Определение № 5032 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2809/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. М., чрез адв. С. Г., срещу решение № 138/09.03.2026 г. по в. гр. д. № 2048/2025 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2295/17.10.2025 г. по гр. д. № 3977/2025 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. М. М. срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата над 6 500 лв. до претендираните 15 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 3233/2021 г. на Бургаския районен съд, ведно със законната лихва, считано от 30.05.2025 г. до окончателното изплащане, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от Г. М. М. срещу Прокуратурата на РБ иск правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над 1 207,02 лв. до пълния претендиран размер от 7 864,60 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислено върху обезщетението за имуществени и неимуществени вреди. В изложението към жалбата се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел е за установено, че на 13.04.2021 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, взета му е мярка за неотклонение „подписка“ и е разпитан, а на 20.05.2021 г. са му предявени материалите по разследването. На 10.07.2021 г. срещу ищеца е внесен обвинителен акт в съда, по който е образувано НОХД № 3233/2021 г. по описа на Бургаския районен съд. В наказателния процес е предявен и граждански иск с цена 15 000 лв. В първата инстанция са проведени общо осем открити съдебни заседания, а с присъда от 01.11.2022 г. ищецът е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан. По протест на прокурора присъдата е проверена и потвърдена от въззивния съд с окончателно решение от 01.04.2024 г. Във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание, като считано от него до произнасянето на съда с решение е изминал период от 1 година и 14 дни. От показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел за установено, че ищецът започнал да вдига кръвно, чувствал се притеснен за развитието на процеса, хората около него започнали да му се подиграват, че е престъпник, като информация за водения срещу него процес получавали от залепените до неговия вход уведомления и призовки, до който се намирал квартален магазин и се събирали хора, ищецът се затворил в себе си и не излизал, притеснявал се, че няма да може да се грижи за детето си. От правна страна въззивният съд е приел, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен, а за да определи размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е взел предвид следното: ищецът е обвинен в извършването на едно умишлено престъпление, което е тежко по см. на чл. 93, т. 7 НК; продължителността на образуваното срещу ищеца наказателно производство от общо три години /от 13.04.2021 г. до 01.04.2024 г./, срок, който не се явява неразумен; датата на постановяване на оправдателната присъда от районния съд, която е потвърдена от въззивния съд; наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка“. Съдът е преценил и отражението на незаконното обвинение върху психиката и личността на ищеца – в резултат на повдигнатото обвинение ищецът изпитвал тревога и притеснение, в т.ч. и по отношение на възможността да му бъде наложено наказание „лишаване от свобода“ и невъзможността при такъв развой да се грижи за сина си, а също така притесненията на ищеца били продиктувани и от обстоятелството, че го посещавали служители на полицията, които поставяли призовки и съобщения на входната врата. Въззивният съд е отбелязал, че по делото не се твърди, а и не се установява от събраните доказателства, медийно отразяване на наказателното производство в средствата за масова информация, от което да са произтекли вредни последици. След установяване и обсъждане на всички тези значими за определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД обстоятелства, въззивният съд е приел, че първата инстанция правилно е определила размера на обезщетението, което би репарирало установените по делото вреди. Поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с тези на първата инстанция обжалваното решение е потвърдено – претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди е уважена за сумата от 6 500 лв., респ. отхвърлена за разликата до 15 000 лв. В касационната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, с твърдения, че е нарушен материалният закон, допуснати са съществени нарушения на съдопроизводствените правила и решението е необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е формулиран следният въпрос: „Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливото обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи размера на обезщетението по справедливост ?“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Прокуратурата на РБ не е подал писмен отговор и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените в изложението въпрос, отнасящ се до тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД, е разрешен в съответствие с утвърдената практика на касационния съд. В ППВС № 4/68 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. В случая при определяне на паричния еквивалент на понесените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е извършил преценка на всички относими към спора факти и обстоятелства и начина, по който увреденото лице лично е понесло вредата. Съобразил е преживяния от ищеца стрес и притеснения от провежданото срещу него наказателно производство, сериозността на повдигнатото обвинение, общата продължителност на наказателното производство, взетите мерки за неотклонение. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС. Ето защо въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по соченото основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение