Определение № 3857 от 07.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2424/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена от П. Р. А., действаща чрез адв. И., частна жалба срещу определение № 2460/21.05.2024 г. на ВКС, ІІІ отд. по гр.д. № 4087/2023 г., с което е върната касационна жалба вх. № 6240/18.07.2023 г. срещу решение № 156 от 12.06.2023 г. по гр.д. № 245/2023 г. на ОС – Хасково, с което е отхвърлен иск за унищожаване на договор за покупко-продажба на недвижим имот. Твърди, че определението е неправилно и иска да бъде отменено, с присъждане на разноски. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на ВКС, което подлежи на обжалване. Касационното производство е образувано по подадена от П. А. касационна жалба с вх. № 6240/18.07.2023 г. против решение № 156/12.06.2023г. на ОС- Хасково по в.гр.д. д. № 245/23 г., с което е отхвърлен предявеният на основание чл.27, вр. чл.29 ЗЗД иск за унищожаване на договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 174, т. ІІІ, рег. № 4260, дело № 528/18г. на нотариус Р. В.. С обжалваното определение ВКС, състав на ІІІ гр.отд., е приел, че касационната жалба следва да се остави без разглеждане, тъй като съгл. чл.280, ал.3 ГПК въззивното решение не подлежи на касационен контрол. Посочил е, че в случая цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, като тя е под 5000 лв., което се установява от приложеното в първоинстанционното производство /л. 27/ удостоверение за данъчна оценка от 14.08.2020 г. от [община], от което е видно, че данъчната оценка на имота, предмет на процесния договор за покупко-продажба, е 3852,70 лева. Цената на иска е определена преди първото по делото съдебно заседание и съгласно чл. 70, ал. 1 ГПК е стабилизирана. Приел е и че погрешното указание на въззивния съд, че неговият съдебен акт може да се обжалва, както и администрирането на касационната жалба от втората инстанция, не обвързва съдебния състав на касационния съд, който и сам служебно преценява предпоставките за допустимост на касационното производство. Ето защо и на осн. чл.286, ал.1, т.3 ГПК е върнал касационната жалба и е прекратил образуваното по нея касационно производство. Обжалваното определение е правилно. Предмет на спора е иск с правно основание чл. 27 ЗЗД във вр. чл.29 ЗЗД за унищожаване на договор за покупко- продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим имот № 174, т. ІІІ, рег. № 4260, нот. дело № 528/2018 г. При предявен иск с правно основание чл. 27 ЗЗД във вр. чл.29 ЗЗД, когато атакуваната сделка касае прехвърляне на вещно право върху недвижим имот, цената на иска се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК, съобразно препращащото правило на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК - от данъчната оценка на недвижимия имот, а ако няма такава- пазарната цена на вещното право. В случая се иска унищожаване на договор за продажба на недвижим имот, инкорпориран в нот. акт за продажба на недвижим имот, поради което и цената на иска се определя от данъчната оценка на прехвърления имот към датата на предявяване на иска. Видно от представеното в първоинстанционното производство удостоверение изх. № ДО002172/14.08.2020 г. от [община], данъчната оценка на процесния имот е 3852,70 лв., т.е. под въведения с разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален обжалваем размер за касационно обжалване по граждански дела. Предявеният иск не е вещен, нито е съединен с вещен иск, поради което постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, както е прието и с обжалваното определение. Неоснователен е доводът на частният жалбоподател, че сделката е над минималния праг за касационно обжалване, тъй като отразената в нотариалния акт за покупко- продажба продажна цена е в размер на 6800 лв. В случая се иска унищожаване на сключен на 20.12.2018 г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, една от насрещните престации по който договор съставлява права върху недвижима вещ, поради което и стойността на договора се определя по данъчната оценка на вещното право, а ако няма такава- пазарната цена на вещното правото, т.е. размерът на цената на иска се определя при условията на чл.69, ал.1, т.2 ГПК- на база данъчната оценка на имота, респ. пазарната цена на вещното право, а не при условията на чл. 69, ал.1 т.4, пр.1 ГПК- от стойността на договора. Съгласно дадените от ОСГТК на ВКС в т.20 на ТР № 6/12 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/12 г. разяснения, стойността на договора е цена на иска в случаите, когато се търси връщане на движима вещ, дължима в изпълнение по друг вид договор или след разваляне, унищожаване или прекратяването му, в който случай държавната такса се определя от стойността на договора (чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК); когато договорът има за предмет вещни права върху имот, цената на иска се определя не на база стойността на договора, а по данъчната оценка на вещта, съответно, когато няма такава – от пазарната й цена към датата на предявяване на иска. Неоснователен е и доводът на частният жалбоподател, че сделката е над минималния праг за касационно обжалване, тъй като отразената в нотариалния акт за покупко- продажба данъчната оценка на недвижимия имот е 6748,10 лв. За определяне цената на настоящият иск за унищожаване на договора, който има за предмет вещни права върху имот, е от значение данъчната оценка на недвижимия имот към момента на предявяване на иска, а не към изповядване на сделката. Както бе посочено по-горе, цената на такъв иск се определя по правилото на чл.69, ал.1, т. 2 ГПК. Препращането към чл.69, ал.1, т. 2 ГПК, в случаите когато договорът има за предмет недвижим имот, има за цел да посочи начина, по който се определя цената на иска- този, по който се определя и по исковете за собственост и други вещни права върху имот, а именно - данъчната оценка на процесния недвижим имот, а когато няма такава- пазарна цена на вещното право, относими, както трайно се приема, към момента на завеждане на делото. Това разбиране е изрично изразено и в постановеното по реда на чл. 274, ал.3 ГПК определение № 200/17.06.20 г. по ч.гр.д. № 1369/20г., ВКС, ІV гр.отд., в което е прието, че изложените в т.1А по ТР № 4/2014 г. от ОСГК на ВКС мотиви във връзка с исковете с правна квалификация чл.42 ЗН, че цената на иска по чл. 69, ал.1, т. 4 във вр. т. 2 ГПК е равна на данъчната оценка на процесния недвижим имот към момента на завеждане на делото, касаят приложението на разпоредбата за определяне размера на цената на иска- чл.69, ал.1, т. 4 ГПК, поради което са относими за всички претенции за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор. Наред с това, както вече бе изложено по-горе, в мотивите към ТР № 6/12 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, т.20, е разяснено, че когато договорът има за предмет вещни права върху имот, цената на иска се определя по данъчната оценка на вещта, съответно, когато няма такава – от пазарната й цена към датата на предявяване на иска. Няма основание за прилагането на различен подход относно момента, към който следва да се определи данъчната оценка, какъвто извод не следва и от разпоредбите на чл.69, ал.1, т.4 ГПК и чл.69, ал.1, т.2 ГПК. Ето защо и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV гр.отд.,