Определение № 2938 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4269/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6184/01.08.2023 г., подадена от К. В. Г., чрез адвокат Д. Д., срещу решение № 107 от 16.06.2023 г. по гр. д. № 20235000500143/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 1670 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 20215300102672/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив.

С потвърденото първоинстанционно решение съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от К. В. Г. срещу Й. А. В. иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата Й. А. В. не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на поземления имот: [населено място], район „Т.”, с площ: 5833 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: *, квартал 3, при съседи: имоти с идентификатори *, *, *, *, *, *; уважил е насрещния иск по чл. 108 ЗС, като е признал за установено по отношение на К. В. Г., че Й. А. В. е собственик на същия имот на основание реституция по ЗСПЗЗ и наследяване по закон от нейните родители А. В. Ч. и С. А. Ч., и е осъдил Г. да й предаде владението му.

Въззивният съд е съобразил, че производството пред Окръжен съд - Пловдив е образувано по искова молба на К. В. Г. срещу Й. А. В., като в исковата молба се твърди, че през м. октомври 2003 г. ищецът встъпил във владение на поземлен имот с идентификатор * (подробно описан по-горе). Към този момент имотът бил изоставен, мястото било обрасло с бурени и плевели, липсвала ограда на имота. Г. извършил редица дейности по облагородяване и запазване целостта на имота, направил и подобрения в него: оградил го с ажурна ограда и поставил портал, изкоренил бурените и плевелите, засадил няколко вида овощни дръвчета и едногодишни селскостопански растения, редовно косял и поддържал същия. Тези му действия по ползване на имота и плодовете на растенията продължавали непрекъснато повече от 18 години, като същите се афиширали пред собствениците и ползвателите на съседните имоти, както и сред близкото му обкръжение и познати, с оглед на което считал, че за него са се породили предвидените в чл. 79, ал. 1 ЗС предпоставки - владял е недвижимия имот в законоустановения 10-годишен срок. През м. април 2021 г. Г. решил да се сдобие с документ за собственост на основание давностно владение, ангажирал услугите на адвокат и започнал да се снабдява с необходимите за това документи. На 29.06.2021 г. получил обаждане от непознато за него лице, което от името на ответницата му наредило да прекрати владението върху процесния имот и да премахне оградата. Впоследствие му бил представен нотариален акт от 28.06.2021 г. за констатиране правото на собственост на В. - с № 200, том I, peг. № 1986, нот. д. № 200/2021 г. При така очертаната фактическа обстановка, Г. е поискал от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответницата В. не е собственик на поземлен имот с идентификатор *. От своя страна, Й. В. счита иска за недопустим и неоснователен. Оспорва твърденията на ищеца за осъществявано владение, считано от 2003 г.; твърди, че оградата, която Г. сочи, че е поставил в имота, била там едва от няколко месеца преди завеждане на делото; предполага, че интересът на ищеца към процесния имот е възникнал не по-рано от 2012 - 2013 г., тъй като през 2013 г. К. Г. станал съдружник в „Елко мес“ ООД, което стартирало изграждането на производствена база в непосредствена близост и съседство с процесния терен. В. предявява насрещен иск по чл. 108 ЗС, претендирайки, че е собственик на процесния недвижим имот на основание реституция по ЗСПЗЗ и наследяване по закон от нейните родители А. и С. Ч.. Излага, че по силата на влязло в сила решение № 643/08.07.2005 г. на ОСЗГ - Пловдив на наследниците на А. и С. Ч. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници на имот от 5840 кв.м, находящ се в строителните граници на [населено място] - „Т.”, местност „Л.“, имот № * от КП от 1999 г., като Й. В. е единствен техен наследник. През м. септември 2005 г. същата инициирала пред [община] процедура по попълване на кадастралната основа с процесния имот, който получил нов номер - *, а със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК е нанесен като имот с идентификатор ***. Съгласно удостоверение от 28.01.2006 г., издадено от Община Пловдив, Район „Тракия” описаният в решението на ОСЗГ имот № *е идентичен с имот ПН *по плана на ЮИИПЗ - III част. Придобиването на собствеността е декларирано от В. и през годините тя е заплащала дължимите за имота местни данъци и такси. Освен това тя сочи, че макар да се е снабдила с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка на 28.06.2021 г., в действителност упражнява собственическите си правомощия, считано от 2005 г., на правно основание, явно, спокойно, несмущавано и непрекъснато повече от 5 г., респ. повече от 10 г. към края на 2015 г., което владение е продължило по същия начин и след това до момента, в който на неизвестна за нея дата през лятото на 2021 г. К. Г. скрито от нея е заградил имота с телена ограда.

Въззивният съд е изложил, че ОСЗ – Пловдив, с решение № Р643/08.07.2005 г., при условията на чл. 18ж ППЗСПЗЗ е възстановила правото на собственост в стари реални граници на наследниците на А. и С. Ч., чиято единствена наследница е ответницата по първоначалния установителен иск - Й. В., върху два имота, единият от които е процесният, с площ от 5.840 дка, в строителните граници на [населено място] – „Т.“, в местността „Л.“, под № *, съгласно помощен план по чл. 13а ППЗСПЗЗ, обявен в ДВ, бр. 86/01.10.1999 г. Приел е, че решението е издадено при спазване на изискванията на чл. 13 ППЗСПЗЗ, като са били представени скица и удостоверение от Община Пловдив. Няма данни то да е било обжалвано. След възстановяване на собствеността върху имота е последвало попълването му в КРП „Ю. п. з. - ІІІ част“ на [населено място], с нов № *, със заповед № 317/16.09.2005 г. При одобряване на КККР на [населено място] със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК имотът е заснет с идентификатор *. От приложени към отговора на исковата молба приходни квитанции е видно, че В. е плащала данък недвижими имоти и такса битови отпадъци към Община Пловдив от 2008 г. и към момента на завеждане на първоначалния иск на К. Г.. В приложените към исковата молба на Г. доказателства се съдържат молба-декларация, заверка на молбата-декларация, скица и удостоверение, но не за процесния имот, а за съседен на него имот с идентификатор *. В неоспореното и прието заключение на комплексната техническа експертиза е установено, че твърдяната изградена от Г. видимо нова ограда от бетонни колове и оградна мрежа на процесния имот с идентификатор * е направена през периода от м. септември 2020 г. до м. февруари 2021 г., като преди м. септември 2020 г. не се констатира наличие на ограда по границите на имот *. В имота не се установява наличие на овощни дръвчета. Разпитан по делото свидетелят А. Д. няма преки впечатления и спомени относно процесния имот преди 2018 г., като го е виждал от цех наблизо, но не е ходил на самото място. Свидетелят Г. С. има преки впечатления от имота от 2015 г., когато твърди, че е ходил почти всяка събота. Заявява, че в имота имало овощни дръвчета; твърди, че имотът е бил ограден с дървени колове и бодлива тел, но не идентифицира местоположението на имота, защото в т. 6 на заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза е отразено, че са оградени през 2021 г. два имота: с ИД *, за който Г. е представил доказателства с исковата молба, и ИД *, за който претендира собственост по настоящото дело. Свидетелят К. Ч. разпознава процесния имот и обяснява, че след възстановяването му е бил обработван от семейството на Й. В.. Първоначално е бил засаждан с царевица, като всички околни имоти до 2012 - 2013 г., но след забрана за отглеждане на животни по селата е бил обявен за продажба. Този свидетел е виждал имота през м. февруари 2021 г. без ограда, а при следващо посещение през м. април 2021 г. е констатирал наличие на ограда, като е предположил, че В. го е продала. Твърди, че никога не е имало дървета в имота. Свидетелят Т. Х. разпознава процесния имот. Потвърждава своевременното плащане на местните данъци и такси за него. Заявява, че имотът е бил някога в землището на [населено място] и заедно с други собственици на съседни имоти е бил обработван до 2012 г., като е била засаждана царевица. След това до 2014 г. имотът е бил предоставен за ползване на съсед за отглеждане на животни. Правени са опити за засаждане с люцерна от свидетеля и баща му, но поради икономическа нецелесъобразност не са продължили. След 2014 г. е съдействал на В. за евентуалната му продажба. След заграждането на имота е влязъл в контакти с родственик на ищеца за евентуална продажба или за премахване на оградата, което не се случило. Апелативен съд – Пловдив е посочил, че последните двама свидетели са в родствени връзки с В., поради което показанията им са оспорени от Г.. Като е съобразил разпоредбата на чл. 172 ГПК, съдът е приел, че техните показания са непротиворечиви, последователни и в унисон с всички останали събрани писмени и експертни доказателствени средства; не се установява противоречие на показанията им със свидетелите, доведени от Г. - Д. и С., тъй като единият има странични впечатления от имота след 2018 г., а другият твърди преки впечатления от 2015 г., като не сочи в показанията си точно процесния имот.

Апелативен съд – Пловдив е обсъдил наведеното от К. Г. в исковата му молба оригинерно придобиване на процесния имот чрез давностно владение. Посочил е, че тъй като спорният имот подлежи на земеделска реституция и е в приложното поле на ЗСПЗЗ, упражняването на придобивната давност е изключено до приключване на административната процедура по възстановяването, т.е. не по-рано от индивидуализацията на имота. Ето защо, доколкото реституционното решение за имота на ОСЗ - Пловдив е постановено на 08.07.2005 г., е намерил за неоснователно твърдението в първоначалната искова молба за осъществено давностно владение, считано от м. октомври 2003 г.

Визирал е, че когато се завладява чужд имот, не е необходимо уведомяване на собственика за намерението за своене (изискване, което съществува при придобиване от съсобственик на идеалните части на останалите съсобственици). Изисква се, обаче, това владение да е явно, постоянно, непрекъснато и спокойно. Приел е, че първоначалният ищец е доказал безспорно начало на осъщественото си намерение за своене на имот с идентификатор * в момента на поставяне на констатираната и от вещите лица ограда през 2021 г. Според въззивния съд от показанията на свидетелите, доведени от Г., не се установява осъществена фактическа власт (corpus) преди 2018 г., като дори и да се кредитират изявленията на свидетеля С. за негови посещения на имота от 2015 г., не е налице идентификацията на последния по местоположение, форма, граници, различими на терен белези и ориентири, и дали не става въпрос за преки впечатления от съседния имот с идентификатор *, с площ от 3.107 дка, именно за който Г. е приложил доказателства с исковата си молба. Не се установяват от вещите лица и следи от твърдяната телена ограда с дървени колове преди 2021 г., което неизбежно би се отразило на теренните характеристики на процесния имот, както и на сателитните изображения. Ето защо, Апелативен съд – Пловдив е заключил, че при доказателствена тежест върху Г., той не е установил срока на непрекъснатото си владение, който при липса на твърдения за добросъвестност, е десетгодишен (чл. 79, ал. 1 ЗС).

По така изложените съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил отрицателния установителен иск на К. Г..

Относно насрещния иск съдът е намерил за доказано по безспорен начин, че въз основа на решение от 08.07.2005 г. на ОСЗ - Пловдив в полза на наследодателите на В. е възстановен процесният имот, след което по нейна инициатива е извършено попълване с този имот на кадастралния план. Приел е, че не отговаря на обективната действителност твърдението на Г., че В. е започнала да плаща местни данъци и такси за процесния имот едва след завеждане на делото - през 2021 г., като по този въпрос се е позовал на представени по делото приходни квитанции от 2008 г. на Община Пловдив. Съдът е посочил, че независимо от наличието на родствени връзки между В. и доведените от нея свидетели, техните показания са последователни, непротиворечиви на всички останали събрани доказателства по делото, и то в период от началото на земеделската реституция от 2005 г., като от преките впечатления на свидетелите се установява ползването на имота от В. - лично и чрез трети лица чрез придобиване на селскостопанска продукция, отглеждане на животни и обявяването на имота за продажба, водене на клиенти за оглед, плащането на МДТ. Тъй като същата е установила правата си на собственик върху процесния имот, както и неговото ползване и владение до окупирането му от Г., въззивният съд е приел, че правилно е уважен от Окръжен съд – Пловдив и насрещният иск по чл. 108 ЗС.

След приключване на устните състезания пред втората съдебна инстанция е починала Й. А. В., с конституирани на нейно място наследници по закон: А. Б. Х. и М. Б. Н..

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

На второ място, визира основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на практика на ВКС, по следните въпроси, които счита, че са от съществено значение за изхода на спора:

1. За да бъде отчетено, че е изтекло определеното в закона време в полза на едно лице, следва ли имотът, който се твърди, че е завладян, да е ограден и ако да, по какъв начин, за да се приеме, че този имот се владее;

2. Следва ли, при положение че се приеме, че имотът задължително трябва да бъде ограден, оградата на един такъв имот да бъде поставена по имотните граници на имота или може да бъде заградена и реална част от имота (по-малка или по-голяма), за да се приеме, че едно такова лице го владее;

3. При липсата на данни или при доказаност, че един имот никога не е бил ограждан, за доказването на фактическата власт върху него какви доказателствени средства са необходими;

4. Правото на собственост по давност върху недвижим имот - възстановен като земеделска земя, придобива ли се с непрекъснато владение в продължение на 10 години, при положение че същият е ограден, а в него не са били провеждани никакви земеделски мероприятия.

От А. Б. Х. и М. Б. Н. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Решението на Апелативен съд – Пловдив е валидно и допустимо.

Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Първите два въпроса предполагат, че въззивният съд е формирал решаващите си изводи, изхождайки от обстоятелството, че по делото не е доказано процесният имот да е бил ограден от лицето, позоваващо се на придобивна давност (Г.). В действителност Апелативен съд – Пловдив е направил извод, че поставената през 2021 г. ограда по безспорен начин установява завладяване на спорния имот, като обаче липсват доказателства, от които да се заключи, че Г. е установил фактическа власт в един по-ранен момент – преди 2018 г. Ето защо тези въпроси се явяват ирелевантни.

По третия въпрос е налице многобройна и непротиворечива практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана, и с която въззивното решение е съобразено. Съгласно нея фактът на установяване на владението може да се доказва с всякакви доказателствени средства, включително и най-вече със свидетелски показания.

Четвъртият въпрос също не е съобразен с изложените от Апелативен съд – Пловдив съображения. Съдът не е отрекъл принципната възможност възстановен по реда на ЗСПЗЗ имот да бъде придобит по давност, при условията на чл. 79, ал. 1 ГПК, но е намерил за недоказани твърденията на К. Г. за упражнявано от него владение в продължение на 10 години. Освен това този въпрос е формулиран според защитната теза на жалбоподателя, че имотът е бил ограден от него преди повече от 10 години и не се е ползвал за земеделски цели, а не според приетото за установено от второстепенния съд. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Всяка от ответниците по касационната жалба има право на 4000 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,