Определение № 50932 от 21.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Б. Ю. Б., подадена чрез назначения му от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК адв. Д. Д.-Ф. срещу решение № 1171/12.11.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 1371/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната му част първоинстанционното решение № 261210/23.02.2021 г. по гр. дело № 2825/2019 г. на Софийския градски съд, касаторът е осъден да заплати на ищцата Р. Ч. Б. сумата 33 339.93 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 27.02.2016 г. - 21.02.2019 г. върху изплатено от Гаранционния фонд (ГФ) обезщетение (главница) за вреди от непозволено увреждане от смъртта на В. А. Б.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба на ответника е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Б. Б., подадено също чрез назначения му особен представител адв. Д. Д.-Ф., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) при заплатено обезщетение на увреденото лице от страна на ГФ по реда на КЗ, делинквентът дължи ли обезщетение за забава на увреденото лице върху заплатената от ГФ сума, считано от датата на непозволеното увреждане; 2) в случай, че такова обезщетение се дължи, от кой момент започва да тече погасителната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД – от момента на непозволеното увреждане или от момента на заплатената от ГФ главница; 3) дължи ли делинквентът лихва върху заплатеното от ГФ на пострадалото лице обезщетение, предвид обстоятелството, че главницата не е установена по съответния съдебен ред със сила на пресъдено нещо; 4) кой дължи обезщетение за забава от момента на увреждането – делинквентът или заплатилият обезщетението ГФ и върху каква сума, предвид липсата на съдебно установено вземане; и 5) заплатеното обезщетение от ГФ за причинени вреди на пострадалото лице има ли правната стойност на паричното обезщетение, определено със силата на пресъдено нещо, произтичащо от съдебно уважена претенция за причинени неимуществени вреди. От страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, тези правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока. Ответницата по касационната жалба – ищцата Р. Б., в отговора на жалбата, подаден чрез процесуалния ѝ пълномощник адв. С. Д., излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено следното: С присъда на Бургаския окръжен съд, влязла в сила на 10.01.2019 г., жалбоподателят-ответник е признат за виновен, в това, че на 02.08.2015 г. на общински път BGS 1120, в участъка между [населено място] и к.к. „Слънчев бряг“, при управление на товарен автомобил „Пежо Партнер“ с per. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, като по непредпазливост е причинил смъртта на В. А. Б.. САС е приел, че прекият причинител на вредите е установен с влязлата в сила присъда, като е изтъкнал, че тя е задължителна за гражданския съд съгласно императивната разпоредба на чл. 300 от ГПК. Съдът е приел за безспорно между страните обстоятелството, че към датата на ПТП, за визирания в присъдата товарен автомобил е липсвала валидно сключена застраховка, покриваща риска „гражданска отговорност“. Въззивният съд е установил също, че на 28.01.2019 г. ищцата е предявила претенция пред ГФ за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на починалата ѝ дъщеря, както и че с писмо от 13.02.2019 г. ГФ е одобрил сумата 110 000 лв., като обезщетение, която ѝ е била заплатена на 21.02.2019 г. От представеното по делото удостоверение за наследници съдът е установил и че ищцата е майка на В. Б., която е починала на 26.08.2015 г. С оглед това е приел, че ищцата притежава активна материално-правна легитимация по делото. От преписката по щетата, образувана пред ГФ, апелативният съд е установил и че на 21.02.2019 г. ГФ е изплатил сумата 110 000 лв. – обезщетението за неимуществени вреди, без лихви за забава и без да е налице сключено споразумение с пострадалата ищца, т.е. без тя да е заявила изрично отказ от претенции. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил от правна страна следното: Цитирал е разпоредбата на чл. 288, ал. 1, т. 2 б. „а“ от КЗ (отм.), като е изтъкнал, че ГФ изплаща обезщетения по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, когато ПТП е настъпило на територията на Република България, и е причинено от МПС, което обичайно се намира на територията на Република България, и виновният водач няма сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Съдът отново е изтъкнал, че съгласно чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали същото е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Отново е посочил и безспорното обстоятелство по дело, че за товарния автомобил, с който е било причинено ПТП, нито неговият формален собственик, нито виновният водач – ответникът, са имали сключена към датата на настъпване на вредоносното събитие, валидна застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. САС е приел, че това е достатъчно за ангажиране на обезпечителната отговорност на делинквента към пострадалото лице, респ. – неговите наследници по закон, като предвид горните правни констатации, съдът е обосновал и извод за наличието на предпоставките на чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – ответника Б. Б., а именно: вреди, виновно противоправно деяние от страна на причинителя на вредата, причинна връзка между това деяние и причинените вреди. САС е приел и че при това положение ищцата има правото да получи обезщетение за причинените вреди – неимуществени и имуществени. На следващо място въззивният съд е посочил, че задължението на ГФ да обезщети увредените лица и регресното му право срещу делинквента възникват по силата на закона и са в корелативна връзка; изтъкнал е, че задължението му по чл. 288, ал. 1 и ал. 2 от КЗ (отм.) е вторично – произтича от задължението на делинквента да обезщети причинените вреди съгласно чл. 45 и сл. от ЗЗД, поради което и отговорността на ГФ покрива отговорността на прекия причинител на увреждането. Съдът е посочил и че за разлика от делинквента, който изпада в забава и дължи обезщетение за забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД – от датата на непозволеното увреждане, ГФ дължи обезщетение за забава от по-късен момент – след изтичане на срока по чл. 288, ал. 7 от КЗ (отм.), предвид което е приел, че отговорността на ГФ по отношение на лихвите за забава е ограничена спрямо тази на прекия причинител на вредата. Посочил и че ГФ има право на регрес срещу причинителя на вредата за платените на увредените лица суми по чл. 288 от КЗ (отм.) – обезщетението за вреди, лихвите за забава по чл. 288, ал. 7 от КЗ (отм.), начислени за период по-кратък от периода, за който самият делинквент носи отговорност, както и за разходите по чл. 288, ал. 8 от КЗ (отм.). Съдът отново е изтъкнал обстоятелството, че ГФ е изплатил сумата 110 000 лв. на 21.02.2019 г. като обезщетение за причинените неимуществени вреди, но без лихви за забава. Предвид това е приел, че ако действително са причинени по-големи по обем и размер вреди, то същите се дължат на общо основание от прекия причинител, в лицето на жалбоподателя-ответник, въпреки че неговата отговорност и тази на ГФ, не е солидарна. В тази връзка САС е изтъкнал, че с плащане от страна на един от двамата се погасява отговорността на другия спрямо увреденото лице, но само до размера на платеното. С оглед това е приел, че вземането за лихви не е погасено чрез плащане. На следващо място, позовавайки се на ППВС № 2/21.12.1981 г. и ТР № 5/05.04.2006 г. по тълк. д. 5/2005 г. ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване, като е посочил, че разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца. Приел е, че от този момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, както и че в процесния случай вземането е изискуемо от датата на смъртта – 26.08.2015 г. С оглед това въззивният съд е намерил за частично основателно, направеното от ответника възражение за изтекла давност на лихвите – съгласно нормата на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, според която вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен срок. В тази връзка съдът е приел, че по делото няма данни давността да е спирана или прекъсвана на някое от основанията по чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД, като е изтъкнал, че воденото наказателно производство не е попада в приложното поле на тези разпоредби. Посочил е, че исковата молба е депозирана в съда на 27.02.2019 г., предвид което е приел, че давността е изтекла за периода 02.08.2015 г. - 26.02.2016 г., както и че за този период процесното вземане е погасено по давност. Апелативният съд е намерил, че в останалата му част искът е основателен и че правилно е уважен от първа инстанция, като е посочил, че служебно изчислено от съда, обезщетението възлиза на присъдената сума от 33 339.93 лв. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая, както вече беше посочено, от страна на касатора не са изложени никакви съображения в горния смисъл – формулираните в изложението към касационната жалба пет правни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК. Независимо от това, съдът намира за нужно да изложи и следните съображения относно посочените от страна жалбоподателя правни въпроси: Първият правен въпрос (при заплатено обезщетение на увреденото лице от страна на ГФ по реда на КЗ, делинквентът дължи ли обезщетение за забава на увреденото лице върху заплатената от ГФ сума, считано от датата на непозволеното увреждане) е такъв по тълкуването и приложението на чл. 86, ал. 1, изр. 1, във връзка с чл. 84, ал. 3, с чл. 45 от ЗЗД и с (предвид конкретиката на случая) чл. 288 от КЗ (отм.). Настоящата инстанция намира, че въззивният съд е дал положителен отговор на този материалноправен въпрос, като е приложил тези правни норми според точния им смисъл, тълкувани във връзка помежду им, и съотнесени към конкретно установените по делото правно-релевантни обстоятелства. При това положение, евентуалното допускане на касационното обжалване по този въпрос не би допринесло за изясняване на точния смисъл на посочените разпоредби от материалния закон и за правилното им прилагане в случаи, подобни на настоящия, нито би способствало за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК. Въззивният съд е дал разрешение на втория материалноправен въпрос, като е приел, че тригодишната погасителната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД тече от момента на непозволеното увреждане (и конкретно – от датата на смъртта на дъщерята на ищцата, а не от момента на плащането от ГФ на главното обезщетение, каквато е втората алтернатива, посочена във въпроса). Така възприетото разрешение от апелативния съд е в съответствие с разясненията, дадени в мотивите към посочените във въззивното решение ППВС № 2/21.12.1981 г. и ТР № 5/05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, които съставляват задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При това положение, съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и по отношение на втория правен въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Освен това, втората възможна алтернатива, посочена в постановката на този правен въпрос, е по-неизгодна за жалбоподателя-ответника (тъй като в този случай погасителната давност би текла от по-късен момент), поради което – предвид процесуалната забрана за невлошаване на положението му (чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК), възприемането на този вариант на отговор на въпроса не би могъл да доведе до промяна на крайния резултат по спора. При това положение, вторият правен въпрос не съставлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касацинното обжалване в случая (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Останалите три правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателя, изхождат от постановката, че главното парично обезщетение за репариране на причинените от непозволеното увреждане неимуществените вреди (главницата) не е установено по основание и размер със сила на пресъдено нещо. Тези три правни въпроса нито са включени в предмета на спора по делото, нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито са от значение за изхода на делото, тъй като в случая главното парично обезщетение за вреди от непозволено увреждане е установено по своето основание с влязла в сила присъда (чл. 300 от ГПК), а неговият размер не е оспорен с отговора на исковата молба от страна на ответника-касатор, т.е. то е безспорно по основание и размер по делото (ликвидно и изискуемо). Поради това и тези три правни въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая (в този смисъл също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от изхода на делото, в полза на ищцата не следва да се присъждат претендираните от нея разноски за касационното производство, тъй като от нейна страна не са представени доказателства тя да е направила такива разноски. Както вече беше посочено, касационната жалба на ответника Б. Б. е подадена чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител адв. Д. Д.-Ф., поради което и съгласно чл. 83, ал. 1, т. 5 от ГПК по жалбата не е внесена дължимата държавна такса в размер 30 лв. При това положение и с оглед изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати тази такса по сметка на ВКС. При администрирането на касационната жалба въззивният съд не е определил по реда на чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК адвокатско възнаграждение за особения представител на ответника адв. Д. Д.-Ф. и не е възложил разноските за него в тежест на ищцата (съгласно чл. 47, ал. 6, изр. 1 – in fine от ГПК), тъй като съгласно чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК и ищцата е освободена от внасянето на такси и разноски по делото. При това положение адвокатското възнаграждение на назначения особен представител на ответника следва да бъде служебно определено от настоящия съдебен състав на касационната инстанция – по реда и на основание чл. 47, ал. 6, изр. 2 от ГПК, във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗАдв и с чл. 9, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2014 г. на ВАдвС за МРАВ, а именно – в размер 1 250 лв. Както вече беше посочено, ищцата Р. Б. е освободен по делото, на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, от внасянето на разноските за това адвокатско възнаграждение, поради което – на основание чл. 83, ал. 3 от ГПК, така определеното адвокатско възнаграждение следва да бъде платено на адв. Д. Д.-Ф. от бюджета на ВКС. При това положение и предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът Б. Б. дължи и следва да бъде осъден да заплати и тези разноски в размер 1 250 лв. по сметката на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение