Определение № 1490 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Е. В. П., чрез адвокат З. М., срещу въззивно решение № 763 от 26.05.2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 2672/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна Е. Г. В. не отговаря в срока по чл. 287 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, признал и допуснал изпълнение на решение от 10.07.2014 г., постановено от Бутирски районен съд в [населено място] по гражданско дело № 2-1465/2, с което Е. В. П. е осъдена да заплати на Е. Г. В. следните суми: 14 956 782,75 рубли - главница, 2 421 993,56 рубли - лихва и 60000 рубли – разноски по делото, на осн. чл. 119 КМЧП. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 10.07.2014 г. е постановено решение по гр. д. № 2-1465/14 на Бутирски районен съд в [населено място], с което Поройкова е осъдева да заплати на Волегова посочените по-горе суми. Съдът е посочил подробно предпоставките, при които може да се признае и допусне изпълнение на решение на чуждестранен съд (чл. 117 КМЧП); посочил още, че чл. 119 КМЧП въвежда изискване за необходимите документи, които трябва да бъдат приложени към молбата, подадена до българския съд за признаване и допускане на чуждестранно решение; акцентирал на това, че следва да се представи препис от решението, заверен от съда, който го е постановил и удостоверение от същия съд, че решението е влязло в сила; приел, че те трябва да са заверени от Министерство на Външните работи. В тази връзка, по настоящото дело, конкретно приел, че материалният закон не изисква удостоверението да е отделен документ от решението на съда, нито предвижда особена форма за валидност за него. Обосновал извод, че съдържащото се в решението удостоверяване, че е влязло в сила на посочена дата е достатъчно, за да се приеме, че има удостоверение за влизането на решението в сила; допълнил, че компетентен да направи удостоверяването за това обстоятелство е съдът, който е постановил съдебният акт, чието признаване и допускане на изпълнението се иска, а видно от оригинала на решението на Бутирския районен съд, в него се съдържа печат, удостоверяващ, че то е влязло в сила на 08.10.2014 г. Приел, че той има характер на удостоверение, направено от компетентния съд за влизането в законна сила на съдебния акт, затова и не е необходимо да е приложен към молбата за признаване по чл. 119 КМЧП отделен документ със същото съдържание. По отношение на възражението, че по настоящото дело не е представен оригинал на чуждестранното решение, а копие с нотариална заверка, съдът посочил, че действително, според чл. 119, ал. 2 от КМЧП, към молбата за допускане на изпълнение на чуждестранно решение се представя препис от решението на съда, който го е постановил, като е предвидено, че съдът трябва да е заверил своя съдебен акт; Въззивният съд приел в случая, че посочената разпоредба не изисква представяне на чуждестранното решение в оригинал; по делото е представен препис от решението със заверка на руския съд; намерил за нужно да посочи още, че съгласно чл. 12 от договора между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, документи, които са били съставени или заверени от компетентни органи съгласно установената форма, се приемат на територията на другата договаряща страна без легализация - т. е. не е необходимо те да бъдат заверени от Министерството на Външните работи на Република България, с което да бъде извършена легализацията им. Допълнил още, че от друга страна в чл. 50 от същия договор е предвидено, че в производството за признаване и допускане на изпълнението на решението се прилага законодателството на тази договаряща страна, на територията на която се извършват тези действия – прилага се българският процесуален закон; разпоредбата на чл. 179, ал. 2 от ГПК предвижда, че официално заверени преписи или извлечения от официални документи имат същата доказателствена сила, както оригиналите, а представеният нотариално заверен документ се приравнява на официално заверен препис, т. е. на оригинал и има същата доказателствена сила - решението на руски език е нотариално заверено. Съдът посочил, че видно от отбелязването на печата, нотариусът е извършил сравнение между представеното копие от копие на документа и е установил тяхната вярност и идентичност, както и че в тях няма изтривания, дописвания, зачеркнати думи или други неуговорени поправки или каквито и да е особености. Така мотивиран, въззивният съд приел, че решението на Бутирския районен съд от [населено място] е представено в оригинал (по настоящото дело е представен нотариално заверен препис от решението на чуждестранния съд). По отношение на възражението, че вземането е погасено по давност, въззивният съд изложил съображения, че в производството по чл. 119 КМЧП българският съд не може да навлиза в разглеждането на спора по същество, разрешен вече от чуждестранния съд; длъжникът може да направи възражения за погасяване на задължението въз основа на обстоятелства, настъпили след влизането на сила на чуждестранното решение; институтът на погасителната давност е част от материалното право и конкретно по настоящото дело следва да бъде приложено правото на Руската федерация. Съдът приел, че разпоредбата на чл. 50 от договора препраща към българското законодателство само по отношение на производството по признаване и допускане на изпълнението на решение, сиреч няма стълкновителна норма, която да препраща към българския материален закон по отношение на прилагането на погасителната давност. Посочил, че съгласно чл. 21 от Федерален закон № 229-Ф3/02.10.2007 г. “За изпълнителното производство“, изпълнителните листове, издадени въз основа на съдебни актове, могат да бъдат предявени за изпълнение в срок от три години от датата на влизането им в законна сила; приел, че принудителното изпълнение трябва да започне в срок от три години от влизане в сила на съдебния акт, с който вземането става ликвидно и изискуемо. В случая решението на руския съд, чието признаване за изпълнение се иска, е влязло в сила на 08.10.2014 г., изпълнителното производство е започнало въз основа на изпълнителен лист, предявен в предвидения тригодишен срок за предявяване за изпълнение. Съдът посочил, че в отговора на исковата молба ответникът твърди, че има реализирано изпълнение в Руската федерация и част от вземането е погасено, което е още едно основание, за да се счита погасителната давност за прекъсната. Прието е за установено също така, че къз датата на подаване на молбата за екзекватура има предприети изпълнителни действия – запор на паричните средства в сметката на длъжника. Наложена е и възбрана върху недвижим имот на длъжника като обезпечение за дълга към Е. В.. Съдът изяснил, че в КМЧП няма отделни разпоредби по отношение на давността, затова приложим е общият закон, а именно ЗЗД - той предвижда основания за спиране и прекъсване на давностния срок - чл. 115 и чл. 116. Този закон определя и момента, от който започва да тече погасителната давност. Общото правило е, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Давността по отношение на вземане се прекъсва на основание чл. 116, б “в“ от ЗЗД с предприемане на действия по принудително изпълнение. Посочено е, че процедурата по признаване и допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно решение не е същинско производство по отношение на вземането, но е предпоставка за предприемане на принудително изпълнение спрямо длъжника на територията на страната. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (бланкетно посочена, без мотивация) и очевидна неправилност, като поставя следните правни въпроси: допустимо ли е при искане за допускане на изпълнение на чуждестранно решение в България, решението да бъде представено с нотариална заверка от копие, без да е посочено кой е предоставил на нотариуса копието; подаването на искане за допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на България, прекъсва ли давността по отношение на вземането;следва ли съдът, след като е дал указания на страната за извършване на действия с оглед установяване на релевантни по делото факти и обстоятелства, без да уведоми за това страната, без да отмени така дадените разпореждания и без да изчака изпълнението им да обяви делото за решаване. Касаторът следва да се обоснове за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК, според поддържаното основание, или в случая, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 3). Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обосновка липсва. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че бланкетното цитиране на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане словесно на правните норми не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, но сам не сочи на пороци на въззивния съд, които биха могли да попаднат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т., предл. 3 ГПК; настоящата инстанция служебно също не установява такива. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не значи, че има допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване, а и само по себе си, подобно несъгласие не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК, нито съставлява друго, самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от всичко изложено по-горе, което е достатъчно за да се откаже допускане до касационно обжалване на съдебното решение, следва да се изясни още и това, че въпросът дали подаването на искане за допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно решение на територията на България, прекъсва давността по отношение на вземането, е неконкретен и няма отношение към съображенията на въззивния съд, към които трябва да са насочени въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК. На така поставения въпрос не може да бъде даден еднозначен отговора и той не е съобразен със спецификата на казуса – наличие на договора между НРБ и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, с оглед на който съдът е развил съображения нормите на коя държава се прилагат и съответно, как те уреждат спорните правоотношения. Въпроси във връзка с тези конкретни и решаващи съображения не са поставени. Въпросът допустимо ли е при искане за допускане на изпълнение на чуждестранно решение в България, решението да бъде представено с нотариална заверка от копие, без да е посочено кой е предоставил на нотариуса копието, е неотносим към постановеното от съда. Този въпрос не е обсъждан в обжалваното решение, а дали е трябвало, съответно наведен ли е въобще надлежен довод от Е. П., в настоящото производство е недопустимо да се извършва при липсата на подобен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът следва ли съдът, след като е дал указания на страната за извършване на действия, с оглед установяване на релевантни по делото факти и обстоятелства, без да уведоми за това страната, без да отмени така дадените разпореждания и без да изчака изпълнението им, да обяви делото за решаване, е във връзка с оплакването, че съдът указал на касатора П., че е нейна доказателствената тежест да установи, че принудителното изпълнение е осъществено в Руската федерация, но това указание не било изпратено, нито достигнало до знанието на страната, поради което тя е лишена от правото на защтита, а делото останало неизяснено от фактическа страна. Така, както е зададен, въпросът съдържа твърдение за нарушено право на участие по делото на страната, което няма как в настоящата процедура съдът да приеме за установено; касационен довод, съответно правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК също няма, т.е. проверката за надлежното уведомяване на страната е извън предмета на касационното производство, който се определя от самия касатор. Само за пълнота, страната има процесуален представител, професионален адвокат, така, че той извършва и спрямо него се извършват процесуални действия от името и за сметка на представляваната страна. Указанията на съда, коя страна кои релевантни факти следва да доказва, е с оглед последиците от тежестта на доказване и не изисква от съда да чака, докато задължената страна реши дали и как да осъществи доказателсвените си задачи. Тя не може да черпи права от собственото си бездействие; дори делото да е останало неизяснено от фактическа страна, то това не би се дължало на допуснати от съда процесуални нарушения, поради което и решението не би било неправилно. При липса на доказателства, съдът, именно, изхождайки от последиците от разпределението на тежестта на доказване, признава за установен или не даден релевантен факт. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът