Определение № 5217 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1002/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавна психиатрична болница - Пазарджик, ЕИК:[ЕИК], срещу Решение № 452/18.12.2023 г. по в. гр. д. № 711/2023 г. по описа на ОС – Пазарджик, с което е потвърдено Решение № 757/30.06.2023 г., постановено по гр. д. № 32/2023 г. по описа на РС – Пазарджик. С първоинстанционното решение е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на Й. М. Г., ЕГН: [ЕГН], извършено със Заповед № 15/07.12.2022 г., издадена от директора на Държавна психиатрична болница – Пазарджик, ищцата е възстановена на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ на заеманата преди уволнението длъжност „главна медицинска сестра“, а на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ ответникът е осъден да й заплати обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 07.12.2022 г. до 07.06.2023 г. в размер на 17 040.00 лв., ведно със законната лихва от 07.12.2022 г. до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Й. М. Г. е подала отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 315, ал. 2 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил от фактическа страна, че между страните е съществувало трудово правоотношение за длъжността „главна медицинска сестра“ с източник трудов договор от 11.09.2002 г. и допълнителни споразумения към него № 76/19.02.2020 г. и № 5/01.09.2022 година. Със Заповед № 15/07.12.2022 г. на директора на Държавна психиатрична болница – Пазарджик (болницата) трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 КТ.

Въз основа на писмените доказателства по делото въззивният съд приел, че ищцата имала завършено висше образование по специалност и професионална квалификация "медицинска сестра“, както и по специалността „Управление на здравните грижи“, професионална квалификация „Ръководител на здравни грижи“. Тя придобила и образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалността „управление на здравните грижи“, професионална квалификация „ръководител на здравни грижи и преподавател по практика“. От сертификат от 03.02.2013 г. въззивният съд установил, че ищцата владеела английски език на ниво В1. Общият й трудов стаж към датата на назначаването й на длъжността „главна медицинска сестра“ при ответника бил 17 години, 8 месеца и 25 дни, като при прекратяване на трудовото й правоотношение този стаж бил 20 години и 2 месеца. Въз основа на представените сертификати за участия в курсове на обучения на различни теми въззивният съд приел, че ищцата полагала нужните усилия за повишаване на професионалната си квалификация и уменията. Липсвали данни да са й били налагани дисциплинарни наказания или да са й правени забележки за неточно изпълнение на трудовите й задължения, включително след извършена през 2021г. в болницата проверка от Министерство на здравеопазването.

На 01.12.2022 г. била утвърдена нова длъжностна характеристика за длъжността „главна медицинска сестра“, като били въведени следните изисквания за заемане на длъжността: висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност „Управление на здравните грижи“, следдипломни квалификации по теми „Управление на материалните ресурси“ и „Психофармакотерапия“; минимум 5 години професионален трудов стаж на ръководна позиция - главна медицинска сестра в лечебни заведения за болнична помощ, и минимум 10 години общ трудов стаж. Като специални умения били въведени изисквания за владеене на английски език – говоримо и писмено, поне ниво В1 и повече, компютърна грамотност и умения за работа със специфичен програмен продукт за болниците, работа с операционна система „Windows“, „Microsoft office“ – пакет, в т.ч. „Excel“, електронна поща, браузер и интернет, обслужване на периферна техника и др. На 07.12.2022 г. на ищцата била връчена Заповед № 15/07.12.2022 г. за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 от КТ, тъй като не отговаряла на квалификационното изискване за професионален опит от 5 години на ръководна позиция – главна медицинска сестра в лечебни заведения за болнична помощ, на изискванията за ниво на владеене на английски език В1 и на изискванията за компютърна грамотност и умения за работа с различни програмни продукти. В заповедта било посочено, че ищцата не разполага с допълнителна професионална квалификация в областта на психиатрията и здравните грижи, а именно „Управление на материалните ресурси“ и „Психофармакотерапия“.

Въз основа на заключението към съдебно-икономическата експертиза, изслушано в производството пред районния съд и неоспорено от страните, въззивният съд приел, че размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 07.12.2022 г. до 07.06.2023 г. възлиза на 17 040.00 лева.

От показанията на свидетелите Дора Т. А. директор на болницата в периода 2000 г. - 20.10.2022 г., М. В. А., бивш главен счетоводител при ответника, Й. Г. П., лекар в болницата до 21.03.2023 г., когато напуснала по здравословни причини, и Г. К., работеща като психиатър в болницата, считано от 01.11.2022 г., въззивният съд установил, че от 2002 г. ищцата работела при ответника като медицинска сестра, а след проведен конкурс през 2020 г. заела длъжността „главна медицинска сестра“. Ищцата винаги изпълнявала съвестно и качествено служебните си задължения и полагала усилия да научава нови неща и да надгражда знанията и уменията си. По времето, в което свидетелят А. била директор, ищцата управлявала материалните ресурси на болницата. Справяла се отлично с използваните в болничното заведение компютърни програми, дори помагала на колегите си в това отношение, не отсъствала без причина от работа, с готовност се включвала във всички задачи и инициативи, които й били възлагани от ръководството на болницата. Свидетелят Г. К., психиатър в болницата, не била придобивала и нямала професионална квалификация в областта „Психофармакотерапия“.

Въззивният съд е посочил, че съгласно разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 4/01.02.2021 г., постановено тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, основание за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ е промяната на всички изисквания за заемане на длъжността, извън тези за образование и професионална квалификация – основание по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Позовавайки се на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, сред които Решение № 71 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г., IV ГО, въззивният съд е посочил, че работодателят има право да променя с щатното разписание и с длъжностните характеристики изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, а дори и когато са нормативно разписани, щом новите изисквания не влизат в противоречие с тях. Волята на работодателя в този случай била подчинена на негова суверенна преценка е съдът не бил компетентен да се произнася каква квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна производствена необходимост от въведената промяна. Посочил е, че съдебният контрол в хипотезата на уволнение по чл. 328, т. 6 КТ включва и преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите, като злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание чрез законово допустими средства е постигне на една-единствена цел - прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. От значение било дали е оборена добросъвестността на работодателя - по пътя на пълно главно доказване да е установено, че правната възможност по чл. 328, т. 6 КТ е използвана целенасочено. Затова, за да приеме нарушение по чл. 8, ал. 1 КТ, съдът следвало да прецени не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. Въззивният съд е посочил, че твърденията на ищцата, че въвеждането на допълнителни изисквания за образование, квалификация и минимален управленски стаж от 5 години е извършено единствено и само с цел тя да бъде уволнена, са доказани.

Писмените доказателства установявали, че тя отговаря на изискването за висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност „Управление на здравните грижи“, но няма следдипломна квалификация по „Психофармакотерапия“. На последното изискване съдът установил, че не отговарят и разпитаните като свидетели по делото лекари психиатри, работели и работещи при ответника. На това изискване не отговаряла и новоназначената главна сестра Л. М.. Въззивният съд е посочил, че в Наредба № 24 от 7.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Психиатрия" не се съдържа задължение за специалистите, упражняващи този стандарт, да притежават задължителна квалификация „Психофармакотерапия“. В приложението за специалностите, които могат да бъдат придобити от медицински лица според Наредба № 1 от 22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, въззивният съд установил, че липсва специалност „Психофармакотерапия“, поради което обосновал извод, че такава специалност обективно не може да бъде придобита по реда на тази наредба. На изискването за следдипломна квалификация по тема „Управление на материалните ресурси“ въззивният съд приел, че ищцата отговаря, тъй като от писмените доказателства установил, че тя притежава образователна степен „магистър“ по специалност „Управление на здравните грижи“, като в курса на обучение изучавала „Макроикономика на здравната организация“, „Финансов мениджмънт“ и други предмети, свързани с управлението на здравните грижи, които несъмнено включвали и управление на материалните ресурси в тази сфера. Посочил е още, че от представените сертификати за следдипломна квалификация на новоназначената главна сестра Л. М. не може да се обоснове извод, че тя притежава такава специализация. От приложението към дипломата за магистърска степен на ищцата въззивният съд обосновал фактическия извод, че в курса на обучение тя е изучавала и положила изпит по „Информационни технологии в управлението“, макар сертификати за работа с операционна система „Windows“, „Microsoft office“ – пакет, в т.ч. „Excel“, електронна поща, браузер и интернет, обслужване на периферна техника и др., да не са представени. Възражението на въззивния жалбоподател, че това образование било придобито от ищцата преди повече от 10 години и не включвало познания за работа с последните продукти на „Microsoft“, въззивният съд намерил за неоснователно, като се е обосновал, че компютърната грамотност на новоназначената главна медицинска сестра също е придобита преди повече от 10 години. Изискването за минимум 5 години професионален трудов стаж на ръководна позиция - главна медицинска сестра в лечебни заведения за болнична помощ, въззивният съд приел за дискриминационно по отношение на работещите в Държавна психиатрична болница – Пазарджик медицински сестри, за които възможността да се кандидатират за овакантената длъжност „главна медицинска сестра“ (дори и да отговарят на всички други критерии по длъжностна характеристика) била автоматично изключена. В допълнение посочил, че съгласно чл. 68, ал. 1 от Закона за лечебните заведения управлението на структурите, осъществяващи медицинските дейности в лечебните заведения за болнична помощ, се извършва от началник на клиника, отделение, медико-диагностична и медико-техническа лаборатория, старша медицинска сестра (акушерка, лаборант, рехабилитатор). След като безспорен бил фактът, че ищцата е работила 13 години като старша медицинска сестра (от 2007 г. до заемането на длъжността главна медицинска сестра през 2020 г.), то изводът, че тя има повече от пет години години управленски опит бил очевиден.

Въз основа на този анализ на фактите по делото въззивният съд приел за оборена презумпцията за добросъвестност, въведена в чл. 8 КТ, тъй като било доказано, че единствената цел, с която изменението било предприето, било прекратяването на трудовия договор с ищцата.

Възражението на въззивника, че искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е останал недоказан решаващият съд намерил за неоснователно, тъй като от копие на трудовата книжка на ищцата установил, че след уволнението тя е останала без работа, а от копие на регистрационна карта, издадена й от „Агенция по заетостта – Дирекция Бюро по труда“ било видно, че за последно тя се подписала като активно търсеща работа на 01.12.2023 г., а първият подпис в регистрационната карта бил от 09.12.2022 година.

Поради уважаването на главния иск въззивният съд намерил за основателни и иска за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението, и иска за присъждане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради незаконното уволнение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Кой е моментът на настъпване на преклузията за посочване, представяне и събиране на доказателства в бързите производства по трудови спорове, явяващ се от значение за точното приложение на чл. 313 ГПК, вр. чл. 312, ал. 1 и ал. 2 ГПК, вр. чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК?“;

2. „Налице ли е процесуална преклузия за сочене и представяне на доказателства от страната, респ. приемането на доказателства от въззивната инстанция, за факти, които са били предмет на доказване при първоинстанционния съд и нямат характер на новонастъпили след приключване на съдебното дирене в производството пред първоинстанционния съд?“;

3. „Може ли страна, която е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собственото си поведение, да поправи собственото си бездействие във въззивното производство?“;

4. „Налице ли е злоупотреба с право при прекратяване на трудов договор по чл. 328, ал. 1, т. 6 и т. 11 КТ поради липса на образование и допълнителна квалификация, ако след това работодателят назначи временно друг служител, който също не отговаря на променените изисквания?“;

5. „Относима ли е преценката на работодателя за това кого да назначи на овакантеното място към въпроса за законосъобразността на конкретното уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ?“.

6. „Следва ли съдът да обсъди в цялост всички факти, които ищецът сочи като злоупотреба с право, или е достатъчно да обсъди един-единствен, избран от него факт?“;

7. „Длъжен ли е въззивният съд при преценка относно наличие на злоупотреба с право от страна на работодателя да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да прецени в съвкупност всички доказателства?“.

Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 55/16.03.2021 г. по гр. д. № 2103/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 312/07.01.2020 г. по гр. д. № 1083/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 416/12.07.2010 г. по гр. д. № 531/2009 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 81/27.02.2014 г. по гр. д. № 114/2012 г. на ВКС, IV ГО (по първите три въпроса), Решение № 55/16.04.2015 г. по гр. д. № 3086/2014 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 734/10.01.2011 г. по гр. д. № 449/2010 г. на ВКС, III ГО и Решение № 192/04.11.2016 г. по гр. д. № 674/2016 г. на ВКС, III ГО (по пети въпрос), и Решение № 73/27.06.2022 г. по гр. д. № 1968/2021 г. на ВКС, IV ГО (по седми въпрос).

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК като очевидно неправилно.

Поставените от касатора първи, втори и трети въпрос имат идентично съдържание и покриват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са отправени във връзка с оплакванията в касационната жалба, че, за да обоснове извод за основателност на иска за обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради уволнението, въззивният съд се е позовал на доказателства, събрани във въззивното производство при отсъствие на която и да е от предпоставките на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Процесуалноправният въпрос допустимо ли е събирането на доказателства за оставането без работа за времето след изтичане на срока по чл. 312, ал. 2 ГПК е с обуславящ изводите на въззивния съд характер, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В посочените от касатора Решение № 55/16.03.2021 г. по гр. д. № 2103/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 312/07.01.2020 г. по гр. д. № 1083/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 416/12.07.2010 г. по гр. д. № 531/2009 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 81/27.02.2014 г. по гр. д. № 114/2012 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че в производството по дела, разглеждани по реда на Глава ХХV ГПК - "Бързо производство", са уредени срокове за извършване на процесуалните действия от съда и страните, различни от определените в общия исков процес. За разлика от общия исков процес, в който съгласно чл. 146 ГПК докладът по делото е задължение на съда в първото заседание по делото, чл. 312, ал. 1 ГПК го задължава да изготви писмен доклад по делото и да се произнесе по доказателствените искания в закрито заседание в деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това. Съгласно чл. 312, ал. 2 ГПК съдът указва на страните в едноседмичен срок да вземат становище във връзка с дадените указания и доклада по делото и да предприемат съответните процесуални действия, като ги предупреждава за последиците от неизпълнение на указанията. Уредената в чл. 313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания в срока по чл. 312 ал. 2 ГПК. В Решение № 55/16.03.2021 г. по гр. д. № 2103/2020 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че процесуалната преклузия не се отнася за доказателства за установяване на новонастъпили факти и затова допустимо е събирането на доказателства за оставането без работа за времето след изтичане на срока по чл. 312, ал. 2 ГПК, когато шестмесечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ изтича след този момент. В случая още с исковата молба ищцата е представила копие от трудовата си книжка, видно от което след вписването на процесното уволнение други отбелязвания в нея липсват. Срокът по чл. 312, ал. 2 ГПК е изтекъл за ищцата на 07.03.2023 г., а шестмесечният срок по чл. 225, ал. 1 КТ изтича на 07.06.2023 г., т. е. след изтичане на срока по чл. 312, ал. 2 ГПК. Ето защо, като е съобразил представените във въззивното производство доказателства за оставането без работа на ищцата за исковия период, чийто край е настъпил след срока по чл. 312, ал. 2 ГПК, въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава, което изключва допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвърти и пети въпрос не са обусловили решаващата воля на въззивния съд и затова те не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Констатацията в мотивите към обжалваното решение, че на част от изискванията не отговаряла и новоназначената главна сестра в болницата не е в основата на решаващите изводи на въззивния съд. За да обоснове извод за незаконност на уволнението, въззивният се е мотивирал, че ищцата притежава необходимото образование и професионална квалификация за изпълняваната работа и отговаря на всички допълнителни изисквания за изпълнение на длъжността, с изключение на изискването за следдипломна квалификация по тема „Психофармакотерапия“, чието придобиване по реда на Наредба № 1 от 22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването въззивният съд установил за обективно невъзможно. По въпроси, които не са обуславящи, касационно обжалване не може да се допусне.

Последните два въпроса, които смислово се припокриват, относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно незаконността на уволнението, въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключението към съдебно-икономическата експертиза. При преценката за законност на уволнението въззивният съд е обсъдил наведените от ищцата доводи за злоупотреба с право и е изследвал добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения, включително с разрешенията, дадени в цитираното от касатора Решение № 73 от 27.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1968/2021 г., IV ГО. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Неоснователно е и искането за селектиране на касационната жалба по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки, и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, на която касаторът се позовава, не е допустимо същият въпрос да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, ако по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в доказания размер от 1 900 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение