Определение № 547 от 19.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 156/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Д. И. С. срещу въззивно решение № 1090 от 16.08.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 2685 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1345 от 07.06.2022 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 12424 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване по отношение на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], че касаторът не дължи сумите 381447,83 лева главница по договор за револвиращ банков кредит № 41/10.09.2008 г., сключен с „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД и анекси към него, 9321,32 лева вземане за разноски и 3066,40 лева вземане за адвокатско възнаграждение, за които суми са издадени заповед за изпълнение № 5857 от 29.10.2013 г. и изпълнителен лист от 29.10.2013 г. по гр. дело № 7266/2013 г. на РС - Перник и образувани изп. дело № 20138410411653 на ЧСИ Н. М., рег. № 841 с район на действие СГС, изп. дело № 20188130401219 на ЧСИ А. В., рег. № 813 с район на действие ОС – Перник и изп. дело № 202097520400179 на ЧСИ Соня Д., рег. № 752, с район на действие ОС - Перник, поради погасяване по давност, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат общи оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, иска се допускането на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявените от касатора искове в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон, и е явно необосновано, в противоречие с опитните правила и формалната логика, а изводът на съда не почива на формалната логика и доказателствата по делото.

Твърди се и че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 по ГПК, по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез посочване на собствени фактически и правни изводи?

Според касатора по този въпрос атакуваното решение противоречи на приетото в: т. 18 на TP № 1/4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 217/8.01.2019 г. по гр.д. № 1961/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 45/20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ВКС, II т.о. и др. Сочи се в тази връзка, че съдът е преразказал доказателствата по делото, не е обсъдил доказателствата по делото поотделно и в съвкупност, не е направил собствени изводи в тази насока, не е направил фактически изводи на база кредитирани доказателства.

2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен? По този въпрос се твърди противоречие на постановеното решение с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/09.12.2013 гр. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС. Излага се, че в настоящия случай във въззивната жалба е налице обосновано оплакване, че доклада по чл. 146 ГПК, окончателния, е непълен, както и не отговаря на изискването на чл. 146, ал. 1 като цяло и на т. 5 - тъй като липсва яснота и конкретика при определяне на доказателствената тежест, на чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК, както и липсват указания по чл. 146, ал. 2 ГПК - за кои от твърдените от страните факти не сочат доказателства, както и че са налице нередовни доказателствени искания, с които са въведени в процеса писмените и други доказателства, като страната не е посочила кои факти ще установява с тези доказателства. Обосновано е възражение, че в мотивите на първата инстанция пише, че ищеца не е установил претенцията си, като е направено възражение, че е незаконосъобразна дейността на съда, тъй като е вменил задължение на страната, преди да са дадени указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, както и възможност за изпълнение на указанията по реда на чл. 146, ал. 3 ГПК. Сочи се, че липсва произнасяне на въззивния съд по тези възражения, а има обидни квалификации, които са и неверни, което е основание за касационно обжалване.

На следващо място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, по които няма практика на ВКС, както и практика, която е в противоречие със закона, които от своя страна са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Въпросите са:

1. Когато последното същинско изпълнително действие е извършено на 11.11.2014 г., изтекъл ли е двугодишният срок на 11.11.2016 г. - обусловен ли е този срок от датата 26.05.2015 г. - датата на приемане на TP № 2/26.05.2015 г. по т.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС?

2. Когато последното същинско изпълнително действие е извършено на 11.11.2014 г., кога настъпва перемпцията - на 11.11.2016 г. или две години след 26.05.2015 г. датата на приемане на TP № 2/ 26.05.2015 г. по т.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако в този срок не е поискано извършването на ново изпълнително действие?

3. Точният смисъл на разпоредбата на чл. 426, ал. 1 ГПК обуславя ли задължение за съдебния изпълнител да откаже да изпълни искания нов способ, тъй като той не дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист, тъй като делото е прекратено по право?

4. Проявление на диспозитивното начало в изпълнителното производство ли е, предвид разпоредбата на чл. 6 ГПК, волята на носителя на правото да се отчита като основен фактор за поставяне начало на принудата, за обема на принудата и конкретното й изражение в отделен способ за изпълнение?

4. Валидни ли са изпълнителни действия, извършени след като е перемирано изпълнителното производство, която перемпция е настъпила на 11.11.2016 г.?

5. Може ли да има допустими и валидни изпълнителни действия при липса на процесуално правоотношение между взискателя и органа по принудително изпълнение, прекратено по право поради перемпция на 11.11.2016 г.?

6. Може ли погасителна давност, започнала да тече на 11.11.2014 г., да бъде прекъсната на 26.05.2015 г. - датата на приемане на TP № 2/26.05.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, или тя се прекъсва с извършването на нов редовен изпълнителен способ, заявен в надлежно образуван и висящ изпълнителен процес?

7. Може ли да бъде редовен изпълнителен способ, който да прекъсне погасителната давност, или същинско действие за принудително изпълнение, приемане и влизане в сила на TP № 2/26.05.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?

8. Ако искането от кредитора за изпълнителен способ е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на кредитора, давността счита ли се прекъсната с искането?

9. Имат ли тълкувателните решения обратно действие и започват ли да се прилагат от момента, в който е приета нормативната разпоредба, предмет на тълкуването?

10. С влизането в сила съответната правна норма има ли точно това съдържание, което е посочено в тълкувателния акт - тълкувателните актове имат ли обратно действие (чл. 50, ал. 1 от ЗНА)? Това правило важи ли за всички тълкувателни актове, било то постановления на пленума на Върховния съд или тълкувателни решения?

По тези съображения се твърди, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. /Касационният състав съобразява по смисъла на чл. 290, ал. 2 от ГПК и дължи произнасяне само по постъпилата в срока за обжалване на въззивното решение, касационна жалба вх. № 23460/20.10.2023 г., подадена по пощата на 19.10 с.г., която е до голяма степен бланкетна. Пришитата към кориците на въззивното дело такава, датирана като изготвена на 04.12.2023 г. не е нито постъпила в съда, нито е подадена до съда по друг, уреден в процесуалния закон начин /по пощата, чрез куриерска служба, по електронен път или по друг подобен начин/, в срока за обжалване. Същата не е депозирана и в изпълнение на указания на администриращия съдия, каквито, но с друго съдържание, са дадени на касатора с разпореждане от 25.10.2023 г., поради което и не следва да бъде съобразявана от касационния състав./

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

По издаден в полза на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД изпълнителен лист, по молба на банката-кредитор е образувано изп. дело № 11653/2013 г. по описа на ЧСИ Н. М. за събиране на процесните суми. В хода на изпълнителното производство банката-кредитор е прехвърлила вземането си на ответника по делото „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез договор за цесия, редовно съобщен на ищеца. По искане на цесионера от 03.08.2018 г. изпълнителното дело било прехвърлено на ЧСИ А. В. за опис, оценка и публична продан на имот, предмет на договорна ипотека и при този съдебен изпълнител е образувано изп. дело № 1219/2018 г. Впоследствие, по искане на взискателя от 31.07.2020 г., изпълнителното дело било прехвърлено на ЧСИ Соня Д., при която било образувано изп. дело № 179/2020 г.

Въззивният съд излага, че предмет на делото са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. с чл. 124 от ГПК, с които се оспорва вземането по изпълнителното основание - в случая заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, за което е издаден изпълнителен лист и за удовлетворяване на което е предприето срещу длъжника - ищец принудително изпълнение по изпълнително дело № 11653/2013 г. по описа на ЧСИ Н. М., изп. дело № 1219/2018 г. по описа на ЧСИ А. В. и изп. дело № 179/2020 г. по описа на ЧСИ Соня Д.. Според съда оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая отричане съществуването на процесните суми - за главница и лихви е основано на твърдения за погасяването им по давност за времето от 11.11.2014 г., /на която дата се твърди, че е било извършено последното изпълнително действие/ до подаване на исковата молба. В исковата молба се твърди, че последното искане на взискателя за действия за принудително изпълнение е на 11.11.2014 г., поради което двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е изтекъл на 11.11.2016 г., а давностният срок за погасяване на задълженията - на 11.11.2019 г.

Съдът сочи, че от ищеца се поддържа становище, че давността не е била прекъсната с исканията на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за предприемане на изпълнителни действия от 11.10.2018 г., 14.10.2019 г., 30.01.2020 г. и 25.09.2020 г., тъй като същите са направени след като изпълнителното дело било прекратено ex lege на 12.11.2016 г., на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК, както и че се твърди, че до посочената дата не са били извършвани валидни изпълнителни действия, които да водят до прекъсване или спиране на давността, поради което процесните вземания към датата на подаване на исковата молба са погасени по давност.

Според съда предвид обстоятелството, че първото изпълнително дело № 11653/2013 г. по описа на ЧСИ Н. М. е било образувано през 2013 г., въз основа на молба, придружена с изпълнителен лист от 29.10.2013 г., първият въпрос, на който следва да бъде даден отговор, е: тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително изпълнение, и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Въззивният състав излага, че на този въпрос е даден отговор с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което „Погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. №2/2013 г., ОСГТК, ВКС“. С оглед даденото разрешение и като е взел предвид, че в настоящия случай изпълнителното дело е образувано на 19.11.2013 г., т.е. преди приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК при ВКС и не е прекратено до 26.06.2015 г., въззивният съд е приел, че до посочената дата погасителната давност не е текла, а за вземанията срещу длъжника давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.

