Определение № 797 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1568/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. Т. срещу въззивно решение № 744 от 06.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 5059/2023 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 14895 от 20.12.2022 г. по гр. д. № 32938/2022 г. на Софийския районен съд и вместо него е отхвърлил предявения от касатора иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Х. Д. Н. и Ц. Г. Н. не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1208 кв. м, при посочени съседи, представляващ УПИ *-*, кв. 10 от действащия план за регулация на вилна зона „А. - * част“, одобрен със заповед № 1137/30.11.1960 г. на председателя на Комитета за архитектура и благоустройство. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът в първоинстанционното производство Д. С. Т. се легитимира за собственик на 1/2 ид. част от процесния имот по наследство от Ц. А. П. /негова майка/, която я е придобила от С. Г. Ц. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт 33/20.12.1956 г. Ищецът не твърди да притежава правото на собственост по силата на проведена в негова или на праводателя му реституция по ЗСПЗЗ, а същевременно ответниците се легитимират като собственици именно на това основание с решение № 7823 от 29.09.2020 г. на ОСЗ „Западна“, гр. София, което е конститутивно по своя характер. Съдът е приел, че в спор за собственост на поземлен имот по предявен отрицателен установителен иск, по който ищецът не твърди да притежава правото на собственост по силата на проведена в негова или на праводателя му реституция по ЗСПЗЗ, а същевременно ответникът се легитимира като собственик на това основание, той не може да оспорва материалната легитимация на ответника с твърдението, че неговият универсален или частен праводател не е бил собственик на процесния имот към момента на обобществяването на земеделските земи, след като не претендира за себе си това право към същия момент. Разглеждайки спор за собственост на имот, правото на собственост върху който е възстановено в полза на ответниците по силата на земеделската реституция, съдът не следва да разглежда доводите на ищеца за материалната незаконосъобразност на решението на органа по поземлената собственост, с което е възстановено правото на собственост в полза на ответниците, и на това основание да формира извод за незаконосъобразност на това решение. При положение че ищецът черпи права от придобивно основание, осъществило се след коопериране на имота, същият не разполага с възражението, че наследодателя на ответниците не е бил собственик на спорния имот към момента на кооперирането му. Недопустимо е в процесния случай направеното от ищеца основно възражение срещу правото на собственост на наследодателя на ответниците върху спорния поземлен имот към момента на образуване на ТКЗС. След като ищецът не е противопоставил насрещни права върху процесния имот към този момент, съдът не следва да разисква придобивното основание на наследодателя на ответниците и дали притежаваният от него имот е идентичен с този който е възстановен на наследниците му по реда на ЗСПЗЗ. В процесния случай, след като ищецът по предявения отрицателен установителен иск за собственост не е твърдял той или неговият праводател да е бил собственик на възстановения на ответниците имот към момента на обобществяването му, съдът няма основание да упражнява косвен съдебен контрол за законосъобразност върху решението на ОСЗГ от гледна точка на това дали наследодателят на ответниците е бил действителен собственик на възстановения поземлен имот към този момент. Правото на собственост върху притежаваните преди образуване на ТКЗС земеделски земи се възстановява по административен ред при спазване на специално уредена в ЗСПЗЗ процедура по заявяване на реституционните претенции, доказване на правото на собственост върху претендираните за възстановяване земи и др. Проверката за валидността и законосъобразността на решенията за възстановяване на собствеността, която гражданският съд извършва по реда на косвения съдебен контрол, е ограничена в рамките на установените от закона изисквания за постановяването им. В тази насока няма разлика в обхвата на косвения и на прекия съдебен контрол. По реда на косвения съдебен контрол съдът не може да се произнася по спорове, които не подлежат на разрешаване в производството по издаване на административния акт, какъвто е спорът за собственост по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ към минал момент, повдигнат от ищеца чрез основното възражение в исковата молба, че спорният имот не е бил собственост на наследодателя на ответниците. С оглед на това съдът е приел, че спорният поземлен имот понастоящем е собственост на ответниците, на които е възстановено правото на собственост, като наследници на Д. Н. Ц., в съществуващи стари реални граници на процесния имот с решение № 7823 от 29.09.2020 г. на ОСЗ „Западна“, гр. София, поради което предявеният иск е неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения“; 2. „Може ли, след като по делото безспорно е установено, че ищецът по отрицателен установителен иск е собственик на имота на основание покупка от неговата майка през 1956 г., преди да се образува ТКЗС и това е заявено от него, този имот никога не е внасян в ТКЗС, или обобществяван по някакъв начин, и от СТЕ е установено, че наследодателят на ответниците е притежавал и внесъл в ТКЗС имот, който се намира на друго място, на северозапад от спорния имот, въззивният състав да игнорира всички тези факти и доказателства по делото и да отмени правилното решение на Софийския районен съд, като приеме, че ответниците са собственици на спорния имот само за това, че са се легитимирали с решение на ОСЗ „Западна“, което е невалидно на три основания“; 3. „Когато с решение № 1647 от 09.05.1994 г. на Общинска поземлена комисия – Панчарево, гр. София, получено от ответниците и влязло в законна сила през 1994 г., което не е отменяно и видоизменяно, с което за внесения от наследодателя им имот, установен с делбен протокол от 1958 г., им се възстановява имот от 3 дка, валидно ли ще е второто решение на ОСЗ „Западна“, издадено 26 години след първото, когато на същите наследници /ответници по делото/ на основание същия делбен протокол от 1958 г. им се възстановяват 5 дка“; 4. „Възможно ли е на измислени факти и обстоятелства, които никога не са приемани по делото, а именно: „ищецът не твърди, че е собственик на процесния имот преди образуването на ТКЗС и че същият имот е обобществяван“, да приемеш, че спорният имот е собственост на ответниците, само на основание на това, че те се легитимират с решение № 7823 от 29.09.2020 г., издадено от ОСЗ „Западна“ и да игнорираш верните изводи на съда, че това решение е невалидно на няколко основания - процесният имот никога не е обобществяван и не попада в пар. 4 ЗСПЗЗ, за да може да бъде възстановяван по чл. 10 ЗСПЗЗ; както и релевантният факт, че внесеният от наследодателя на ответниците имот в ТКЗС е на друго място, намира се на северозапад от процесния имот“; 5. „След като по делото няма нито едно доказателство процесният имот да е обобществяван или по какъвто и да е начин да е излизал от патримониума на наследодателя на ищеца, както и от неговия патримониум от 1956 г. до днес, правилно ли е да се определи иска като вещен с предмет реституирана земеделска земя, или като основан на земеделска реституция, както го е определил въззивния съд, или че с иска се търси защита, тъй като ответниците оспорват иска, претендирайки отричаното от ищеца право, както го е определил районният съд“. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата Х. Д. Н. и Ц. Г. Н. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, не е решен в противоречи със сочената от касатора задължителна практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърждава, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че според установената практика на ВКС визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично излагане на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Следващите четири въпроса са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, тъй като същите са свързани с преценка на доказателствата по делото и по своята същност представляват общи касационни оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд. Ето защо тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване, а освен това във връзка с въпроси №№ 2, 3 и 4 касаторът не се позовава на практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, а със соченото по отношение на последния въпрос решение № 942 от. 24.02.2009 г. по гр. д. № 2967/2008 г. на ВКС, IV г. о., е разгледана различна от настоящата хипотеза и противоречие с него не е налице, нито касаторът сочи в какво се изразява то. В допълнение следва да се отбележи, че поставянето на посочените въпроси е предпоставено от тезата на касатора, че процесният имот не е бил внесен в ТКЗС и не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, поради което понастоящем по силата на договора за покупко-продажба от 1956 г. и наследствено правоприемство негов собственик /на 1/2 ид. ч./ е той, а не ответниците, което не кореспондира на установената практика на ВКС /решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., I г. о. и др./, според която на възстановяване по реда на посочения закон подлежат земеделските земи /в случая ливада/, независимо дали са били включени в ТКЗС, освен ако се касае за части от населено място, извън регулацонния план, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или ползвани като дворни места, които не са отнети юридически и фактически от лицата, които ги владеят като такива места, които изключения в случая не е установено да са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не е налице и релевираното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 800 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят 409 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,