Определение № 4696 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 117/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. В. Х., чрез адв. Н. С., против решение №1138/13.10.2023 г. на Окръжен съд – Варна, постановено по в.гр.д. №1605/2023 г., с което е отменено решение №1893/29.05.2023 г. на Районен съд – Варна, постановено по гр. д. №12477/2022 г., в частта, с която „ЗМБГ“ АД – София е било осъдено да заплати на касатора сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода 18.12.2021 г.- 15.09.2022 г., под формата на претърпени болки и страдания, вследствие осъществена на 18.12.2021 г. трудова злополука в [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на настъпване на трудовата злополука – 18.12.2021 г. до окончателното й изплащане. Вместо това е постановено решение, с което са отхвърлени изцяло предявените от касатора против „ЗМБГ“ АД – София искове с правно основание чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД. В останалата част, с която са били отхвърлени исковите претенции до пълния предявен размер от 150 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважи предявения иск. Претендира разноски. В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 от КТ следва ли съдът да оцени всички доказателства по делото, установяващи здравословното състояние на пострадалия след настъпване на трудовата злополука, неговата работоспособност, наличието на временна и трайна неработоспособност през процесния период?; 2/ При неподаване на писмен отговор от страна на ответника и непредставяне на доказателства пред първата инстанция за заплатено застрахователно обезщетение, допустимо ли е въззивния съд да основава решението си за размера на дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 1 от КТ на представено пред въззивната инстанция доказателство за заплатено застрахователно обезщетение в нарушение на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК?; 3/ Допустимо ли е постановяване на решение, без съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, които са установени по надлежния процесуален ред в производството по делото? Сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. на ВС; решение № 136/25.06.2019 г. по гр.д. № 4465/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 199/01.02.2019 г. по гр.д. № 4108/2017 г. на ВКС, III г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от “ЗМБГ” АД – София, в която се изразява становище за необоснованост на поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване, съответно за неоснователност на жалбата по същество. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че между страните е било налице трудово правоотношение по силата на трудов договор № 3208/22.11.2021 г. за длъжността „сметосъбирач” за периода от 23.11.2021 г. до 08.11.2022 г. Установено е, че на 18.12.2021 г., вследствие на получен удар в главата от крана на транспортния автомобил и падане от каросерията на камиона на земята от два метра височина, М. Х. е претърпял злополука, която с Разпореждане № 31218/04.01.2022 г. на ТП – София град на НОИ е приета за трудова на основание чл.55, ал.1 от КСО вр. с чл.60, ал.1 от КСО. С оглед на установеното, въззивният съд е възприел извод за наличие на предпоставките за ангажиране на обективната и безвиновна отговорност на ответника работодател съгласно чл. 200, ал. 1 КТ. От представеното пред първата инстанция удостоверение от работодателя, издадено от „Дженерали застраховане“ АД, въззивният съд е установил, че работодателят „ЗМБГ“ АД има качеството на застраховащ по полица № 0111210855001614 – Групова застраховка „Задължителна трудова злополука“ с период на действие от 21.05.2021 г. до 20.05.2022 г., както и че във връзка с настъпилата трудова злополука М. Х. е предявил застрахователна претенция, в резултат на която на 21.12.2022 г. „Дженерали застраховане“ АД му е заплатило сума в размер на 650 лева, съответстваща на дължимо обезщетение за риска „временна загуба на работоспособност“. Пред въззивния съд работодателят е представил ново удостоверение от „Дженерали застраховане“ АД, въз основа на което е приел, че на 13.03.2023 г., в хода на първоинстанционното производство, на касатора М. Х. е заплатена също така сума в размер на 43 030 лева, съответстваща на дължимо обезщетение за риска „трайно намалена работоспособност“ във вр. с чл. 55 КСО. За определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил събраните писмени и гласни доказателства, ценени съобразно приложението на чл. 52 ЗЗД. Отчел е, че вследствие на трудовата злополука касаторът е получил дифузна травма на главния мозък, без открита вътречерепна травма, поради която е приет в болница, където му се провежда едноседмично лечение. Приел е още, че съгласно издадената при изписване от МБАЛ „Света А. – В.“ АД на 25.12.2021 г. епикриза в състоянието на М. Х. е било налице подобрение макар и бавнонастъпващо. Взел е предвид, че състоянието на ищеца след злополуката не му е позволявало да се грижи сам за себе си, а последващата неработоспособност е обусловила необходимостта от преки грижи на други лица – негови близки в период около 9 – 10 месеца. Ценил е заключението по КСППЕ, в което е констатирано, че състоянието на Х. се характеризира с емоционална лабилност и интровертност, възможностите му за логическо мислене и логическа памет са намалени, както и са налице проблеми с концентрацията. Вещото лице е посочило, че би могло да се направи извод за диагноза посткомоционен синдром, въпреки че последната се базира на субективни оплаквания и трудно може да бъде диагностицирана чрез изследвания, което създава възможност за симулация на симптомите. Отчел е, че домашните условия, в които се е възстановявал Х. не са от такъв характер, че да допринесат за бързото му и пълно възстановяване, тъй като се задоволяват само базовите му потребности, а също така въпреки нуждата от психологична помощ последният е посетил само веднъж психолог. При тези съображения, въззивният съд е приел, че сумата от 30 000 лева е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение. Като е взел предвид приетото и неоспорено удостоверение, издадено от „Дженерали застраховане“ АД удостоверяващо заплатена на касатора сума в размер на 43 030 лева, съответстваща на дължимо обезщетение за риска „трайно намалена работоспособност, вследствие на трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО, въззивният съд е приел, че касаторът вече е изцяло обезщетен за понесените от него вреди, поради което е отхвърлил предявените искове като неоснователни. След преценка на наведените основания и с оглед на данните и приетите правни тези от въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира че касационното обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 по т.д. №1/2009 г., за допускане до касационно обжалване следва да са налице кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общата предпоставка изисква формулирането на материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора, който е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на съда. Допълнителната предпоставка ще е налице, ако в постановеното въззивно решение е разрешен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Първият въпрос, касаещ преценката на съда за определяне на справедливо обезщетение, е обуславящ, но не е налице противоречие със задължителната практика, обективирана с ППВС 4/1968 г. Съгласно указанията, дадени същото, справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда с оглед на особеностите на всеки конкретен случай. Такива например са характера и степента на увреждането, обстоятелствата, при които е получено, продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице, възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социалното му положение и др. В тази връзка в мотивите към решенията си съдилищата са длъжни да посочат както релевантните за конкретния случай обстоятелства, така и значението им за присъдения размер обезщетение, след като бъдат анализирани събраните по делото доказателства и бъдат обсъдени всички правнорелевантни доводи и възражения на страните. В случая въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства и е взел предвид всички конкретно проявени обстоятелства, касаещи характера на получената вследствие от трудовата злополука травма, продължителността на възстановителния период, настъпилата емоционална лабилност и социална изолация. Поради изложеното е изключена предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос касае представянето на нови доказателства пред въззивната инстанция с оглед забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК за посочване на нови факти и доказателства. Същият е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора практика. Като държи сметка за същността на въззивното производство като т.н. ограничен въззив, разпоредбата на чл. 266 ГПК предоставя възможност на страните да представят нови доказателства във въззивното производство само когато са съществували обективни пречки същите да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, но не и поради собствената им небрежност. Както е посочено в цитираното от касатора решение № 136/25.06.2019 г. по гр.д. № 4465/2018 г. на IV г.о. на ВКС, във въззивното производство могат да се събират доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да ги узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Преценката на съда дали са налице такива обективни причини, препятстващи своевременното ангажиране на доказателствата е конкретна във всеки отделен случай и се извършва въз основа на твърденията на страната и данните по делото. В случая следва да се отбележи, че ответникът работодател е положил дължимата грижа, като е изискал информация от застрахователя за заплатено обезщетение и е представил пред първата инстанция удостоверение от застрахователя за изплатена на касатора към този момент сума в размер на 650 лева, съответстваща на дължимо обезщетение за риска „временна загуба на работоспособност“. Доколкото съобразеното второ обезщетение е изплатено в края на първоинстанционното производство и след изисканото от работодателя удостоверение, то обективно ответникът работодател не е могъл да узнае за новонастъпилия факт. Също така от данните по делото се установява, че представеното пред въззивния съд удостоверение не е оспорено от касатора. Поради изложеното следва да се приеме, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По третия въпрос касаторът не е посочил практика, с която въззивното решение да е постановено в противоречие, като цитираните решения в тази връзка се отнасят само до първите два въпроса, поради което претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. За пълнота следва да се отбележи, че съгласно трайната практика на ВКС въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения и оплаквания на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд се е съобразил с трайната практика. Несъгласието на касатора с направените правни изводи не е основание да се приеме, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди подробно всички доказателства, доводи и възражения страните. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация “ЗМБГ” АД - София направените разноски в размер на 1 300 лв. за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, за които е представен договор за правна защита и съдействие. Воден от гореизложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд, III г.о.,