Определение № 1748 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4124/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на „Топила Груп“ ЕАД (в ликвидация), ЕИК: 200290114, срещу онази част от Решение № 871 от 26.06.2023 г. по в. гр. д. № 4057/2020 г. на Софийски апелативен съд, в която след отмяна на Решение № 1735/04.03.2020 г., постановено по гр. д. № 8312/2015 г. по описа на СГС, І-7 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. Г. Г., ЕГН: [ЕГН], срещу „Топила Груп” ЕАД (в ликвидация): иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над присъдения размер от 51487,59 лв. до 128541,74 лв., представляваща невърнатият остатък от заемната сума по договор за заем от 01.07.2012 г., ведно със законната мораторна лихва от 26.06.2015 г. до окончателното й заплащане, и иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 1003,68 лв., представляваща уговорената в чл. 4 от договор за заем от 01.07.2012 г. възнаградителна лихва, изтекла за периода от 24.09.2014 г. до 28.12.2014 г., касаторът е осъден е да заплати на Д. Г. Г. по иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД допълнително сумата от 77054,15 лв. (за общо дължимия размер от 128541,74 лв.), представляваща невърнатия остатък от заемната сума по договор за заем от 01.07.2012 г., ведно със законната мораторна лихва от 26.06.2015 г. до окончателното й заплащане, а по иска с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД - сумата от 1003,68 лв., представляваща уговорената в чл. 4 от договор за заем от 01.07.2012 г. възнаградителна лихва, изтекла за периода от 24.09.2014 г. до 28.12.2014 година. Въззивното решение е обжалвано от „Топила Груп“ ЕАД (в ликвидация) и в частта, в която Решение № 1735/04.03.2020 г., постановено по гр. д. № 8312/2015 г. по описа на СГС, І-7 състав, е потвърдено в частта, в която касаторът е осъден да заплати на Д. Г. Г. 51487,59 лв., представляваща невърнатият остатък от заемната сума по договор за заем от 01.07.2012 г., ведно със законната мораторна лихва от 26.06.2015 г. до окончателното й заплащане, и 1275,16 лв., представляваща законна мораторна лихва върху присъдената сума от 51487,59 лв., изтекла за периода от 29.12.2014 г. до 24.06.2015 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът неправилно е определил размера на салдото в отношенията между страните към 01.01.2012 г., позовавайки се на заключения към съдебно-счетоводни експертизи, изследвали счетоводството на касатора, което било нередовно водено. Излага съображения за неправилно приложение на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД. Моли въззивното решение да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. Г. Г. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 01.07.2012 г. Д. Г. Г. поел правно задължение да предостави на „Топила Груп” ЕАД, представлявано от управителя В. С. Р., в заем сумата от 230000 лв. чрез превеждането й по банкова сметка срещу насрещно парично задължение - предоставеният заем да бъде върнат до 28.12.2014 г. с уговорената в клаузата на чл. 4 от договора възнаградителна лихва. В основата на този извод на съда е както представеният в заверен препис договор за заем от същата дата, годен обект на изследване от допуснатите от първоинстанционния съд първоначална и повторна съдебнопочеркови експертизи, изяснили по непротиворечив начин, че подписите, положени под него, изхождат от лицата, които се сочат за негови автори, така и останалите събрани по делото доказателства - инвентаризационен опис на сметката „Получени дългосрочни заеми към 31.12.2012 г.”, инвентаризационен опис на сметката „Разчети за лихви към 31.12.2012 г.”, съставени на 15.01.2013 г. от органния представител на ответното дружество, подписал процесния договор за заем. Въз основа на тези писмени доказателства и приложението към ГФО на „Топила Груп” ЕАД към 31.12.2012 г. въззивният съд установил, че през 2010 г., 2011 г. и 2012 г. ищецът предоставил множество парични заеми на ответното търговско дружество, като към 31.12.2012 г. салдото по тях възлизало общо на сумата от 330260 лева. Констатирал, че препис от релевантния договор бил предоставен от органния представител на „Топила Груп” ЕАД на ревизиращите данъчни органи, извършили данъчна ревизия на ответното търговско дружество, и обосновал извод, че самият органен представител на ответното дружество е признал – чрез представяне на препис от този документ, респ. чрез осчетоводяване на тази стопанска операция, че между страните бил сключен процесният договор за паричен заем от 01.07.2012 г.– с идентично предметно съдържание, удостоверено в предоставения по делото препис от него. Изложил е съображения, че съгласно чл. 55, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 182 ГПК редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство за установяване на търговски сделки, но, когато търговецът е удостоверил в тях неблагоприятни за него правнорелевантни обстоятелства, какъвто бил разглежданият случай, ирелевантно е дали тези счетоводни записвания са били водени редовно. Въззивнвият съд е констатирал, че при извършената данъчна ревизия касаторът предоставил точни данни за заемните правоотношения, възникнали през релевантния период между страните в настоящото съдебно производство: 1). Хронологичен регистър на сметка 152/3 „Заем” Д. Г. за 2012 г.; 2). Хронологичен регистър на сметка 496 „Разчети по лихви” на „Топила Груп” ЕАД от 01.12.2012 г. до 31.12.2012 г. и 3). Оборотна ведомост на синтетични сметки с групиране за 2012 г. по сметка 152/3 „Заем” Д. Г. със салдо 330260 лева. Посочил е, че макар съдебно-счетоводните експертизи да изясняват, че през релевантния период счетоводството при касатора да не е водено редовно (в проверените счетоводни регистри не била отразена пълна информация за основанието на извършените счетоводни записвания – не били вписани приходите и разходите от получените/върнатите заеми от и към Д. Г. и по кой договор за заем се отнасят), те са отчели представения на органите на НАП договор за заем от 01.07.2012 г., чието предметно съдържание било тъждествено с приложения към исковата молба препис. Въз основа на този доказателствен анализ въззивният съд приел за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем от 01.07.2012 г. за сумата от 230000 лева.

От приложените към исковата молба платежни нареждания и заключенията към първоначалната и допълнителна ССЕ, изслушани в производството пред първоинстанционния съд, въззивният съд установил, че след сключване на този писмен договор ищецът превел по банкова сметка на ответното търговско дружество общо сумата от 252260 лева. Посочил е, че не се установява до последното извършено плащане на 15.01.2013 г. ищецът да е предоставил на ответника други заеми – безкасово (по банков път), както било уговорено в клаузата на чл. 3 от процесния договор. При липса на редовно водено счетоводство при ответното търговско дружество (относно процесните стопански операции) решаващият съд е приел, че със заплатената на 15.01.2013 г. сума общо от 30370 лв. заемодателят е изпълнил поетото в договор за заем от 01.07.2012 г. обещание да предостави и последната част от уговорения паричен заем – в размер на 8110 лв., като остатъкът от 22260 лв. представлявал предмет на нов договор за заем (изрично в основанието на платежното нареждане било отразено, че тази сума е предоставена в заем, като именно по този начин тази стопанска операция била осчетоводена от ответното търговско дружество по сметка „Получени дългосрочни заеми” с аналитичност „Заем. Д. Г.”).

Съобразно релевираните във въззивните жалби правни доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения на съдопроизводствените правила въззивният съд разпределил доказателствената тежест между страните за установяване на правнорелевантните факти, на които основават предявените от тях субективни права и материалноправни възражения, допускайки поисканата от въззивника-ищец допълнителна ССЕ, към която поставил служебно и допълнителни въпроси.

Въззивният съд е приел за безспорно между страните, а и от договор за паричен заем от 01.03.2010 г. и от признанието на касатора пред данъчните органи, обективирано на ред 1 от Таблицата с вх. № 53-07-393/17.02.2016 г. при НАП, установил, че ищецът се задължил и предоставил на касатора в заем сумата от 150000 лева (в клаузата на чл. 4 била уговорена възнаградителна лихва – ОЛП + 2 процента). От заключението към повторната ССЕ, изслушана в производството пред първоинстанционния съд, установил, че заемната сума от 150000 лв. била върната чрез две отделни плащания – на 02.09.2010 г. – сумата от 65000 лв., а на 27.12.2010 г. – сумата от 85000 лв., като изрично вещото лице изяснило, че тези суми били удостоверени в подписани разписки (в отлика от други осчетоводени плащания по неподписани разписки). При изслушване на тази повторна ССЕ в проведеното на 10.12.2019 г. открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца не оспорил доказателствения извод на вещото лице, че с тези две суми – по подписаните разписки, е бил погасен предходният заем в размер от 150000 лв., поради което апелативният съд счел за недопустимо едва пред въззивния съд и то след представяне на тези документи заемополучателят да оспорва този фактически извод – арг. чл. 266, ал. 1 ГПК. За ирелевантно въззивният съд приел обстоятелството, че, макар двете върнати суми по тези разписки да съответстват на предоставения заем от 01.03.2010 г. в размер на 150000 лв., те не са отразени в Хронологичния регистър по сметка 150/3 – „Заем Д. Г.” и годишния финансов отчет на дружеството за 2010 година. Посочил е, че фактът на връщане на този заем не е бил своевременно оспорен от ищеца, а от друга страна, счетоводните записвания при ответника не били достоверни, тъй като изслушаните заключения съм ССЕ установили, че през годините търговските книги на ответника не са водени редовно.

Апелативният съд се е позовал на правилото на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, както и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 1 ТР № 3/27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК, приемайки, че, когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Посочил е, че при плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията, и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и изр. 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно - всяко от тях в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Въз основа на заключението към изслушаната във въззивното производство ССЕ, извършила съответните изчисления, прилагайки правилата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД (т. нар. „прихващане на изпълнението“) и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, уреждащ поредността на погасяване на акцесорните и главното парично задължение при една лихвоносна парична престация, апелативният съд установил, че през годините, вкл. и преди възникване на процесните заемни правоотношения, ищецът предоставял на ответника множество парични заеми, като извършвал и погасяване по тях, поради което началното салдо към 01.01.2012 г. възлизало на 121470 лева. Приел, че със сумите, платени до момента на сключване на процесния договор за заем от 01.07.2012 г., се е погасявала главницата по посоченото салдо от предходно предоставени парични заеми (по тези заеми не е начислявана възнаградителна и мораторна лихва, тъй като по делото липсвали данни както за размера на възнаградителната лихва, така и за падежа на уговорените главни парични задължения). С върнатите суми по заемите след 01.07.2012 г. апелативният съд приел, че са погасявани последователно дължимата възнаградителна лихва по договор за заем от 01.07.2012 г., а с остатъка - главницата по старите задължения, възникнали до 01.07.2012 г. в размер на 110620 лева. След погасяване на остатъчната главница по предходните заеми с последващите плащания са погасявани задълженията по процесния договор за заем от 01.07.2012 година. Тъй като съгласно клаузата, уговорена в чл. 5 от този договор, падежът за погасяване на заема бил 28.12.2014 г., до този момент мораторна лихва не била начислявана. Начислявана била само възнаградителна лихва, която вещото лице приспаднало според изискванията на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. При този принципен подход вещото лице, изготвило ССЕ, изслушана във въззивното производство, обосновало фактическия извод, че към момента на подаване на исковата молба – 26.06.2015 г., остатъчните суми по договора за заем от 01.07.2012 г. са, както следва: 1). главница – 128541,74 лв.; 2). възнаградителна лихва по чл. 4 от договора (3%), изтекла за последващ период (след погасяването на възнаградителната лихва по правилата на чл. 76, ал. 2 ЗД), а именно от 24.09.2014 г. до 28.12.2014 г. – 1003,68 лв. и 3). мораторна лихва за периода от 29.12.2014 г. до 24.06.2015 г. – 1275,16 лв. (от общата дължима сума в размер на 6275,16 лв. са приспаднати заплатените на 20.08.2015 г. 5000 лв.). Въззивният съд установил, че по предоставения на 15.01.2013 г. паричен заем в размер на 22260 лв. не е извършвано погасяване.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1.„Каква е доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги, когато те не са водени редовно, и може ли съдът да направи доказателствените си изводи въз основа на счетоводни записвания, чиято редовност не е доказана?";

2. „Следва ли съдът да допусне изслушване на експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания, и да обсъди заключението на основание чл. 202 ГПК, наред с всички доказателства, мотивирайки се защо възприема или не експертното заключение, включително при разнопосочни заключения на вещите лица?";

3.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да изложи собствени прави и фактически изводи?“

4.„В хипотезата на множество еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да погаси всички и изцяло някое от тях, каква следва да е поредността на погасяването им? Кой е критерият за преценка на обременителността на дълга по смисъла на чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД?“

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 60623 от 07.12.2021 г. по т. д. № 484/2021 г. на II ТО (актът е определение, а не решение), Решение № 71 от 18.12.2017 г. по т. д. № 2899/2015 г. на II ТО, Решение № 169 от 23.11.2012 г. по т. д. № 664/2011 г. на II ТО, Решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на IV ГО, Решение № 155/13.03.2007 г. по т. д. № 917/2006 г. на ВКС, ТК, Решение № 2/20.01.2011 г. по гр. д. № 478/2010 г. на ВКС, III ГО, Решение № 187/24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88/11.06.2015 г. по гр. д. № 4559/2014 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 413/16.08.2005 г. по т. д. № 964/2004 г. на ВКС, Решение № 380/30.06.2009 г. по гр. д. № 1446/2008 г. на ВКС, Решение № 218/06.01.2017 г. по т. д. № 3572/2015 г. на ВКС, Решение № 160/07.11.2017 г. по т. д. № 2217/2016 г. на ВКС (по първия от въпросите), Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV ГО, Решение № 79 от 24.06.2009 г. по т. д. № 645/2008 г., II ТО, Решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на ВКС, Решение № 117 от 22.01.2021 г. по т. д. № 1409/2019 г., I ТО, Решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г., Решение № 25 от 02.07.2020 г. по гр. д. № 2976/2019 г., II ГО, Решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г., II ТО, Решение № 50018 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 1644/2022 г., IV ГО, Решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г., IV ГО, Решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г., III ГО, Решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г., I ГО, Решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/2013 г., II ГО (по втори въпрос), Решение № 69 от 09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г., IV ГО, Решение № 326 от 20.12.2012 г. по гр. д. № 177/2012 г., III ГО, Решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г., IV ГО, Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II ТО, Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I ГО, Решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г., IV ГО, Решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г., IV ГО, Решение № 223 от 09.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г., IV ГО, Решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г., III ГО, Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV ГО, Решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г., II ТО, Решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., III ГО, Решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV ГО, Решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г., IV ГО, и Решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II ТО (по трети въпрос), и ТР № 3/27.03.2019 г. по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК, Решение № 77/26.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 918/2015 г., I ТО, Решение № 119 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 1796/2017 г., IV ГО, Решение № 211 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 958/2016 г., III ГО, Решение № 233 от 11.12.2012 г. по т. д. № 914/2011 г., II ТО (по четвърти въпрос).

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора се свежда до доказателствената сила на счетоводните книги, включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. В цитираната от касатора съдебна практика е възприето, че доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. Счетоводните книги са частни свидетелстващи документи, чиято формална доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът свидетелства. Ето защо доказателствената сила на счетоводните книги следва да се преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 182 ГПК. Такава преценка е извършена от въззивния съд при обосноваване на решаващите му изводи. Обсъждайки всички доказателства, които установяват правно релевантните факти по делото, въззивният съд е отчел, че редовно водените счетоводни книги на търговеца могат да служат като доказателство при доказателствената тежест, че те са редовно водени, принадлежаща на търговеца. В конкретния случай изводът на въззивната инстанция за наличие на множество заемни отношения между страните преди 01.07.2012 г. и размерът на формираното към 01.01.2012 г. салдо от 121 470 лв. е обоснован след обсъждане поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото относими и допустими доказателства, включително на извънсъдебните признания на органния представител на „Топила Груп“ ЕАД, съдържащи се в представените на ревизионните органи на НАП инвентаризационни описи на сметката „Получени дългосрочни заеми към 31.12.2012 г.” и „Разчети за лихви към 31.12.2012 г.”, съставени на 15.01.2013 г., както и приложението към годишния финансов отчет на дружеството за 2012 година. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че формулираният от касатора в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на въззивния съд не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване.

По втория процесуален въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно приложението на чл. 195 ГПК и задължението на съда да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, е формирана постоянна съдебна практика, намерила израз в Решение № 188 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Решение № 314 от 22.11.2011 г. по гр. д. № 392/2011 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО и др. Съгласно тази практика съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка, да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма – чл. 195 ГПК. С решение № 142/20.06.2017 г. по гр. дело № 3673/2016 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК е възприета задължителната съдебна практика, според която заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено, наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В този смисъл е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС, на която се позовава жалбоподателят, заключенията на вещите лица към всяка от експертизите (първоначална, допълнителна, повторни и тези, изслушани във въззивното производство) са обсъдени, наред с всички доказателства по делото, за обстоятелствата от значение за спора. В случая не би могло да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от тази практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставения въпроси.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства (въпрос 3 от изложението), възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно възникването на облигационното правоотношение между страните и погасяването на дълга чрез плащане, въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото писмени доказателства и е изложил мотиви към кредитираните заключения на вещите лица. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Последният от поставените въпроси, въпреки че е обуславящ за спора и покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които, когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията, и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и изр. 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение (с оглед по-високите размери на главница и процент на възнаградителни лихви), а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него - следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В случая въззивният съд е установил, че, извършвайки отделни плащания, касаторът не е заявявал изрично кое задължение погасява, поради което е приел, че с направените плащания до 01.07.2012 г. се е погасявала главницата по предходно предоставени парични заеми (по които не е начислявана възнаградителна и мораторна лихва), че с върнатите суми по заемите след 01.07.2012 г. са погасявани последователно дължимата възнаградителна лихва по договор за заем от 01.07.2012 г., а с остатъка - главницата по старите задължения, възникнали до 01.07.2012 година. Решаващият съд е приел, че след погасяване на остатъчната главница по предходните заеми с последващите плащания са погасявани задълженията по процесния договор за заем от 01.07.2012 година. В този смисъл въззивният съд се е съобразил изцяло с разрешенията в ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и в посочените от касатора решения на ВКС, поради което допускане до касация и по този въпрос е изключено.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение