Определение № 50427 от 08.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1773/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Интерстрой - Калето“ АД - [населено място], срещу решение № 131 от 28.02.2022 г., постановено по в. т. д. № 1196/2021 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 260119 от 07.10.2021 г. по т. д. № 134/2020 г. на Окръжен съд - Враца. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Интерстрой - Калето“ АД против „Мездра газ“ ООД осъдителен иск за сумата 297 480.96 лв., претендирана като неустойка по т.10.4. от сключен между страните договор за продажба на природен газ от 31.07.2015 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното ѝ изплащане, и ищецът е осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на ответника направените по делото разноски. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния закон и съществено нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с цел отстраняване на допуснатото процесуално нарушение по чл.56, ал.2 ГПК или спорът да бъде разрешен от касационната инстанция, като искът бъде уважен изцяло с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Касаторът поддържа и искане за обезсилване на обжалваното решение, аргументирано с оплакване, че въззивният съд е излязъл извън рамките на очертания с исковата молба предмет на спора, произнасяйки се по незаявено от него възражение за нищожност на предприетото от страните изменение на договор и излагайки ирелевантни за спора съждения по приложението на чл.293, ал.3 ТЗ. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излагат се твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение № 50/25.04.2012 г. по т. д. № 95/2011 г. на II т. о., решение № 183/21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г. на І т. о., решение № 98/07.07.2009 г. по т. д. № 518/2008 г. на II т. о. и решение № 130/09.01.2015 г. по т. д. № 1850/2013 г. на I т. о.) по материалноправни въпроси, обусловили решаващите му правни изводи, свързани с: „ 1. Приложението на чл.173, ал.1 от Закона за енергетиката във вр. с чл.293, ал.6 и ал.3 от ТЗ; 2. Приложението на чл.115, ал.3, предл.3 от ЗДДС; 3. Целите на въззивното производство за установяване на релевантната фактическа обстановка и подвеждане на фактите към приложимата материалноправна норма“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в касационната жалба се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Мездра газ“ ООД - [населено място], който оспорва касационната жалба като неоснователна, изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „Интерстрой - Калето“ АД против „Мездра газ“ ООД иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на сумата 297 480.96 лв., уговорена в договор за продажба на природен газ от 31.07.2015 г. В исковата молба са наведени твърдения, че с договора от 31.07.2015 г. ответникът „Мездра газ“ ООД се е задължил да доставя на ищеца „Интерстрой - Калето“ АД природен газ срещу поето от ищеца задължение да приема и да заплаща доставените количества природен газ по уговорени за това условия и ред; В нарушение на договорните клаузи през м. февруари 2019 г. ответникът издал втора проформа фактура с № 505/07.02.2019 г. за сумата 99 160.32 лв. с ДДС - аванс за доставка на природен газ, с посочена дата на плащане 13.02.2019 г., която ищецът не заплатил с оглед извършеното на 06.02.2019 г. плащане на дължимия аванс за доставки през м. февруари 2019 г., съгл. фактура № 499/01.02.2019 г., и липсата на уговорки в договора за издаване на две фактури за една и съща сума и на едно и също основание; На 19.02.2019 г. ответникът преустановил едностранно и без основание доставката на природен газ до когенерация "Калето" и по този начин не изпълнил договорното си задължение да достави предплатените срещу авансово издадената фактура количества газ за текущия месец, в резултат на което газовата турбина на ищеца спряла да работи; Договорното неизпълнение на задължението за доставка и последвалото спиране на турбината породили основание за заплащане на неустойка от ответника по т.10.4 от договора в размер на 300 % от стойността на авансово платената от ищеца цена на доставката за м. февруари на 2019 г., отразена във фактура № 499/01.02.2019 г. Въз основа на така изложените твърдения в исковата молба е формулиран петитум за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 297 480.96 лв., представляваща неустойка по т.10.4 от договора. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, след като е достигнал до извод, че не е осъществен фактическият състав по т.10.4 от договора за доставка на природен газ и за дружеството - ищец не е възникнало вземане за претендираната неустойка. Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Апелативен съд - София е постановил обжалваното с касационната жалба решение, с което е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е преценил като безспорно от фактическа страна, че със сключения на 31.07.2015 г. договор ответникът „Мездра газ“ ООД се е задължил да доставя срещу заплащане на ищеца „Интерстрой - Калето“ АД природен газ в количества, съгласувани с годишната програма за договорени доставки. Според уговорките в т.8.4 и т.8.5 на договора плащането на цената на доставките се извършва в левове чрез банков превод по сметка на продавача през месеца на доставката, като за целта продавачът издава проформа фактура на клиента на база 100% от договорените количества природен газ за съответния месец на доставка и до трето число на месеца я изпраща на клиента по електронна поща или с писмо, а клиентът заплаща стойността по проформа фактурата до 8-мо число на съответния месец на доставка, след което се издава данъчна фактура за платения аванс; В срок до 8-мо число на месеца, следващ месеца на доставка въз основа на подписаните месечни протоколи за изтеклия месец за използвания природен газ, продавачът издава и изпраща на клиента дебитно или кредитно известие, като стойността по дебитното известие се заплаща от клиента в срок до 12 число на месеца, следващ месеца на доставка, а в случай на издадено кредитно известие към фактури, по които клиентът е направил плащане, с надплатената сума се намалява стойността по следващата фактура, която клиентът предстои да заплати, при условие, че няма просрочени задължения за плащане, или надплатената сума се възстановява по банкова сметка на клиента. В т.10.1 на договора страните са уговорили, че при забава в плащането на дължими суми продавачът може да преустанови доставката и продажбата на природен газ, без да носи отговорност за причинени вреди и пропуснати ползи; Доставката и продажбата на природен газ се възстановяват, след като клиентът заплати на продавача всички дължими суми и неустойките по тях, в срок, съобразен с техническите възможности на продавача. С клаузата на т.10.4 страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на доставка на предплатени количества газ за текущия месец продавачът дължи неустойка на клиента в размер на 300 % от предплатения аванс за текущия месец. От представените пред първата инстанция писмени доказателства и от неоспореното заключение на изготвената съдебносчетоводна експертиза въззивният съд е приел за установено, че след м. февруари 2017 г. и до м. февруари 2019 г. включително ответникът - продавач е издавал за авансово плащане от ищеца - купувач по две фактури за съответния месец на доставка, всяка с вписано основание „аванс за доставка на природен газ“, за по 50 % от стойността на доставката, като сборът от сумите е формирал 100% от дължимия аванс. Първата авансова фактура е издавана до 3-то число на текущия месец на доставка на база 50% от заявеното месечно количество природен газ за съответния месец и с дата на плащане до 5-то число на месеца, а втората фактура е издавана до 8-мо число на текущия месец на доставка на база 50% от заявеното месечно количество за съответния месец с дата на плащане до 13-то число на месеца. В срок до 8-мо число на месеца, следващ месеца на доставка, въз основа на двустранно подписани месечни приемо-предавателни протоколи за използван природен газ през изтеклия месец, продавачът е издавал и изпращал на купувача окончателна фактура със срок на плащане до 12-то число на месеца, следващ месеца на доставка. Цените на доставките, отразени във фактурите, са съобразени с условията в раздел VIII "Цени и начин на плащане" на договора от 31.07.2015 г. Вещото лице, изготвило заключението, е посочило, че стойността на дължимото авансово плащане за м. февруари 2019 г., изчислена на база годишната заявка на купувача и съобразно определената в раздел VІІІ на договора методика, възлиза на 165 267.20 лв. без ДДС или 198 320.64 лв. с включен 20% ДДС; Разделена на две авансови вноски от по 50 % с ДДС, стойността е 99 160.32 лв. - толкова, за колкото са издадени от ответника двете фактури за аванс за доставка на природен газ през м. февруари 2019 г. Според констатациите в заключението, първата фактура с № 499/01.02.2019 г. с дата на плащане 05.02.2019 г. на стойност 99 160.32 лв. е платена от ищеца на 06.02.2019 г., а втората фактура с № 505/07.02.2019 г. с дата на плащане 13.02.2019 г. на стойност 99 160.32 лв. не е платена. Въззивният съд е преценил, че констатациите в експертното заключение относно възприетата от страните практика след м. февруари 2017 г. продавачът да издава две фактури за доставките на природен газ през съответния месец и за авансово дължимата стойност на доставките се подкрепят и от показанията на свидетеля К. Н. - служител на ответното дружество. Свидетелят Н. е обяснил, че след м. септември 2017 г. „Мездра газ“ ООД започнало да издава всеки текущ месец по две авансови фактури за общо 100 % от аванса по годишната заявка за доставка, а през следващия месец - окончателна фактура за извършената доставка, без да има спорове с купувача „Интерстрой - Калето“ АД по повод оформянето на документите за доставка; За м. февруари 2019 г. също били издадени две фактури, като купувачът заплатил само аванса по първата фактура; Поради неплащане на авансово дължимата сума по втората фактура в срок до 19-то число на месеца продавачът спрял доставките на природен газ. В производството пред първата инстанция е приета като доказателство фактура № 507/28.02.2019 г. с кредитно известие към нея, с която ответникът - продавач е приспаднал сумата 99 160.32 лв., представляваща задължение за аванс за доставка за м. февруари 2019 г. по втората издадена фактура за месеца, както и окончателна фактура № 512/05.03.2019 г. на стойност 76 138,87 лв. с падеж 11.03.2019 г., която е заплатена от ищеца. По повод на фактурата от 28.02.2019 г. и придружаващото я кредитно известие ответникът е пояснил, че приспаднатата сума покрива стойността на неосъществените доставки на природен газ за м. февруари 2019 г., за авансовото плащане на които е издал втората фактура. Въз основа на така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният от ищеца - купувач иск за заплащане на неустойка по т.10.4 от договора за продажба на природен газ е неоснователен, тъй като не са изпълнени предвидените в договорната клауза условия за възникване на вземането за неустойка. За да достигне до извода за недължимост на претендираната неустойка, въззивният съд е съобразил постигнатите от страните договорености относно начина на извършване и заплащане на доставките на природен газ и е приел, че изразената в клаузата на т.8.5 обща воля на договарящите за оформяне и разплащане на доставките за всеки текущ месец са претърпели промяна във времето, като вместо договорената една проформа фактура за авансово дължимата стойност на доставката, след м. септември 2017 г. продавачът е издавал две фактури за по 50 % от стойността и купувачът не е имал възражения срещу това. С аргумент, че според заключението на счетоводната експертиза стойността на количествата природен газ, които ответникът е следвало да достави на ищеца през м. февруари 2019 г., съответства на общата сума по издадените от ответника две фактури за авансово плащане, въззивният съд се е произнесъл, че ответникът е имал вземане към ищеца за сумата, за която е издал втората фактура от м. февруари 2019 г. Доводът на ищеца, че не е имал задължение да плаща сумата по втората фактура, тъй като издаването й не е предвидено в договора, е счетен от въззивния съд за неоснователен. Въззивният съд е изложил съображения, че отношенията между страните имат търговски характер и внесеното в съдържанието им изменение чрез установяване на търговска практика, различна от уговореното в договора (издаване на две фактури за авансово дължимата стойност на доставките за текущия месец, вместо предвидената в т.8.5 на договора една проформа фактура), обвързва всяка от тях. Съдът е отбелязал, че неспазването на писмената форма за изменение на договора за доставка на природен газ не се отразява на действителността на постигнатото между страните съгласие за промяна на начина на документално оформяне и разплащане на доставките, предвид правилото на чл.293, ал.3 ТЗ и липсата на доказателства за противопоставяне на ищеца срещу наложената от ответника практика за издаване на две отделни фактури. Като неоснователен е преценен и доводът на ищеца, че не е дължал плащане по втората фактура, тъй като тя е дублирала аванса по първата фактура и този факт е потвърден от ответника с издаване на фактура № 507 с кредитно известие към нея от 28.09.2019 г. за приспадане на повторно начислената сума. С оглед фактите по делото съдът се е произнесъл, че издаването на кредитното известие не е продиктувано от признание на ответника за недължимост на сумата по втората фактура, а е свързано със спирането на доставките на природен газ за времето след 19.02.2019 г., в съответствие с уговореното в т.10.1 на договора, и липсата на насрещно задължение за ищеца да заплаща аванс срещу неполучени доставки в размера, отразен в кредитното известие. В заключение въззивният съд е формирал решаващ извод, кореспондиращ с извода на първоинстанционния съд - че не са настъпили обстоятелствата, предвидени в клаузата на т.10.4 от договора за продажба на природен газ, пораждащи задължение за ответника да заплати на ищеца неустойка в размер на 300 % от авансово платената цена за доставка на природен газ за м. февруари 2019 г. Предвид изложеното, въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск по чл.92, ал.1 ЗЗД и е потвърдил обжалваното пред него решение за отхвърляне на иска. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросите, които имат значение за преценката на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за правилността на обжалваното въззивно решение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С изменението на ГПК от ДВ бр.86/2017 г. в разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК като самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване извън хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК са предвидени вероятна нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и очевидна неправилност на решението. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил конкретен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило изхода по делото. Общото твърдение, че в решението съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, свързани с „Приложението на чл.173, ал.1 от Закона за енергетиката във вр. с чл.293, ал.6 и ал.3 от ТЗ; Приложението на чл.115, ал.3, предл.3 от ЗДДС; Целите на въззивното производство за установяване на релевантната фактическа обстановка и подвеждане на фактите към приложимата материалноправна норма“, не изпълнява изискването за формулиране на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съдържанието на изложението предполага служебно извеждане на значимия за изхода на делото правен въпрос от оплакванията в касационната жалба и от твърденията на касатора, каквито правомощия касационната инстанция няма съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, разрешен с обжалваното въззивно решение, е достатъчно основание за недопускане на решението до касационно обжалване - т.1 от цитираното тълкувателно решение. Позоваването на практика на ВКС във връзка с оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила не може да се подведе под основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения решението по в. т. д. № 1196/2021 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът се е позовал и на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, поддържайки твърдения, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е излязъл от очертаните с исковата молба рамки на правния спор като е основал решението си на разсъждения относно приложението на чл.293, ал.3 ТЗ, без да е бил сезиран от ищеца с възражение (довод) за нищожност на изменението на договора за доставка на природен газ. Поддържаните твърдения не създават предположение за недопустимост на въззивното решение, с което въззивният съд се е произнесъл по предявения от касатора осъдителен иск в пределите, в които е бил сезиран с исковата молба. В мотивите към решението въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, за да аргументира извода си за неоснователност на наведения в исковата молба довод на ищеца, че не е обвързан от издадената от ответника втора фактура за 50 % от авансовата стойност на доставката за м. февруари 2019 г., тъй като според уговореното в писмения договор между страните за доставката се издава само една фактура. Излагането на правни аргументи, изведени от разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ и свързани с преценката на съда за обвързаност на ищеца от издадената не по предвидения в договора ред фактура, не насочва към вероятна недопустимост на обжалваното решение, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с доводи, че въззивното решение „не отчита съществени моменти в действията и поведението на страните при възникналия спор“, че в решението липсват мотиви и анализ на поведението на ответника във връзка с издаденото от самия него кредитно известие, че въззивният съд приема за преодоляно с чл.293, ал.3 ТЗ изискването за форма на договора за продажба на природен газ, без да отчита факта, че ответникът се е отказал от т. нар. „второ авансово плащане“ чрез издаване на кредитно известие по чл.115, ал.3 ЗДДС, съгласно който при намаление на данъчната основа или при разваляне на доставка се издава кредитно известие. Доводите, развити в подкрепа на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, не отразяват коректно мотивите към обжалваното решение, в които въззивният съд е изложил съображения, че кредитното известие е издадено с цел да бъде възстановена на ищеца авансово платената стойност на заложеното за м. февруари 2019 г. количество природен газ, което не е доставено вследствие спирането на доставките след 19.02.2019 г. на основание т.10.1 от договора за продажба на природен газ. Произнасяйки се в посочения смисъл, въззивният съд индиректно е отрекъл основателността на наведения от ищеца довод, че с издаване на кредитното известие ответникът се е отказал от второто авансово плащане, което е равнозначно на разваляне на доставката по смисъла на чл.115, ал.3 ЗДДС. Евентуалната необоснованост и незаконосъобразност на така възприетото правно разрешение биха могли да се подведат под касационните основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, но не и под уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, съставляваща самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. В отговора на касационната жалба ответникът по касация е направил искане за разноски, но не е представил доказателства за извършени в производството по чл.288 ГПК разноски. Поради това разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,