Определение № 1171 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3630/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Б. Д. М. и Апелативна прокуратура Пловдив срещу решение №.58/4.04.23 по г.д.№.618/22 на АС Пловдив - с което е потвърдено реш.№.1240/11.10.22 по г.д.№.605/22 на ОС Пловдив за осъждане на Прокуратурата на РБ да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 10 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва от 1.03.22 до окончателното изплащане, и искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000лв., със съответно произнасяне по разноските. Б.М. оспорва решението в отхвърлителната му част, Прокуратурата на РБ – в осъдителната. Б. М. не взема становище по жалбата на Прокуратурата на РБ; последната не взема становище по неговата. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение е прието, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ - Б.М. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.214 ал.2 т.2 вр. с ал.1 вр. с чл.213а и чл.20 ал.2 НК /изнудване/, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. Установено е и, че незаконното обвинение, в това число и наложената във връзка с него мярка за неотклонение „задържане под стража”, е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. За да определи размера на дължимото за тях обезщетение, въззивният съд е съобразил, че от една страна ищецът е търпял типичните за всеки индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни преживявания, свързани с притеснения във връзка с воденото производство, страх от осъждане, накърняване на доброто име и достойнството, отчуждение /за каквито и причинно-следствената им връзка с наказателното производство дори не е необходимо да се събират нарочни доказателства, а в случая такива са и ангажирани – видно от свидетелските показания и съдебната психологична експертиза ищецът се дистанцирал от всички, затворил се е в себе си, не споделял и не говорел, не искал да контактува с много хора, изпитвал унижение, накърнено професионално достойнство, потиснатост, усещане за непълноценност, на моменти безизходност/. Същевременно наказателното производство е траяло 5г. /за досъдебна фаза и съдебна на две инстанции, като оправдателната присъда е била постановена още от първата и потвърдителното въззивно решение /№54 от 03.04.20 на АСНС/ не е било протестирано/, повдигнатото обвинение е било за тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК /предвидено е наказание от 5 до 15г. лишаване от свобода/, наложена е била най-тежката мярка за неотклонение - „задържане под стража“, за период от 7 месеца и 17 дни /24.04.2015г.-11.12.2015г - през които са търпяни произтичащите от нея ограничения по отношение на правото на свободно придвижване и труд, социална изолация/, както и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на РБ“, случаят е бил медийно разгласен. От друга страна е съобразено, че негативните преживявания не са довели до поведение извън характерното за личностовите специфики и не са нарушили качеството на психологичната функция - не са установени особености, които да покриват критериите за психично разстройство с качествени нарушения на психичните сфери, нито тежка житейска дезадаптация като последствие от преживяното и участието в наказателния процес /СПЕ/ /семейството е благополучно и съхранено, социалните контакти са в рамките на обичайните и продължителни, не е налице занемаряване на интересите, които се споделят с постоянното обкръжение/; не са представени доказателства дъщерята на ищеца да е била студентка и да е прекъснала обучението си само поради задържането на баща й заради невъзможност да й осигурява издръжка /преди задържането той е бил много добър брокер на недвижими имоти, занимавал се с руския пазар за закупуване на жилища по морето и макар да бил основният източник на доходи за семейството, и съпругата му работела/, както и за конкретните заболявания на майка му - живяла отделно и починала повече от две години след отмяна на мярката „задържане под стража“ - за да може да се приеме, че състоянието й е налагало ежедневно полагане на грижи, които в периода на задържането Б.М. не могъл да престира лично, нито, че воденото производство й е повлияло до такава степен стресово, че да доведе до кончината й /т.е. не са установени повече от обичайните притеснения за близките, съпътстващи наказателно преследвания/; само два месеца след като мярката му за неотклонение е била променена на „подписка“, е било вписано дружество, един от съдружниците и управителите на което е бил той, и към настоящия момент развива търговия в сферата земеделието /т.е. професионалната му реализация, макар и на различно поприще, е успешна/; не се установява мярката за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, освен с произтичащото от нея ограничаване на правото на свободно придвижване, обективно да е въздействала негативно върху личната му и професионална сфера, осуетявайки негови реални възможности и планове, свързани с планирани и организирани начинания в чужбина - при положение и, че след освобождаване от ареста ищецът е преустановил брокерската си дейност, свързана с контакти в Русия; за периода 1988-2019 е бил осъждан шест пъти за документно престъпление и престъпления против личността, против собствеността, против стопанството и против финансовата, данъчната и осигурителната системи - т.е. воденото спрямо него наказателно производство не е било първия му сблъсък с правораздавателната система /при какъвто тревогите и негативните преживявания обичайно са по-дълбоки/, вече са му били налагани само три години преди това и най-тежките мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, каквито е търпял общо десет месеца, като част от престъпленията, за които е бил осъден, са тежки и са му налагани наказания „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е отлагано - и не може да се приеме и, включително посредством публичното оповестяване на повдигнатото му обвинение и задържането, че ищецът е бил репутационно опетнен и дискредитиран в лично и професионално качество единствено вследствие процесното наказателно преследване /доброто му име в обществото е било компрометирано още преди това/. При това положение, като е отчел конкретните особености на случая, вида, продължителността, интензивността и характера на претърпяните неблагоприятни последици, установени по делото и изложени по-горе, съдът е намерил, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на 10 000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът ищец се позовава на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпрос „ Допуснато ли е противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т.ІІ на ППВС 4/68, както и в решения №.226 по г.д.№.1821/19, ІІІ ГО, реш.№.135 по г.д.№.4581/19, ІІІ ГО, реш.№.179 по г.д.№.1294/11, ІІІ ГО, реш.№.25 по г.д.№.5302/13, ІІІ ГО, по въпроса относно задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и съдържанието на този принцип“. Касаторът ответник се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите:1.“При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 от ЗОДОВ задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението ми за размера на тези вреди?“ /ППВС 4/68, реш.№.302/4.10.11 по г.д.№V78/11, І ГО, реш.№.321/26.11.14 по г.д.№.2516/14, ІV ГО/; 2.“Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“ /ППВС 4/68, реш.№.480/23.04.13 по г.д.№.85/12, ІV ГО, реш.№.832/10.12.10 по г.д.№.593/10, ІV ГО, реш.№.53/7.05.19 по г.д.№.3528/18, ІІІ ГО, реш.№.30/08.03.22 по г.д.№.2300/21, ІІІ ГО, реш.№.154/8.10.19 по г.д.№.319/19, ІІІ ГО/; 3.“Неизпълнение на задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта, при определянето на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представлява ли противоречие с практиката на ВКС?“ /реш.№.3/22.04.05 по тълк.д.№.3/04, ОСГК, реш.№.143/29.03.21 по г.д.№.3662/19, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. По общия за касаторите въпрос относно определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, следва да се има предвид следното: Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В задължителната практика на ВКС, в това число цитираната и т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /в това число, че за периода от 5г. е била проведена досъдебна фаза и съдебна на две инстанции, като оправдателната присъда е била постановена още от първата и потвърдителното въззивно решение не е било протестирно/, наложената най-тежка мярка „задържане под стража“ и следващите от нея ограничения, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, медийната разгласа, наличието на предходни осъждания и налагани мерки за неотклонение /подробно описани и изяснени/, личното му положение и семейни ангажименти, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, обществения му и професионален статус, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Подробно са обсъдени възраженията и доводите на страните във връзка със специфичните особености на случая и съответно събраните доказателства в тази връзка. Взети са предвид както обстоятелства, които обосновават присъждане на по-голям размер на обезщетението, така и такива, които водят до намаляването му, съпоставимо със средния, обичаен размер, установен от съдебната практика. Изложените са подробни мотиви, които не са произволни. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от касаторите задължителна практика на ВКС и не е налице соченото от тях противоречие и съответно основание по чл.280 ал.1 ГПК. С втория въпрос касаторът Прокуратурата на РБ цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС-цитираните и много други /напр.№.532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш. №.377/22.06.10 по г.д.№.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№ 951/10, III ГО, реш.№.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/15.11.10 по г.д.№. 1916/09, IV ГО/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, включително личността на увредения; унификация и уравновиловка е невъзможна /поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр.; като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация/. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Същевременно не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта, определяне на парично обезщетение, по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди - размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии – вкл. индивидуалните особености на случая, обстоятелствата, обосноваващи присъждане на по-голям размер на обезщетението, но и тези, които водят до намаляването му, и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с третия въпрос на касатора Прокуратурата на РБ се цитира практика, съгласно която въззивният съд трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство, като обсъди доказателствата и изложи собствени мотиви. Въззивната инстанция не е отричала задължението си в тази връзка и не е процедирала в отклонение от горепосочените постановки. В случая съдът е изследвал подробно заявените доводи и възражения и е посочил изрично защо и каква тежест придава на сочените като относими факти с оглед събраните доказателства. Налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Както вече беше посочено, несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи - необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество, след допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тях. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът Б.М. се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,