Определение № 278 от 19.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1811/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Ш. Й. против решение № 39/11.06.2021 г. по т.д.№ 142/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 260391/23.12.2020 г. по т.д.№ 1939/2019 г. на Окръжен съд – Варна и е прекратено производството по предявения от касатора против Д. Г. М. отрицателен установителен иск, за установяване по отношение същия, че ищцата Н. Й. не му дължи сума от 150 000 лева – продажна цена по договор от 01.08.2013 г. за покупко-продажба на дружествени дялове от капитала на „ Стройснаб „ ООД, притежание на ответника, въз основа на който договор Д. М., в качество на кредитор, се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 13978/2019 г. на Варненски районен съд и за събиране на което вземане е образувано изпълнително дело № 822/2019 г. на ЧСИ Д., рег. № 8076 на КЧСИ. Като се позовава на особеното мнение на член от съдебния състав, касаторът поддържа изложените в същото съображения за допустимост на иска, след като е предявен в срока за подаване на възражението по чл.414 ГПК и преди предявяването на иска по чл.422 ГПК от кредитора – заявител в заповедното производство. След като има право да подаде възражение срещу вземането, на още по-голямо основание длъжникът би следвало да притежава правото да се защити чрез иск. В този случай предявеният отрицателен установителен иск - че не дължи вземането обект на заповедното производство - изпълнява функциите на възражението по чл.414 ГПК, като може да бъде предявен и преди връчване на поканата за доброволно изпълнение. Касаторът цитира съдебна практика на ВКС, в подкрепа на доводите си, вкл. възпроизвежда дословно мотиви от същата. Страната счита, че нейно е правото да реши по какъв начин да реализира защитата си и само обстоятелството, че съществува специалния ред по чл. 414 вр. с чл. 422 ГПК не изключва правния й интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за недължимост на вземането. Този правен интерес обосновава и с факта, че в производството по предявен от кредитора положителен установителен иск по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК, би имала качество на ответник, съответно не би могла да претендира обезпечителна мярка – спиране на предприетото принудително изпълнение въз основа на издадената заповед за изпълнение, каквото искане междувременно е било уважено. Ответната страна - Д. М. – не е депозирала становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Ищцата Н. Ш. Й. е предявила срещу ответника Д. Г. М. отрицателен установителен иск, на основание чл.124 ал.1 ГПК, че не дължи на същия сумата от 150 000 лева, на основание сключен помежду им – на 01.08.2013 г. - договор за покупко-продажба на дружествени дялове, притежание на продавача Д. М. от капитала на „Стройснаб„ООД, за което вземане ответникът се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист и за събиране на което е образувано изпълнително производство. В срока по чл.414 ГПК длъжникът по заповедното производство Н. Й. е подала както възражение срещу заповедта за изпълнение, така и настоящия отрицателен установителен иск. Налице са паралелно висящи настоящото и производство по чл. 422 ал. 1 ГПК, по предявен от кредитора – заявител в заповедното производство и настоящ ответник положителен установителен иск за същото вземане, като последното е спряно, до приключване с вляло в сила решение на производството по настоящия иск. Първоинстанционният съд се е произнесъл по съществото на спора. Въззивният съд, по волята на мнозинството от съдебния състав, е приел, че при горепосочените обстоятелства предявеният отрицателен установителен иск е недопустим, обезсилил е първоинстанционното решение и е прекратил производството като недопустимо, поради липса на правен интерес за ищцата. Последното съдът е обосновал с наличието на специалния процесуален ред за защита, по реда на възражението по чл.414 ГПК, съответно упражнен и прехвърлена върху кредитора тежест за установяване на вземането му, с предявяване на положителен установителен иск по реда на чл.422 ГПК. Съдът е приел, че този специален ред за защита изключва общия, при положение ,че спорното право е едно и също и правата на длъжника са достатъчно защитени и дори облекчени с този специален процесуален ред - с депозиране на, при това без задължение да е мотивирано, възражение. Изрично е отграничено, че не се касае за предявен иск по чл.439 ал.1 ГПК или чл.424 ГПК. В особеното мнение на съдия Й. се споделя допустимост на иска, аргументирана с довода, че целта на заповедното производство е по надлежния ред да бъде установено дали вземането е спорно, което може да стане както с отрицателен установителен иск на длъжника, така и с положителния такъв на кредитора, по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК. Само след изтичане срока за възражение по чл. 414 ал. 2 ГПК предявяването на такъв отрицателен установителен иск би било недопустимо, тъй като се стабилизира заповедта за изпълнение. Значение е придадено на обстоятелството, че към момента на завеждане на настоящият иск този на кредитора не е бил предявен / очевидно и тук погрешно е посочен чл. 420 ГПК вместо чл.422 ГПК /. Като по-късно предявен този иск е временно препятстван да бъде разгледан, с оглед настоящото висящо производство, а след влизане в сила на съдебно решение по същото би бил недопустим, на основание чл.126 ал. 1 ГПК / макар разпоредбата да касае паралелно висящи производства и да не визира като предпоставка влязло в сила решение по по-рано заведеното измежду тях /. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК е формулиран въпроса: Допустим ли е отрицателен установителен иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК, предявен от длъжника в заповедно производство, след подадено от същия възражение по чл.414 ГПК, но преди предявяване на иска по чл.422 ГПК от кредитора ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с приетото в определение № 318/09.70.2019 г. по ч.гр.д.№ 2108/2019 г. на ІV г.о. на ВКС и цитираната в същото съдебна практика в идентичен смисъл. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като отговорът му изчерпва решаващите мотиви на въззивното решение. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза. ВКС се е произнесъл по поставения правен въпрос с определения по чл. 274 ал.3 ГПК - определение № 292/3.06.2011 г. по ч. гр. д. № 156/2011 г., I. г. о., определение № 335/ 27.06.2012 г. по ч. гр. д. № 311/2012 г. I г. о., определение № 643/02.11.2009 г. по ч. т. д. № 680/2009 г. на II т. о., определение № 258/18.03.2010 г. по ч. т. д. № 68/2010 г. на I т. о., определение № 824/30.12.2011 г. по т. д. № 181/2011 г. на II т. о., определение № 117/11.02.2013 г. по ч. т. д. № 1004/2013 г. на II т. о., решения по гр.д.№ 1112/2021 г. на ІІІ г.о. и по гр.д.№ 942/2020 г. на І г.о. и множество други. Съгласно така формираната последователна практика предявяването на иск по общия ред на чл. 124 ал. 1 ГПК, за установяване недължимостта на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, е недопустимо, поради липса на правен интерес, произтичаща от съществуването на друг специален ред за защита на длъжника, предвиден в чл. 413, чл. 414, чл. 423 и чл. 424 ГПК. Съществува и ред за спиране на изпълнението по издаден въз основа на заповед за изпълнение изпълнителен лист - чл.420 ГПК, но само от възможността за обезпечаване на иска е по начало невъзможно да се обоснове правен интерес от предявяването му. Следва да се съобрази, че в определение № 318 по ч.гр.д.№ 2108/2019 г. на ІV г.о. на ВКС е разгледана специфична хипотеза - на заведен отрицателен установителен иск, паралелно с възражение по реда на чл.414 ГПК, но последващо оттеглено, именно предвид заведеното от длъжника исково производство - т.е. при безспорно манифестирано и в срок оспорване на вземането, но вече лишено от защитата по реда на чл. 422 ГПК, в който случай недопустимостта на иска би реализирала неприемлив правен резултат. Аналогична е разрешената хипотеза в решение по гр.д.№ 391/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, чиито мотиви дословно възпроизвежда определението по ч.гр.д. № 2108/2019 г. на ІV г.о. на ВКС. Специфична е и хипотезата, разгледана в решение по гр.д.№ 7030/2014 г. на ІV г.о. на ВКС - допустимостта, при това на осъдителен иск, с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД, за събиране на вземане, предходно присъдено в заповедно производство, е предпоставена от двукратното му събиране от кредитора. Тъй като се касае за хипотези, различни от настоящата - на паралелно упражнени от длъжника процесуални средства за защита, с идентичен предмет, а и като се отчете преобладаващо постановяване преди ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, дало съществени разяснения относно надлежния процесуален ред за защита на длъжника срещу заповед за незабавно изпълнение / със самостоятелен предмет самата заповед и отделно - незабавното й изпълнение, както и отграничаването на хипотезите по чл.423 ГПК /, посочените от касатора актове не са годни да обосноват актуално противоречие с цитираната по-горе съдебна практика за недопустимост на отрицателния установителен иск в настоящата хипотеза, респ. допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение