Определение № 78 от 04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4025/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Д. срещу решение № 260020 от 14.09.2020 г. по гр.д.№ 9657 от 2019 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, II-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 92859 от 12.04.2019 г. по гр.д.№ 74936 от 2017 г. на Софийския районен съд, ГО, 142 състав за отхвърляне на предявения от М. Б. Д. срещу Д. С. Г. иск с правно основание чл.76 ЗС за връщане на държането на ищцата на следния недвижим имот: апартамент № ....., находящ се в [населено място], р-н „Т.“, [улица], [жилищен адрес].

Касаторката М. Б. Д. твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК, Твърди, че обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д.№ 493 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 5 от 11.05.2020 г. по гр.д.№ 1241 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 132 от 31.10.2018 г. по гр.д.№ 4116 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 214 от 25.10.2016 г. по гр.д.№ 2345 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 111 от 17.07.2018 г. по гр.д.№ 3695 от 2017 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 113 от 18.05.2016 г. по гр.д.№ 5961 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 1499 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, при преценка дали извършените спрямо вещ/имот фактически действия представляват търпими действия, да изложи и обоснове като доказани фактите и обстоятелствата, явяващи се критерий за отграничаване на търпимите действия от държането или владението, а именно: дадено явно или предполагаемо съгласие на собственика или владелеца на вещта/имота, поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство или по силата на лични отношения ?

2. Длъжен ли е съдът, при формиране на вътрешното си убеждение и излагане на мотиви по релевантните за спора факти, да приложи опитните правила и правилата на формалната логика в случай, че някои от спорните факти или обстоятелства са само косвено доказани или недоказани ?

В писмен отговор от 09.12.2020 г. ответникът по жалбата Д. С. Г. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано. Претендира и за присъждане на направените по делото пред ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищца по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.76 ЗС с цена на иска съгласно чл.69, ал.1, т.3 ГПК над 5 000 лв., поради което на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинставционното решение за отхвърляне на предявения от М. Д. иск за възстановяване на държането й върху процесния апартамент, въззивният съд е приел, че ищцата, чиято е била доказателствената тежест, не е доказала твърдението си, че е била държател на процесния апартамент към момента на твърдяната от нея смяна на ключа за входната врата на апартамента- 26.06.2017 г. Никой от доведените и разпитани по делото свидетели не твърдял да е посещавал апартамента към този момент. Представените документи за адресната регистрация на ищцата 6 месеца преди 26.06.2017 г. не променяли този извод на съда, доколкото фактът, че едно лице е регистрирано на определен адрес, не означава, че това лице непременно владее или държи имота на адреса.

Изложени са и мотиви в смисъл, че действията, които ищцата е извършвала спрямо имота, не са държане, а търпими действия- действия, които са извършвени с изричното или предполагаемо съгласие на собствениците на апартамента- синовете на ищцата и ответника. За да достигне до този извод, съдът е кредитирал показанията на доведените от ищцата свидетели, но не и показанията на доведените от ответника свидетели. Въз основа на показанията на доведените от ищцата свидетели е приел за доказано, че в периода от 2000 г. до 2016 г. ищцата е живяла в процесния апартамент, притежавала е ключ от него и е съхранявала свои вещи в него. Това обстоятелство обаче само по себе си не означалаво, че тя е била владелец или държател на имота, тъй като тези нейни действия не са се основавали на договорни отношения със собствениците или вещния ползвател на имота, а на това, че е била допусната в него по волята и съгласието на собствениците на апартамента- нейни и на ответника синове.

Като допълнителни мотиви е изложено, че не били налице и други предпоставки за уважаване на иска- отнемане на държането по насилствен или скрит начин- в отсъствие на ищцата и при упражнена заплаха или насилие спрямо нея и по повод отнемането. Действително, по делото безспорно бил установен фактът на смяна на ключовете на входната врата на апартамента. Нямало доказателства обаче, че смяната е извършена във време, когато ищцата не се е намирала в жилището /представената на лист 11 бележка от д-р В. Б. касаела перида от 24.04.2017 г. до 20.06.2017 г., не и процесния ден- 26.06.2017 г./ или че при смяната е осъществена заплаха спрямо нея.

Не на последно място, съдът е приел, че искът е неоснователен, тъй като не било доказано, че твърдяното отнемане на държането на апартамента е осъществено именно от ответника или от лице, действащо в негова полза. В тази връзка единствено били показанията на свидетеля П., които обаче не почивали на непосредствени възприятия, а на заявеното от ищцата и на предположения.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставените от касаторката въпроси, поради следното:

1. Първият поставен въпрос /Длъжен ли е съдът, при преценка дали извършените спрямо вещ/имот фактически действия представляват търпими действия, да изложи и обоснове като доказани фактите и обстоятелствата, явяващи се критерий за отграничаване на търпимите действия от държането или владението, а именно: дадено явно или предполагаемо съгласие на собственика или владелеца на вещта/имота, поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство или по силата на лични отношения ?/ не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решиение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното решение: В него въззивният съд е приел искът за недоказан, защото ищцата не е доказала да се е намирала във фактическа власт на апартамента именно към датата на смяната на ключа за входната врата на апартамента /26.06.2017 г./ и като допълнителни мотиви- защото не било доказано точно ответникът да е извършил това действие и при неговото извършване спрямо ищцата да е било упражнено насилие или да е било извършено по скрит начин- в нейно отсъствие и без нейно знание. Мотивите на съда, касаещи това дали ищцата е била държател на апартамента през периода от 2000 г. до 2016 г. или през този период е осъществявала само т.нар. „търпими действия“ в имота, са само допълнителни и неотносими към предмета на делото, доколкото за основателността на иска не е от значение кой е владял или държал апартамента в периода от 2000 г. до 2016 г. От значение е кой е бил негов владелец или държател към 26.06.2017 г.

2. По втория поставен въпррос /Длъжен ли е съдът, при формиране на вътрешното си убеждение и излагане на мотиви по релевантните за спора факти, да приложи опитните правила и правилата на формалната логика в случай, че някои от спорните факти или обстоятелства са само косвено доказани или недоказани ?/ няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС. Не отговаря на истината твърдението на касаторката за явна противоречивост и нелогичност на мотивите на съда. Действително, въззивното решение е с подробни мотиви, включително и евентуални: прието е, че иск е неоснователен поради недоказаност на владението или държането на ищцата на апартамента към 26.06.2017 г., евентуално ако това не се приеме- че е неоснователен тъй като не е доказано именно ответникът да е сменил ключовете на входната врата, евентуално- че е неоснователен поради това, не е доказано че при смяната на ключовете върху ищцата е било упражнено насилие или че това е извършено по скрит начин. Освен това са изложени подробни мотиви за осъществявани от ищцата търпими действия в период от време /2000 г. 2016 г./, който е напълно без значение за спора. Всичко това обаче не прави мотивите на съда противоречиви или противоречащи на формалната логика.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.76 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на спора и на основание чл.81 ГПк във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 800 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.