От данните по делото съдът е приел за установено, че до 26.06.2015 г. изпълнителното дело не е било перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като от последното валидно извършено изпълнително действие на 11.11.2014 г. - запор върху четири броя МПС, собственост на длъжника – касатор Д. И. С., не са изтекли 2 години до датата 26.06.2015 г., която е релевантната дата, с оглед предходно приетото. Въззивният състав излага, че както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т.нар. „перемпция“. Съдът сочи, че след датата 26.06.2015 г. перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя има значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност започва да тече от прекратяването на изпълнителното дело. Следователно, ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок. В настоящия случай обаче, според въззивния съд, не е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г. При изложеното съдът приема, че новата давност е започнала да тече, считано от 27.06.2015 г. и тя е пет години, на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която е приложима и за вземанията, установени с влязла в сила /стабилизирана/ заповед за изпълнение.

Въззивният състав излага по-натам, че след постановяване на ТР № 2/2015 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС уредбата на отношенията се изменя. Съгласно разясненията към т. 10 от цитираното ТР по време на висящност на изпълнителното производство погасителна давност по отношение на събираното вземане тече, но тя се прекъсва с предприемането на изпълнителни действия. Според разясненията на ТР за прекъсването на давността с отправено от взискателя искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ, е без значение дали съдебният изпълнител е предприел или не е предприел конкретни действия във връзка с това искане, тъй като от значение за развитието на изпълнителния процес е дали кредиторът действа.

Приложено към случая, според въззивния състав започналата да тече на 27.06.2015 г. погасителна давност е била прекъсната на 11.10.2018 г., на която дата е била подадена молба от взискателя - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по образуваното на 20.09.2018 г. изп.д. № 1219/2018 по описа на ЧСИ А. В., на която изпълнителното дело е било прехвърлено по компетентност от ЧСИ Н. М., въз основа на изпълнителния лист от 29.10.2013 г. В молбата /лист 8 от изп.д./ е посочен конкретен изпълнителен способ, като на 15.05.2019 г. е извършен опис на недвижимия имот, собственост на Д. И. С. /лист 103 от изп.д./, а на 24.06.2019 г. с обявление е насрочена публична продан в периода от 25.06.2019 г. до 25.07.2019 г. Насрочена е била нова публична продан на собствения на ищеца недвижим имот от 05.11.2019 г. до 05.12.2019 г., за което ищецът е бил уведомен на 26.09.2019 г. (л. 168 от изп.д.). На 27.01.2020 г. съдебният изпълнител е насрочил опис на движими вещи на ищеца (л. 187 от изп.д.). На 14.01.2020 г. отново е насрочена публична продан на недвижимия имот от 02.03.2020 г. до 02.04.2020 г. (л. 191 от изп.д.). По искане на взискателя, изп. дело № 20188130401219 по описа на ЧСИ А. В. е било изпратено на ЧСИ Соня Д. рег. № 752 район на действие ОС - Перник, при която е било образувано изп. дело № 179/2020. По искане на взискателя, съдебният изпълнител е насрочил нова публична продан на собствения на ищеца имот от 03.11.2020 г. до 03.12.2020 г. (л. 6 от изп.д. № 179). Междувременно изпълнението, насочено върху недвижимия имот, е било спряно с допуснато по настоящото дело обезпечение. Според съда след тази дата и до подаване на исковата молба - на 09.11.2020 г. погасителната давност за процесните вземания не е била изтекла, като следва да се добави, че съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, в сила от 13.03.2020 г. до 20.06.2020 г., т.е. за 2 месеца и 7 дни не е текла погасителна давност и същата е започнала да тече отново на 20.06.2020 г. Следователно 5 годишната погасителна давност не е изтекла към момента на депозиране на исковата молба.

Съдът излага, че действително ответникът не е доказал, че в продължение на две години след 11.11.2014 г. е поискал извършването на изпълнителни действия, поради което на 11.11.2016 г. производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /перемпция/, но както е предходно прието в мотивите на съда, след датата 26.06.2015 г. перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Според съда единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право, а неспазването на това изискване би довело евентуално до ангажиране дисциплинарната отговорност на съдебния изпълнител. В този смисъл обаче без значение се явява релевираното в жалбата на ищеца, чрез пълномощника му, съждение относно прекратяването на изпълнителното производство и последиците от това прекратяване. Съдът сочи, че изпълнителното производство и по трите изпълнителни дела се води за събиране на паричните вземания, които са предмет на издадената на 29.10.2013 г. заповед за изпълнение и изпълнителен лист. В настоящия случай, съдебният изпълнител Н. М. не е образувал ново изпълнително дело след датата 11.11.2016 г. Новото изпълнително дело № 1219/2018 по описа на ЧСИ А. В., е било образувано на 20.09.2018 г. Действително образуването на изпълнителното дело не е изпълнително действие, което води до прекъсване на давността, но последващите действия - извършване на опис и оценка на недвижимия имот, насрочването на продан са действия, които водят до прекъсване на давността. Във връзка с това неоснователно се явява възражението на жалбоподателя - ищец, че тези действия не прекъсват погасителната давност.

Съдът излага, че прекратяването на изпълнителното производство поради перемпция не е равносилно на погасяване на вземането по давност. Давността е институт на материалното право и се различава от процесуално-правния институт на перемпцията. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва - обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете /в т.см. решение № 126 от 28.06.2022 г. по гр.д. №3409/2021 г. III ГО на ВКС/.

В заключение въззивният съд е приел, че по делото не е установено изтичане на петгодишен период, през който давността за вземането да не е била прекъсвана от предприети от взискателя изпълнителни действия, поради което предявените искове за установяване, че вземанията по изпълнителния лист от 29.10.2013 г., които са предмет и на въззивното производство, са погасени по давност, са неоснователни.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая очевидната неправилност на въззивното решение се обосновава с общи твърдения за допуснати от въззивния съд груби нарушения на процесуалния и материалния закон, явна необоснованост и противоречие с правилата на формалната логика. Такива обаче не се констатират и при прочит на въззивното решение, като единство от мотиви и диспозитив, касационният състав намира, че същото не разкрива установените в практиката и описани по-горе белези на очевидна неправилност, поради което и касационното му обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Настоящият касационен състав намира, че не са осъществени и поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият въпрос на касатора съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, а оплакванията на касатора в противния смисъл са общи и бланкетни, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Вторият въпрос на касатора е правен, но твърденията на касатора в обосноваването му, са несъответни на действителните обстоятелства по делото. Въпросът, както и цитираната към същия задължителна практика на касационната инстанция изцяло се основават на направено във въззивната жалба обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, каквото оплакване в случая сезиращата въззивната инстанция, въззивна жалба на касатора не съдържа. В същата е обективирано само общо заявено оплакване за допуснати в хода на първоинстанционното производство съществени процесуални нарушения, вследствие които делото останало неизяснено от фактическа страна, а това довело до необоснованост на изводите на съдебния състав, без при това въобще да се визира или дори споменава доклада по делото, камо ли пък обосновано, поради което и по отношение на въпроса не е налице претендираното противоречие с практиката на ВКС.

Първият и вторият от въпросите от групата, по отношение на която се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, са фактически, а не правни, поради което не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Вторият въпрос е и несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите към решението му, доколкото в същите датата 26.05.2015 г. е приета като начална такава не на двугодишния срок за прекратяване /перемиране/ на изпълнителното производство, а на петгодишния давностен такъв.

Номерираният като първи четвърти въпрос /изложението съдържа два въпроса, номерирани като четвърти/ от същата група не разкрива конкретна връзка с който и да е от изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, поради което не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По третия, номерирания като втори четвърти, и от петия до десетия от въпросите на касатора от същата група е налице задължителна за съдилищата практика на касационната инстанция, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС и т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС, и мотивите към тях, на която въззивното решение не противоречи, напротив – постановеното от въззивния съд е съобразено с дадените с нея задължителни за съдилищата разрешения. Наличието на същата изключва приложението на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Шестият и седмият въпроси са и несъответни на изложеното в мотивите на въззивния съд, доколкото противно на предпоставяното от въпросите, съдът никъде не е излагал нито че приемането на ТРОСГТКВКС № 2/26.05.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. е редовен изпълнителен способ, годен да прекъсне погасителната давност, или същинско действие за принудително изпълнение, нито пък въобще че това приемане на тълкувателното решение е прекъснало или прекъсвало давността. Приетото от съда е основано на задължителните за съдилищата разрешения в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и е в смисъл, че доколкото в случая изпълнителното дело е образувано на 19.11.2013 г., т.е. преди приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК при ВКС и не е прекратено до 26.06.2015 г., то до посочената дата погасителната давност не е текла, а за вземанията срещу длъжника давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., откогато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение