/30.05.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, банковите такси и застраховките от датата на подаване на исковата молба - 14.01.2019 г. до окончателното им плащане, както и разноските по делото. С решение № 260048/11.08.2021 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, е оставена без уважение молбата на касаторите за поправка на очевидна фактическа грешка в решението, наличието на която е била обосновавана с това, че в диспозитива му не е бил записан курсът на швейцарския франк към лева, приет за приложим в отношенията между страните в мотивите на съдебния акт. С решение № 260050/13.08.2021 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК е оставена без уважение друга молба на касаторите за допълване на решението с произнасяне по направено от тях възражение за прихващане със сума в размер 2 061,86 лв.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Обосновават нарушението на чл. 236, ал. 2 ГПК с това, че въззивният съд не е обсъдил всичките им доводи, поради което е стигнал до грешни изводи относно необходимостта да се тълкува решението по съществото на спора. Относно нарушението на чл. 251 ГПК считат за неправилно, че съдебният състав е обсъдил само част от мотивите на решението, чието тълкуване се иска. Изразяват несъгласие с извода, че съдът не може да присъди левовата равностойност на задължението за плащане, когато то е уговорено в чуждестранна валута, както и да посочи при какъв курс на лева към чуждестранната валута следва да бъде извършено плащането. Поддържат, че при наличие на нищожни клаузи в договор за кредит се дължи връщане на равностойността на кредита, уговорен в швейцарски франкове, в лева. Излагат доводи за необоснованост на обжалваното решение поради позоваването на съда на Тълкувателно решение № 4/29.04.2015 г. на ОСГТК на ВКС, което касаторите считат неприложимо към настоящия казус.

В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК по следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. Дължи ли съдът да формира мотиви по всички аргументи в подадена молба за тълкуване и да обсъди всеки един от тях отделно и да заяви защо ги приема за основателни или не? – касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 133/23.10.2019 г. по гр. дело № 3565/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 127/21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г. на ВКС, г. о., решение № 170/29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г. на ВКС, III г. о., определение № 559/09.10.2019 г. по т. д. № 3217/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 248/07.01.2020 г. по гр. д. 4193/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 183/21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г. на ВКС, I т. о., ППВС № 1/13.07.1953 г., т. 7, 8 и 9, ППВС № 2/1967 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1 /2001 г., т. 10. По този въпрос касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. Следва ли в производство по тълкуване да се изходи от всички мотиви на съда, за да се определи действителната му воля, обективирана в диспозитива, чието тълкуване е поискано, още повече, когато е налице спор между страните, едната от които има качеството на потребител, а другата — на търговец, по какъв курс следва да се изчисли дълга — по курс към момента на образуване на изпълнителното дело или този записан в мотивите на съда в решението? – касаторите поддържат, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 8/09.02.2017 г. по гр. д. № 744/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 36/10.02.2017 г., гр. д. № 406/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 8/22.01.2015 г. по гр. д. № 3921/2014 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 95/15.03.2022 г. по гр. д. № 249/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 253/28.09.2020 г. по гр. д. № 4250/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о.,

3. Страда ли от порок - неяснота - съдебно решение, с чийто диспозитив е осъдено лице да заплати парична сума в чуждестранна валута, при положение, че в образувано изпълнително дело за принудително изпълнение на притезанието на задълженото лице е възникнал спор от една страна между кредитора и съдебния изпълнител, а от друга страна длъжниците за това по кой курс на лева спрямо чуждестранната валута следва да се изплати задължението — по курса към момента на образуване на изпълнителното дело или по курса, приет в мотивите на съдебното решение, в случай, когато е провъзгласил за нищожни клаузите за носене на валутния риск от потребителски договор за банков кредит — когато двата курса са различни величини? По отношение на въпроса се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Наличието на спор в изпълнителното производство за размера на дълга, когато задължението със съдебното решение е определено в чуждестранна валута, а съдебният изпълнител е посочил, че ще събира присъдената сума в лева, предпоставя ли необходимост от тълкуване на съдебния акт в случаите, когато изрично в мотивите на решението е посочен приложимия в правоотношението между страните, едната от които има качеството на потребител, а другата — на търговец, курс с цел обезпечаване правилното изпълнение на постановеното решение и внасяне на яснота в изпълнителното основание, респ. издаденият въз основа на него изпълнителен лист? Касаторите твърдят, че по този въпрос е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

5. При отправено искане за тълкуване на съдебен акт, по силата на който съдът е определил размера на задължението в уговорена между страните чуждестранна валута, но наред с това е провъзгласил за нищожни клаузите за носене на валутния риск, следва ли диспозитивът на съдебния акт да бъде уточнен с посочване на относимия в отношенията между страните курс на лева спрямо присъдената чуждестранна валута? – касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 83/12.05.2022 г. по гр. д. № 2859/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 60108/28.01.2022 г. по гр. д. № 1159/2020 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 60079/19.01.2022 г. по гр. д. № 105/2020 г. на ВКС, ГК, I г. о.

6. В случаите, когато в мотивите на решението съдът е фиксирал точния обменен курс на задължението, приложимо ли е разрешението, прието в ТР № 4/29.04.2015 г. на ОСГТК, съгласно което съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута? Касаторите твърдят наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място], представляван от адвокат К. К., оспорва касационната жалба. Твърди, че изложената в нея фактическа обстановка е непълна поради обстоятелството, че във връзка с подадена от касаторите молба по чл. 282 ГПК за спиране на изпълнение на решение № 132/29.04.2022 г., чието тълкуване се иска, съдът е дал указания за внасяне на обезпечение по реда на чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК в размер левовата равностойност на присъдената в швейцарски франкове сума. С оглед на това навежда твърдения, че липсва необходимост от тълкуване на диспозитива на въззивното решение доколкото касаторите не са възразили и са внесли обезпечението в размер на присъдената сума в определения от съда размер. Поддържа становище, че въззивният съд не е допуснал нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, както и че решението, чието тълкуване се иска е ясно и безпротиворечиво. Ответникът прави възражение за липса на посочените от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване и излага подробни аргументи по формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси, а именно: първите два въпроса са решени в съответствие с практиката на ВКС; третият въпрос е по съществото на спора и не представлява материално-правен или процесуално правен въпрос от значение за изхода на производството, обусловил крайния извод на съда; останалите въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът оспорва претенцията за присъждане на разноски за процесуално представителство и моли евентуално същото да бъде съобразено с реално извършените действия на процесуалния представител.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да отхвърли молбата по чл. 251 ГПК за тълкуване на решение № 132/29.04.2022 г. на Апелативен съд - Варна като неоснователна, въззивният съд е посочил, че предмет на тълкуване могат да бъдат само решения, чийто диспозитив е неясен, двусмислен и води до невъзможност да се изведе действителната воля на съда. Приел е, че в мотивите са изложени съображения за дължимост на сумата в швейцарски франкове и за определяне на нейния размер в тази валута; при определяне на размера на вземанията след установяване на нищожността на клаузи на договора за едностранно изменение на лихвата и за прехвърляне на валутния риск изцяло върху потребителя съдът е определил размера на задължението в договорената валута, в която валута е и постановеният осъдителен диспозитив. Съдебният състав е аргументирал невъзможността да присъди левовата равностойност на дълга и да посочи при какъв курс на лева към швейцарския франк да се извърши плащането, като е съобразил доводите с Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 29.04.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените от закона случаи.

Настоящият състав намира, че не са налице твърдените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият първи процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с оплакването на касаторите за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всичките им доводи в депозираните молби от 24.10.2023 г. и 25.10.2023 г. за тълкуване на решение № 132/29.04.2022 г. на Апелативен съд – Варна. Въпросът е от значение при решаването на спора, но по отношение на него не се установява допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като при постановяване на решението въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство при решаване на спора по същество въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, въззивната инстанция е длъжна да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. При подадена молба за тълкуване на влязло в сила съдебно решение по чл. 251 ГПК обаче съдът не обсъжда наново доказателствата или приложимият закон, тъй като с тълкуването се цели отстраняване неяснота на произнесеното становище на решаващия съд. Тълкуването може да се отнася само до изявената воля на съда, но не и до нови факти и правни норми, като съдът изхожда от мотивите на решението, от формираната в тях воля към момента на постановяването му.

По отношение на въпроса не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание би било налице тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, както и когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуването й. Тези изисквания в настоящия случай не са осъществени, доколкото разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК е ясна и по отношение на нея е формирана константна съдебна практика, която не следва да бъде променена.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория формулиран въпрос. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че тълкуването на съдебно решение представлява форма на официално, авторитетно тълкуване. То се налага тогава, когато изразената от съда воля е неясна, двусмислена или вътрешно противоречива и решението е неизпълнимо. На тълкуване по реда на чл. 251 ГПК подлежи само диспозитивът на съдебния акт, но не и фактическите или правни изводи в мотивите към него. Тълкуването следва да изхожда от изложените в решението мотиви, от формираната в тях воля към момента на постановяването му, което означава, че тълкуването се основава на тези мотиви без да ги изменя или допълва. В производството по тълкуване не е допустимо да се обсъждат правни доводи относно предмета на спора и доказателствата. Като е съобразил мотивите на решението, чието тълкуване се иска, изложените в тях съображения за дължимост на сумата в швейцарски франкове и за определяне на нейния размер в тази валута, изчислена при отчитане на нищожността на договорните клаузи за едностранно изменение на лихвата и за прехвърляне на валутния риск изцяло върху потребителя, и като е констатирал, че действителната воля на съда в постановения осъдителен диспозитив е ясно изразена, съдебният състав не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Останалите формулирани от касатора въпроси не отговорят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите касаят правилността на решението, чието тълкуване се иска, което е извън предмета на настоящото производство и обсъждането му е недопустимо. Съгласно константната практика на ВКС съдът, постановил решението, не може по пътя на тълкуването да признава нови факти, да обсъжда нови правни норми, респективно да постановява нещо различно от отразеното в решението, дори то да е неправилно. Тълкуването не е способ за заобикаляне на стабилитета, с който се ползват влезлите в сила решения. Разпоредбата на чл. 251 ГПК е ясна и по прилагането й е формирана по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване – цитираните от касатора решения в т. 2 от изложението, решение № 356/13.12.2011 г. по гр. д. № 732/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 399/07.11.2018 г. по гр. д. № 1048/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 452/08.07.2024 г. по гр. д. № 4906/2022 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други съдебни актове..

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за очевидна неправилност на въззивното решение следва да се приеме, че постановеното от Апелативен съд - Варна решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, обжалваното решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат поради това, че не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение