Определение № 50604 от 11.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2761/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Т. Б. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Т. Х. Х. срещу решение № 820 от 13.07.2021г. по гр. дело № 612/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав, с което е потвърдено решение № 903858 от 18.09.2020г. по гр. дело № 244/2019г. на Окръжен съд Благоевград в обжалваната от ищеца част и М. Т. Б. е осъден да заплати на „ЗД „Бул Инс“ АД сума в размер 3 840 лв. – направени разноски за производството пред Софийски апелативен съд. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт в обжалваната му част е отхвърлен предявеният от М. Т. Б. срещу „ЗД „Бул Инс““ АД иск за разликата над присъдената сума в размер 64 000 лв. до предявения размер 150 000 лв. като неоснователен и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3 279,46 лв. – направени разноски в първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и въззивното решение е очевидно неправилно:

1. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал? – противоречие с рeшение № 24/28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 166/03.08.2011г. по гр. д. № 1065/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 221/15.04.2002г. по гр. д. № 677/2001г. на ВКС, ГК, I г. о.

2. Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППСВ № 4/1986г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? – противоречие с т. 2 на ППВС № 4/1968г., решение № 204/07.11.2014г. по т. д. № 3568/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 158/28.12.2011г. по т. д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т. о.

3. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените? – противоречие с решение № 99/08.10.2013г. по т. д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът „ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Г. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че решението е съобразено с константната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г., решение № 749/05.12.2008г. по т. д. № 387/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на решението на Окръжен съд Благоевград. Констатирал е, че на 14.07.2014г., около 19.20 ч. майката на ищеца – С. Б. /родена през 1931г./, пресичайки главен път Е 79, е била блъсната от лек автомобил „Ситроен-Ксантия“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован за риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗД „Бул инс“ АД, получила е тежки травматични увреждания, които са довели до незабавната й смърт. С влязла в сила присъда от 31.05.2017г. по НОХД № 394/2016г. на Окръжен съд Благоевград водачът на автомобила – С. П. К., е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ във връзка с чл. 342, ал. 1 НК – за това, че поради нарушаване на правилата за движение по пътищата, а именно чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходката С. Б..

Въз основа на заключението на съдебната автотехническа експертиза съдебният състав е установил следния механизъм на процесното ПТП: застрахованият автомобил се е движел по главен път Е 79 в посока към [населено място] със скорост около 120 км/ч., пред него със същата скорост се е движил друг автомобил, а в същото време пешеходката С. Б. е предприела пресичане на пътното платно. На около 178 м. от мястото на удара автомобилът, пътуващ преди този, управляван от С. К., предприел спиране, виждайки пресичащата пешеходка, а С. К. отклонил автомобила наляво и последвал удар между лявата част на бронята на автомобила и пешеходката. Вследствие на силния удар в областта на лявата подбедрица тялото на С. Б. било отхвърлено по посока на автомобила и главата й се ударила в предното стъкло, от което настъпило счупване и прекъсване на шийните прешлени. Пострадалата е пресичала пътното платно на място, неопределено за движение на пешеходци, без пешеходна пътека, което е ограничено с мантинела, с натоварено движение на автомобили и ограничение на скоростта на автомобилите до 90 км/ч., поради което въззивната инстанция е възприела определения размер на съпричиняване за настъпване на процесното ПТП - 20 %.

За да направи извод, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди от загубата на неговата майка е в размер 80 000 лв., съдебният състав е отчел начина на извършване на противоправното деяние, претърпените от ищеца страдания от загубата на неговата майка, нейната възраст /родена през 1931г., т. е. на 83 години/ и социално-икономическата обстановка в страната към месец юли 2014г. Въз основа на показанията на свидетелката Х. Б. – дъщеря на ищеца, въззивната инстанция е приела, че по време на великденските празници през 2014г. пострадалата /баба на свидетелката/ е била в много добро състояние, с добро зрение и ходела пеш до градината си в близост до мястото на злополуката. Към момента на процесното ПТП свидетелката не е била в България, върнала се в страната за панахидата на баба си на 40-тия ден след смъртта й и тогава видяла голямата мъка, която изпитва баща й от загубата на близък човек. Свидетелката установява, че между баща й и баба й имало силна връзка, както и че баща й /ищецът/ и неговият брат живеят на един и същ адрес, на различни етажи, пострадалата живеела заедно с другия си син, но често идвала в дома на ищеца, който й помагал с каквото може. Ищецът не е взимал медикаменти, но станал по-разсеян, не бил концентриран, както преди, и още не се чувства добре от загубата, но няма влошаване на състоянието му. С оглед установените по обем и тежест неимуществени вреди и при съобразяване на социално-икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на процесното ПТП, съдебният състав е заключил, че справедливото обезщетение е 80 000 лв. и поради това, че от показанията на разпитаната свидетелка не се установява толкова тежко отражение на смъртта на С. Б. върху психиката на нейния син, не може да се обоснове определяне на обезщетение в претендирания размер 150 000 лв. Поради редуциране на определения размер на обезщетението с приетото съпричиняване от 20 %, е присъдено обезщетение в размер 64 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посочените от касатора в изложението процесуалноправен и материалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по формулирания процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай във въззивната жалба ищецът е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част поради несъразмерност на претърпените болки и страдания на присъденото обезщетение, неправилно прилагане на изискванията на чл. 52 ЗЗД и критериите за справедливост,както и не са отчетени продължаващите във времето болки и страдания. Въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, включително търпените от ищеца болки и страдания от смъртта на неговата майка, като при определяне на размера на дължимото обезщетение е приложил критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Посочените в т. 2 и т. 3 от изложението към касационната жалба материалноправни въпроси са относими към критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси е неоснователен, защото не са изпълнени допълнителните изисквания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с момента на настъпване на процесното ПТП, възрастта на починалата, внезапната му загуба, степента на родство, близката връзка между нея и ищеца – неин син, претърпените от ищеца страдания от загубата на неговата майка.

Съобразно задължителната практика въззивната инстанция е обсъдила и анализирала конкретните за случая обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им е определила размера на дължимото обезщетение съобразно критериите за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

Формирана е трайно-установена практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в решение № 177/27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. дело № 635/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат икономическата конюнктура и лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” по чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР КЗ /отм./ и чл. 266 КЗ /отм./ като проявна форма на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието и увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени на ищеца неимуществени вреди, е настъпило на 14.07.2014г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 80 000 лв., съобразил е обществено-икономическите условия в страната и лимитите като тяхна проявна форма, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Различният изход на споровете по други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се дължи на конкретните факти и обстоятелства по всеки отделен случай, установени с различни доказателствени средства по всяко отделно дело.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение