Определение № 2993 от 18.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 565/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ив - А. И. С. - чрез пълномощник адв. С. Н. от САК, срещу решение № 1330 от 22.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 326/2021 г. на Апелативен съд - С., Х-ти състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 261404 от 26.11.2020 г. по гр. д. № 11813/2018 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Ив - А. И. С. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумата 40 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 30.04.2018 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост и нарушения на закона - материален и процесуален, и за уважаване на предявения иск в пълен размер с присъждане на разноски. Касаторът изразява несъгласие с извода в решението, че увреждащото произшествие не е настъпило в резултат на виновно и противоправно поведение на застрахования в ответното дружество водач, а е последица единствено от неговите действия като велосипедист, изразяващи се във внезапно навлизане с управлявания велосипед на пътното платно, на необозначено за пресичане място в междублоково пространство. Поддържа оплаквания, че въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на доказателствата относно механизма на реализиране на произшествието, не е установил правилно обстоятелствата по неговото настъпване, изяснени от свидетелите - очевидци и от заключението на автотехническата експертиза, и неправилно е отрекъл нарушаването на правилата за движение по чл.20, ал.2 ЗДвП, чл.116 и чл.117 ЗДвП от страна на участвалия в произшествието водач. Позовава се и на незаконосъобразен отказ на въззивния съд да допусне разпит на свидетел - очевидец на инцидента при наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК. В молба - изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като „законът не е приложен точно - така, както е предвидено“; постановено е неправилно и несправедливо решение за отхвърляне на иска, в което „липсва законност“ и което противоречи на материалния закон и на процесуалните правила, като не почива на събраните доказателства; решението е постановено в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП и противоречи на практиката на КС, в т. ч. решение № 4/2009 г., според което „освен нормативно тълкуване, трябва да има и казуално тълкуване на казусите, които пристигат за решаване във ВКС, в смисъл казуалното тълкуване следва да се изравни и по всички решения да бъде безпротиворечиво“; решението противоречи на задължителните за всички съдилища тълкувателни решения на ВС, в които „ВС неведнъж е казал, че исковете, предявени на основание чл.432, ал.1 КЗ, следва да бъдат уважавани, когато се съберат достатъчно доказателства за това“. Ответникът по касация ЗК „Лев Инс“ АД - чрез процесуален представител юрисконсулт, е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради ненадлежно обосноваване на основанията по чл.280, ал.1, т.3 и т.2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Ив - А. И. С. (навършил пълнолетие в хода на делото) против ЗК „Лев Инс“ АД осъдителен иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, Апелативен съд - С. е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до решаващ извод, съвпадащ с крайния извод на първоинстанционния съд - че искът е неоснователен, тъй като произшествието от 30.04.2018 г., при което са причинени телесни увреждания на ищеца и по повод на което същият е претърпял болки и страдания, не е причинено виновно и противоправно от водача на лек автомобил Е. М. М. със сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответното застрахователно дружество. Въз основа на представения по делото констативен протокол за ПТП и на заключенията на назначените в първоинстанционното производство автотехнически експертизи въззивният съд е приел за установено, че произшествието е настъпило на 30.04.2018 г. около 20.10 ч. в [населено място], на [улица], в района на бл.33; Управляваният от Е. М. лек автомобил „Шевролет Авео“ с рег. [рег.номер на МПС] се е движил със скорост около 30 км/ч при максимално допустима в мястото на инцидента скорост 50 км/ч, на прав участък, без обозначения за пресичане на пешеходци, без обозначена велоалея, без предстоящи кръстовища или изходи към други улични платна; Ищецът е навлязъл внезапно на пътното платно пред автомобила, управлявайки велосипед, на необозначено за това място в междублоковото пространство, и е ударен от автомобила, като при скорост 30 км/ч ударът е бил непредотвратим за водача. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебномедицинска експертиза, в което са посочени травмите, получени от ищеца вследствие съприкосновението с лекия автомобил. При така възприетата фактическа обстановка по спора въззивният съд се е произнесъл, че обстоятелствата, при които е реализирано произшествието, изключват вината и противоправността в поведението на водача на лекия автомобил. Въззивният съд е съобразил констатацията в заключенията на автотехническите експертизи, че ударът е бил предотвратим за водача при управление на автомобила със скорост 17 - 18 км/ч, но е преценил, че с оглед мястото на настъпване на инцидента и липсата на обозначения за велоалея и за пресичане на пешеходци управлението на автомобил със скорост 30 км/ч не може да се квалифицира като движение с несъобразена с конкретните пътни условия скорост. За неоснователен е счетен доводът на ищеца, че водачът е нарушил чл.62, ал.2 ЗДвП, тъй като е управлявал автомобила с превишена скорост в жилищна зона и в близост до училище. Като е съобразил, че по делото няма данни пътното платно в района на произшествието да попада в жилищна зона по смисъла на чл.62, ал.2 ЗДвП, съдът е изразил становище, че допустимата в мястото на инцидента скорост, релевантна от гледна точка на разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗДвП, е 50 км/ч, т. е. по-висока от избраната от водача Е. М.. Фактът, че произшествието е настъпило в близост до училище, е преценено от въззивния съд като ирелевантно за спора с мотив, че инцидентът е станал в извънучебно време и в участък, който не се намира в непосредствена близост до предназначено за преминаване на ученици място. Въззивният съд е приел за неоснователен и довода на ищеца за допуснато от водача нарушение на чл.117 ЗДвП, задължаваща водача на пътно превозно средство при приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират деца, да намали скоростта, а при необходимост и да спре. Във връзка с този довод съдът е съобразил показанията на разпитаните по делото свидетели - очевидци, според които непосредствено преди настъпване на произшествието на същото място са пресекли други две деца, които преди това са били спрели и са били пропуснати да преминат пред автомобила. С оглед показанията на свидетелите съдът е направил извод, че последвалото малко след това внезапно навлизане на платното от ищеца, който е управлявал велосипед с висока скорост и е излязъл от междублоковото пространство, по-скоро квалифицира произшествието като случайно събитие, а не като ПТП, настъпило по вина на водача. Съдът е акцентирал и върху показанията на свидетелите, че на мястото на инцидента е имало спрени автомобили и видимостта за водача е била ограничена, докато ищецът като велосипедист, излязъл измежду спрените автомобили, е имал неограничена видимост. В съответствие с изводите, до които е достигнал, и след препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл.432, ал.1 КЗ е отхвърлен като неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - С. въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). В съобразителната част на тълкувателното решение (т.1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Изрично е отречено правомощието на Върховния касационен съд да извежда и формулира служебно правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК твърдения и обстоятелства, когато касаторът не е посочил такъв въпрос. В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, чието разрешаване от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на предявения от него иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ. Съдържанието на изложението се изчерпва с оплаквания за необоснованост, материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и с бланкетни твърдения за постановяване на решението в противоречие с „тълкувателни решения на ВС“ и с решения на Конституционния съд на Република България. Отсъствието на посочен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК лишава касационната инстанция от възможност да селектира подадената касационна жалба на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (с оглед твърдяното в изложението противоречие на въззивното решение с приетото от Конституционния съд на Република България решение по конституционно дело № 4/2009 г.), както и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (погрешно отъждествено от касатора с неправилно прилагане на закона - „неприлагане на закона така, както е предвидено“). По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 326/2021 г. на Апелативен съд - С.. Разноски и юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,