Определение № 2297 от 24.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4818/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на В. В. Кочански и С. В. Б. срещу решение № 266299 от 29.10.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 9140/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 75383 от 23.04.2020г., постановено по гр.д.№ 47685/2017 г. по описа на Софийския районен съд, с което са уважени предявените от „Б.“ О. и от „Ниборо“ ЕООД против П. Н. Ц. /починала след постановяване на въззивното решение и заместена в процеса от наследниците си по закон В. В. Кочански и С. В. Б./ искове с правно основание чл. 108 ЗС за установяване, че ищците са собственици при квоти 1/5 ид.част за „Б.“ О. и 4/5 ид. части за „Ниборо“ ЕООД на реална част, попадаща в съсобствения на ищците имот с идентификатор № 68134.603.1851, представляващ поземлен имот 1851, включен в УПИ I – К. РНС-чистота от кв.3, местност Н. Х. Д. – М. и ОСЗ Сгуроотвала, с административен адрес: [населено място], [улица], целият с площ от 10 770 кв.м., която реална част е с площ от 433. 87 кв.м. и отбелязана с букви А, Б, В и Г, съгласно изготвената скица, неразделна част от решението, като ответницата е осъдена да предаде на ищците владението върху описаната по-горе реална част.

Касаторът В. В. Кочански поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо, а по същество е неправилно като постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон и е необосновано.

Касаторът С. В. Б. поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон и е необосновано.

Касаторите сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали напълно идентични въпроси, както следва:

1. Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди в съвкупност всички относими към спора доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК? Твърди се, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК; ППВС № 1/1953 г.; решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ІІ т.о.; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. дело № 533/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. дело № 4232/2008 г. на ІV г.о.; решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. дело № 746/2010 г. на І г.о.; решение № 147 от 11.01.2013 г. по т.д. № 46/2012 г. на ІІ т.о.; решение № 221 от 18.01.2013 г. по т.д. № 1270/2011 г. на ІІ т.о.; решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV г.о.; решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 826/2009 г. на ІV г.о.; решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на ІV г.о.; решение № 91 от 05.11.2020 г. по т.д. № 1040/2009 г. на ІІ т.о.; решение № 217 от 09.06.2010 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г.о.

2. Представлява ли пречка за възстановяване по ЗСПЗЗ съществуваща в имота сграда, построена преди 1950 г. при прилагане на презумпцията за законност, въведена с § 289, ал. 2 ЗПИНМ в редакцията му от в. „Известия“, бр. 76 от 1960 г.?

Ответниците по касация „Б.“ О. и „Ниборо“ ЕООД, чрез адв. С. А., с подадените отговори на касационните жалби, изразяват становище за неоснователност, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендират присъждане на направените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на касационните жалби и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Настоящият състав намира, че касационните жалби са допустими. Същите са подадени от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

Предмет на предявения иск по чл. 108 от ЗС е реална част от 433. 87 кв.м. от имот с идентификатор № 68134.603.1851, представляващ поземлен имот № 1851, включен в УПИ I – К. РНС-чистота от кв.3, местност Н. Х. Д. – М. и ОСЗ Сгуроотвала, целият с площ от 10 770 кв.м.

Въз основа на приложените преписки на ПК „Връбница“ въззивният съд е приел за установено, че на наследниците на Т. В. С., В. С. Г., Р. и С. С. е възстановена собствеността върху ниви в регулационните граници на Н. „Х. Д.– М.“, м. „До село“, бивши части от имот пл. № 323, съответно № 1616, с обща площ от 16. 590 дка. Към приложената преписка вх. № 217/16.12.1991 г. е издадено удостоверение № АС-94-Ц-29/20.01.1997 г. по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗ за имот пл. № 323, като в т. 3 от същото, в частта за наличие на разрешения за временно строителство по чл. 120 ППЗТСУ /отм./, е отбелязано, че няма данни за издавани строителни разрешения, но в северния край на имота има жилищна сграда с ограден двор, където живеят две семейства, без документи за собственост.

Съдът е приел, че от нотариален акт № 52, дело № 628/2008г. се установява, че лицата, на които е възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ са продали на „Битова електроника“ АД и на „Б.“ О. при квоти 4/5 ид. ч. за първия от тях и 1/5 ид. ч. за втория поземлен имот с пл. № 1851, с площ от 10 770 кв.м., кв. 3, м. Н. „Х. Д. – М.“ и ОСЗ „Сгуроотвала“, образуван от разделянето на поземлен имот с пл. № 1616 съгласно договор за доброволна делба от 24.04.2008г. и скица-проект за изменение на кадастрален план за нанасяне на новообразувани поземлени имоти с проектни пл. № 1851 и 1852. С нотариален акт № 74, дело № 359/2017г. „Битова електроника“ АД е продало на „Ниборо“ ЕООД собствените си 4/5 ид. части от поземлен имот с идентификатор 68134.603.1851, находящ се в [населено място], целият от 10 770 кв.м.

С нотариален акт № 111, дело № 78/2016г. ответницата П. Ц. е призната за собственик на основание давностно владение на дворно място от 1 000 кв.м., съставляващо реална част от ПИ 1851 и ПИ 1852, включени в УПИ I– К. РНС-чистота, кв. 3, заедно с построената сграда със застроена площ от 80 кв.м.

Съдът е приел, че от удостоверение № 94-Ц-31/05.05.2005г. на Столична община, се установява, че в архива на район „Подуяне“ няма данни за одобрявани строителни книжа и издавани разрешения за строеж на сгради, попадащи в граници на ПИ 1616, кв.3, Н. „Х. Д. – М.“. От уведомление вх. № 5145686/09.09.2019г., подадено от Столична община, се установява, че за сграда с идентификатор № 68134.603.1852.3, изградена в имот с идентификатор 68134.603.1852 в архива не се съхраняват одобрени строителни книжа. Същата информация е посочена и в уведомление вх.№ 5177801/29.10.2019г., подадено от Столична община, район „Подуяне“, в което е посочено, че района няма издавани разрешения за строеж и/или заповеди за премахване на сгради в поземлени имоти 1851 и 1852 и конкретно касаещи сграда с идентификатор № 68134.603.1852.1. В декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.№ 14099/05.03.1998г. С. К. С. е описал като притежаван от него имот от 1 дка с къща 25 кв.м., построена през 1960г., с адрес [улица], посочвайки, че не е единствен собственик, както и че е без документ за собственост.

Съдът е приел също, че ответницата е поискала нанасяне на промени в кадастралната карта за имоти с идентификатори № 68134.603.1851 и № 68134.603.1852, като се нанесе имот с проектен идентификатор № 68134.603.1977, идентичен с имота, описан в констативен нотариален акт № 111 от 2016г.

Въз основа заключението на съдебно-техническа експертиза /основно и допълнително/, съдът е приел за установено, че имотите с пл. № 1851 и с пл. № 1852 са били отразени по кадастралния план отпреди 1956г. като един общ имот с пл. № 323, като в северната част на имота са нанесени три сгради със сигнатура „МЖ“. В разписната книга към плана от 1956г. няма данни за собствениците. В кадастралния план от 1971г. имоти пл. № 1851 и пл. № 1852 са отразени като един общ с пл. № 1616, който е идентичен с имот пл. № 323 от КП от 1956г., с изключение на имот пл. № 1522, намиращ се в северната част на имот пл. № 1522. Разделянето на имот пл. № 1616 е извършено през 2008г. на основание договор за доброволна делба /НА № 52/24.04.2008г./. По регулационния план, одобрен със Заповед № РД-50-09-232/04.07.1990г. процесните имоти пл. № 1851 и №1852 попадат частично в УПИ I – за К. РНС-Чистота, УПИ IV-за РНС-РОСП-Б. и РБ ВиК и УПИ IV-за озеленяване и комуникация, кв.3, както и върху трасето на нереализиран проектен път. По регулационния план, одобрен с Решение №120 от протокол на СОС №24/30.03.2001г., частично процесният имот попада върху трасето на нереализирания проектен път и върху УПИ I – за К. РНС-Чистота.

Съдът е посочил, че кадастралната карта на район Подуяне е одобрена със Заповед № РД-18-4/09.03.2016г. на ИД на АГКК, като вещото лице е уточнило координатите на частта от проектния имот с идентификатор № 69134.603.1977, попадаща върху имот с идентификатор № 68134.603.1851 и площта на тази част от имота е 433.87 кв.м. Според вещото лице имот с проектен идентификатор № 69134.603.1977 попада почти изцяло в трасето на нереализирана транспортна артерия. Според експерта новообразуваният имот с проектен идентификатор № 69134.603.1977 отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, тъй като е с лице от 29,01 км. м., а лицето на частта от имота, попадаща върху имот с идентификатор 68134.603.1851 е 10,88 м. При отделянето на новообразувания имот обаче лицето на ПИ № 69134.603.1851 остава 7,94 м., което е по-малко от минималната стойност от 12.20 м.

При така приетата за установена фактическа обстановка съдът е изложил мотиви, че въз основа на представените нотариални актове ищците се легитимират като собственици на спорния имот. Праводателите им са лица, в чиято полза са постановени решения за възстановяване собствеността на земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е приел за допустимо възражението на ответницата за материална незаконосъобразност на решенията за възстановяване правото на собственост, основани на твърдения, че е имало пречка за реституция по чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ. По същество това възражение е счетено за неоснователно, тъй като от доказателствата по делото несъмнен извод за законността на сградата, описана в констативния нотариален акт за собственост на ответницата, не може да се обоснове, а според чл.10, ал. 7 ЗСПЗЗ пречка за възстановяване на собствеността е наличието на сграда в имота, построена при спазване на нормативните изисквания или започнал законен строеж преди 01.03.1991г. Съдът е изложил мотиви,че по отношение на процесната сграда /която понастоящем се намира в имот с идент. 68134.603.1852/ не са издавани строителни книжа за разрешаване и започване на строеж, изискуеми се на основание чл. 217 и чл. 218 ППИНМ и чл. 187 и чл. 190 от ППЗПИНМ, които разпореди са действали през 1960г., когато е извършен строежът. Съдът е направил извод за годината на извършване на строителството въз основа на данните, посочени в декларацията по чл. 14 ЗМДТ от С. С..

За неоснователни са счетени и доводите на ответницата относно законния статут на сградата, основание на твърдения, че е била нанесена във всички одобрени кадастрални планове - от 1949г. и до настоящия момент. Съдът е приел, че сградата е построена около 1960г., като не се установяват останалите предпоставки, за да се приеме, че е търпим строеж по смисъла на чл. 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Ответницата не се е легитимирала формално като собственик на поземления имот към момента на построяването на сградата, нито е представено удостоверение за търпимост, издадено от компетентните органи. Нанасянето на сградата в кадастралната карта не обосновава извод за законност на строителството или че строежът е търпим.

В заключение съдът е направил извод, че решението на ПК като административен акт е постановено от материално и териториално компетентен колективен орган, в установената писмена форма, при спазване на административно-производствените правила, поради което е валиден акт. Същото е и материално законосъобразно - не се установява да е допуснато нарушение на материално-правните норми, уреждащи условията за възстановяване на собствеността върху процесния имот.

Във връзка с направеното от ответницата възражение за изтекла придобивна давност, въззивният съд е изложил мотиви, че в случая собствеността е възстановена с няколко решения на ПК, постановени преди 22.11.1997г. и предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, придобиване по давност е било възможно след 22.11.1997г. Въззивният съд е приел, че процесната реална част от имот се владее от ответницата, но доколкото завладяната реална част е такава от поземлен имот в урбанизирана територия, то предвид разпоредбата на чл.200, ал.1 ЗУТ е допустимо придобиването й по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ и то при положение, че и остатъкът от имота ще може да се урегулира самостоятелно.В случая площта на имота, владяна от ответницата е 433, 87кв.м.,а лицето е 10, 88 км.м., което отговаря на изискването по чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ, но оставащата част от имот с идентификатор 68134.603.1851 не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, тъй като няма минимално изискуемото лице – остава лице от 7,94 кв.м. Направен е извод, че ответницата не е могла да придобие процесната реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.603.1851 поради забраната на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, тъй като остатъкът от поземления имот не отговаря на изискванията за минимално лице и не би могъл да се урегулира самостоятелно.

Съдът е приел, че са неоснователни доводите, че имотът не е урегулиран за ниско жилищно застрояване, поради което разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ е неприложима. Този извод е мотивиран с това, че от представената скица от 29.05.2017г. се установява, че имотът се намира в урбанизирана територия, за която е предвиден начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/. Според въззивния съд изискванията по чл. 19, ал. 1 ЗУТ за площ и лице на имот не са приложими единствено за имоти извън регулация, за които не е налице отреждане с предвиждания за застрояване или други градоустройствени нужди. В случая минималните изисквания за лице и площ за урегулирани имоти в градски територии са посочените в чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, като според предвижданията на последния действащ регулационен план от 2001 г. имотът е отреден за градоустройствени нужди и този регулационен план е запазил действието си и след влизане в сила на ЗУТ.

В допълнение съдът е изложил мотиви, че дори да се приеме, че с включването на имота в парцели, отредени с уличнорегулационния план за обществено мероприятие, е променен регулационният статут на бившия имот пл. № 1616 от такъв на урегулиран имот, в неурегулирани имоти, крайните изводи остават непроменени. Включването в парцел за обществено мероприятие няма непосредствено отчуждително действие, а само променя режима на засегнатите имоти в градоустройствено отношение. Отчуждаването настъпва след обезщетяване на собствениците, поради което до приключване на процедурите по отчуждаване имотите остават със статут на неурегулирани имоти. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, според която определеният в чл. 200 ЗУТ пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е за имоти в границите на населените места, т. е. за урбанизираните територии. Щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае за имот в урбанизирана територия, спрямо който се прилага чл. 200 ЗУТ, като е без значение дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено предназначението му.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

В изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали едни и същи въпроси, поради което и ще бъдат разгледани заедно.

Първият правен въпрос, по който се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касаторите, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установени и въз основа на какви доказателства. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Въпросите са обосновани от касаторите с твърдения, че съдът не се е произнесъл по защитния им довод, касаещ законността на сградата, предвид разпоредбата на пар.289, ал.2 ЗПИНМ. Позоваването на посочената разпоредба е във връзка с приложението на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, като въззивният съд е изложил ясни и подробни мотиви защо счита, че не е имало пречка за реституцията на земеделските земи, като правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос, формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не може да обоснове допускане на касационното обжалване поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение може да се допусне до касационен контрол, ако въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, включен в предмета на спора, който е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил решаващите му изводи. В случая с отговора на исковата молба ответницата се е позовала на давностно владение, продължило повече от 40 години, като е поискала допускане на свидетели за осъществявано такова от 1957 г., от което и следва, че именно от тогава счита, че е установила владение върху имота и ако го е застроила, то строителството е могло да се осъществи най- рано в този момент. Твърдения, че преди 1950г. имотът е бил застроен от ответницата или от трети лица, не са въвеждани, поради което и по въпросът дали представлява пречка за възстановяване на собствеността съществуваща в имота сграда, построена преди 1950 г., не е бил включен в предмета на делото и съдът не е бил длъжен да се произнася по него. В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че строежът е извършен през 1960г. и с оглед на така приетото е направил изводите си относно законността на строителството и се е произнесъл по приложението на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ, т.е. въпросът не кореспондира с приетата за установена от съда фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Следва да се отбележи също, че разпоредбата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ въвежда забрана за реституция на земеделска земя, ако в имота е извършено строителство от трети лица, което да е законно, т.е. ако в ако в имота е имало постройка на бившите собственици, то това не е пречка за възстановяване на собствеността, защото чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ поставя условие строителството да е извършено от трети лица, а не от бившите собственици.

Поискано е допускане до касационно обжалване и по въпроса относно приложението на чл. 200 ЗУТ, вр. чл. 19, ал. 1 ЗУТ, които според касаторите въззивният съд е решил и приложил в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилността, тъй като съдът неправилно е приложил чл. 19, ал. 1 ЗУТ, вместо приложимата за случая норма - чл.19, ал.6 ЗУТ.

Не са налице условията за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. На първо място касаторите не са формулирали правен въпрос във връзка с приложението на чл. 200 ЗУТ, вр. чл. 19, ал. 1 ЗУТ, предвид на което и не може да се направи преценка досежно наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Касационната инстанция има правомощие да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, но не и да извежда такъв от касационната жалба /т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.Отделно от това не е обосновано и наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като касаторите не са се мотивирали защо смятат, че произнасянето на съда ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Самите касатори сочат, че по приложението на тези разпоредби има формирана съдебна практика, като според тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с нея, но не са изпълнили задължението си да конкретизират по кой правен въпрос изводите на въззивния съд не съответстват на практиката на ВКС и съответно да цитират тази практика. Не на последно място следва да се отбележи, че по приложението на чл. 200 ЗУТ, вр. чл. 19, ал. 1 ЗУТ се иска едновременно допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. и 3 ГПК, които основания не могат да се кумулират. Твърдението на касаторите за приложимост на разпоредбата на чл. 19, ал.6 ЗУТ, не кореспондира с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка. Въззивният съд е приел въз основа заключението на съдебно- техническата експертиза, че частично процесният имот попада върху трасето на нереализирания проектен път, т.е. тази спорна част не е урегулирна – за нея не е предвиден УПИ, поради което и чл. 19, ал.6 ЗУТ, касаещ урегулирани поземлени имоти, е неприложим.

Съдът намира, че не са налице и сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.

Няма вероятност същото да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Не е налице основанието по чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК за допускане на касационно обжалване - очевидна неправилност на въззивното решение, на която се позовават касаторите в изложенията си по чл. 284, ал.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените от касаторите доводи са такива за неправилност на решението, каквато преценка обаче не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК.

С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касация - „Б.“ О. и „Ниборо“ ЕООД, следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер съответно на 600 лв. и 1 200 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение