Определение № 983 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 578/2023 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците „Ъпдейт нийдед“ ЕООД, Д. С. Н. и В. С. Н., чрез пълномощника им адв. К. П., против решение № 120 от 25. 10. 2022 г. по в. гр. д. № 184/2022 г. на ОС – Търговище, с което: а/. е потвърдено решение № 239 от 26. 05. 2022 г. по гр. д. № 746/2021 г. на РС – Търговище в частта му, с която е отхвърлен предявеният от „Ъпдейт нийдед“ ЕООД против П. Ц. И. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на реална част с площ от 12 кв.м., заснета погрешно като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответника, вместо като част от имот с идентификатор ***, собственост на ищцовото дружество, която реална част от 12 кв.м. е изобразена между точките 1-2-3-1 на скица-приложение № 8 към заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. Р. Х. (на л. 302 от делото на районния съд); б/. е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото в частта по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявен от Д. С. Н. и В. С. Н. (частни праводатели на ищеца „Ъпдейт нийдед“ ЕООД против П. Ц. И. и е прекратено исковото производство по отношение на тези искове. Поддържа се неправилност на решението поради постановяването му в нарушение на материалния закон - на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, чл. 16, ал. 1 ЗУТ, при съществени процесуални нарушения – на чл. 235, чл. 236, ал. 2, чл. 12, чл. 154, чл. 195, чл. 269, чл. 266, ал. 3 ГПК и при необоснованост изводите на съда. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявените искове или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подаден е отговор на касационната жалба от ответника П. Ц. И., чрез пълномощника му адв. Д. Ж., с който се излагат съображения за неоснователност на касационното жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Иска се присъждане на разноските, направени от ответника при разглеждане на делото пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение, съобрази следното: Исковото производство е образувано по предявен от „Ъпдейт нийдед“ ЕООД, Д. С. Н. и В. С. Н. против П. Ц. И. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът-търговско дружество е собственик на реална част с площ от 12 кв.м., заснета погрешно като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответника, вместо като част от имот с идентификатор ***, собственост на ищцовото дружество, която реална част от 12 кв.м. е изобразена между точките 1-2-3-1 на скица-приложение № 8 към заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. Р. Х. (на л. 302 от делото на районния съд). Твърди се, че поземлен имот с идентификатор ***е бил собственост на ищците Д. и В. С. Н., при равни дялове, впоследствие придобит на публична продан от Н. И. Т. през 2013 г. и продаден от последния на ищеца „Ъпдейт нийдед“ ЕООД, с н.а. № 19/6. 04. 2015 г. Твърди се, че ответникът П. И. Ц. е собственик на съседния поземлен имот с идентификатор ***. Процесните 12 кв.м. са били придадени от имот на праводателя на ответника към парцел на ищците и регулационните сметки са били уредени, при което регулационните граници са трансформирани в имотни. По одобрената през 2005 г. кадастрална карта спорната реална част от 12 кв.м. е нанесена като част от поземления имот на ответника, вместо като част от поземления имот на ищеца (имотната граница е била нанесена по контурите на построената в имота на ответника сграда с идентификатор ***, част от която, с площ от 12 кв.м., е навлизала в имота на ищците и която към момента била премахната и не съществува). Твърди се, че към одобряване на КККР през 2005 г. сметките по регулация били уредени още от праводателите на страните, не е имало неприложена регулация, поради което имотната граница между имоти ***и ***е следвало да съвпада с регулационната граница на парцелите, за които имотите са били отредени по действащия регулационния план. Ответникът е оспорил иска като неоснователен по съображения, че спорните 12 кв.м. винаги са били собственост на праводателите му. Твърди, че същите са били придадени към парцела на ищците, но дворищната регулация не е приложена и отчуждителното действие на дворищнорегулационния план е отпаднало към изработване и одобряване на кадастралната карта, поради което не е налице грешка при отразяване на имотната граница между двата съседни имота. Процесната реална част от 12 кв.м. е била заета от част от жилищна сграда, построена в имота на ответника, съборена 2019 г. По делото е установено, че за територията на [населено място] е имало одобрени пет кадастрални и регулационни планове, както и одобрена кадастрална карта. По КРП, одобрен 1907 г., поземлен имот с идентификатор ***частично е попадал в парцел ***, а имот ***частично е попадал в парцел ***, в кв. ***по плана на [населено място]. При действието на този план, с констативен нотариален акт № 23/1952 г. наследодателят на ответника Ц. И. И. и праводателят на ищците Т. В. Г. са признати за съсобственици на парцел *** и парцел ***, в кв. ***по плана на [населено място], купени на публична продан, проведена по изп.д. № 240/1951 г. С договор за доброволна делба от 8. 03. 1955 г., наследодателят на ответника Ц. И. придобива в дял парцел ***, а Т. В. Г. придобивна в дял парцел ***, в кв. ***по КРП на [населено място]. Двата парцела са отредени за един и същ имот и между тях няма придаваеми части по регулация. Следващият КРП е одобрен със заповед № 288/7. 06. 1956 г. По този план парцел ***-за им.***по плана от 1907 г., собственост на наследодателя на ответника Ц. И. И., е нанесен като имот пл. № ***, за който е отреден парцел ***, в кв. ***, а парцел ***- за имот пл. № ***по плана от 1907 г., собственост на праводателя на праводателите на ищците Т. В. Г., е нанесен като имот пл. № ***, за който е отреден парцел ***. По този план за пръв път 85 кв.м. от имот пл. № ***на наследодателя на ответника (в която площ се включват и спорните 12 кв.м.) се придават към парцел ***, собственост на праводателя на ищците. Регулационната граница между парцели ***и ***преминава през построената в имот пл. № ***полумасивна жилищна сграда, като част от сградата, с площ от 12 кв.м., се включва в придадената по регулация площ от 85 кв.м. Няма данни за уреждане на регулационните сметки за придадените по регулация 85 кв.м. По същия план 36 кв.м. от имот пл. № ***на ищците и 130 кв.м., също от имот пл. № ***, се придават към парцел *** – за им. ***на ответника. Регулационните сметки за тези придаваеми части са уредени и ответникът е бил признат за собственик на същите по регулация с н.а. № 62/04. 04. 1968 г. Към този парцел се придават и 4 кв.м. от друг имот, за които няма данни за уреждане на регулационните сметки. При действието на този план, с н.а. № 124/29. 06. 1956 г. П. Г. е продала на наследодателя на ищците С. Н. С. парцел IX – за имот пл. № ***. Следващият КРП е одобрен със заповед № 1659/27. 07. 1967 г. По този план имотът на ищеца е нанесен като имот пл. № ***, за който е отреден парцел ***, в кв. ***, а за имота на ответника – имот № ***, за който е отреден парцел ***, в кв. ***. По този план имотната граница между двата процесни имота минава по северните стени на полумасивната жилищна сграда в имота на ответника, при което спорните 12 кв.м. са заснети като част от имота на ответника. Регулационната линия минава през сградата, като застроената част от 12 кв.м. от жилището се придава към имота на ищците. Тоест, и по този план се предвижда придаване по регулация на 12 кв.м. от имота на ответника към парцела на ищците. Няма данни за уреждане на сметките по регулация. С н.а. № 195/1. 09. 1972 г. С. Н. С. прехвърля на сина си В. С. Н. 1/4 идеална част от парцел ***, в кв. ***, ведно с построената в него къща. С н.а. № 27/9. 03. 2972 г. наследодателят на ответниците Ц. И. И. дарява на сина си П. Ц. И. 1/2 идеална част от парцел ***, в кв. ***, ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда. Следващият КРП е одобрен със заповед № 231 от 24. 06. 1987 г. По този план имотът на ищеца е нанесен като имот пл. № 583, за който е отреден парцел ***, в кв. ***, а имотът на ответника – като имот пл. № ***, за който е отреден парцел ***. С акт за непълноти и грешки от 28. 08. 1990 г. и заповед № 1610/03. 12. 1990 г. кадастралният план е поправен, като имотната граница между имотите на ищеца и ответника преминава по северните стени на сградата в имота на ответника и спорните 12 кв.м. са част от имота на ответника (преди поправката на плана имотната граница е минавала по регулационната линия и процесните 12 кв.м. са съставлявали част от имота на ищеца), а дворищната регулация преминава през жилищната сграда. Констативният акт за непълноти и грешки е подписан както от праводателя на ищците С. Н. С., така и от праводателя на ответниците Ц. И. И., които са били и заявители и инициатори на поправката. Тоест, между праводателите на страните не е съществувал спор, че процесните 12 кв.м. от парцела им са част от имота на ответника. При действието на този план, с н.а. № 70/08. 09. 1993 г., С. Н. С. и С. П. С. даряват на В. С. Н. 1/4 идеална част от парцел ***, в кв. ***, ведно с построената в него къща. Със заповед № 336/09. 07. 1996 г. е одобрен следващият РП, действащ и понастоящем, по който имотът на ищеца е нанесен като имот пл. № ***, за който е отреден парцел ***, а на ответника – като имот пл. № ***, за който е отреден парцел ***. Имотната граница между двата имота е нанесена погрешно, като преминаваща през сградата на ответника, при липса на данни за уреждане на регулационните сметки или прилагане на плана. През 2005 г. е одобрена КК, на която застроената част от 12 кв.м. от имота на ответника е нанесена като част от собствения му поземлен имот № ***. С удостоверение за търпимост № УТ-01-27/17. 06. 2006 г. полумасивната жилищна сграда е обявена за търпим строеж, извършен през 1953 г., Същата е била изградена изцяло в имота на ответника, но заради предвижданията на ДРП от 1956 г. реална част от нея от 12 кв.м. е попада в парцела на ищците. При действието на одобрената КК В. С. Н. дарява на сестра си Д. С. Г. 1/2 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, с н.а. № 15/4. 09. 2006 г., през 2013 г. Н. И. Т. придобива имота на публична продан и с договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 122/6. 04. 2015 г., го продава на „Ъпдейт нийдед“ ЕООД. През 2018 г. полумасивната жилищна сграда в имота на ответника е съборена. Според вещото лице не е налице допусната грешка в одобрената КК при нанасяна на границата между поземлени имоти с идентификатори ***и ***. При тези данни и двете инстанции са приели, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявен от „Ъпдейт нийдед“ ЕООД, е неоснователен. Ищците не са доказали да са придобили собствеността на спорните 12 кв.м., нанесени като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на ответника, на заявеното - придаването им към парцел на ищците по силата на влязъл в сила дворищнорегулационен план и прилагане на плана. Нито регулационните планове от 1954 и 1967 г., по които се предвижда придаване на спорните 12 кв.м. от имота на ответника към парцела на ищеца, са били приложени, нито регулационният план от 1987 г., по който също се предвижда придаване на спорните 12 кв.м. от имота на ответника към парцела на ищеца не е бил приложен по някой способите, предвидени в чл. 33, ал. 2 ЗТСУ /отм./. След като регулацията не е приложена, то по силата на пар. 6, ал. 2 и ал. 4 ЗУТ, след изтичане на предвидените срокове, отчуждителното действие на ДРП е отпаднало по силата на закона и правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени. В одобрената през 2005 г. кадастрална карта границата между двата имота е съобразена с обхвата на правото на собственост на всяка една страна и с положението на място. Спорната площ не е собственост на ищеца, поради което не е налице грешка в одобрената кадастрална карта. Исковете по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявени от Д. С. Н. и В. С. Н., за признаване за установено, че същите са били собственици на спорната реална част от 12 кв.м. към одобряване на КККР през 2005 г. и до 2013 г. са приети за недопустими. С иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се установява правото на собственост върху спорния имот към предявяване на иска, а не към одобряване на КККР. В случая, ищците-физически лица твърдят, че са били собственици на спорната реална част от 12 кв.м. до 2013 г., включително и към одобряване на КККР през 2005 г., но поради извършена през 2013 г. прехвърлителна сделка в полза на ищцовото дружество не са собственици на същата към предявяване на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР на 28. 05. 2021 г., поради което исковата им претенция е недопустима. В съдържащото се в касационната жалба изложение на основанията по чл. 280 ГПК, за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, се поставят процесуалноправни и материалноправни въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос, конкретизиран от настоящата инстанция в съответствие с указанията по прилагането на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1, е: а/. допустимо ли е предявяване на установителен иск за собственост към минал момент, с който бивш собственик на имот или реална част от имот (прехвърлил имота преди предявяване на иска в полза на другия ищец) иска да бъде признато за установено, че е бил собственик на имота или реална част от него към минал момент - одобряване на КККР; б/. допустимо ли е предявяване на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР от бивш собственик на имот (прехвърлил имота преди предявяване на иска в полза на другия ищец) за признаване за установено, че другият ищец, на когото имотът е бил прехвърлен преди предявяване на иска, е собственик на имота към предявяване на иска и в одобрената КККР е допусната грешка, изразяваща се в погрешно заснемане на имота или реална част от него към имота на ответника, вместо към имота на ищеца. Въпросите не са обсъждани в посочената от касатора практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер, което е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси. Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че същите са решени в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса относно допустимостта на установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за принадлежност на правото на собственост върху недвижим имот към минал момент, е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС. Приема се, че установяване съществуването или несъществуването на вещни права към минал момент е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи – напр. чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ, чл. 32, ал. 1, т. 2 ЗТСУ /отм./. Тези искови производства са специални, изрично предвидени с цел след приключването им да бъдат признати права към настоящия момент и реализирани правни възможности за придобиване на такива права. В общия случай установяването на права на собственост към минал момент или отричането им към минал момент чрез иск по чл. 124, ал. 1 ГПК няма подобни правни последици – законът не предвижда възможност решение, постановено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, с което е признато или отречено право на собственост към минал момент, да има за последица придобиване или възможност за придобиване на такова право към настоящ момент. В този смисъл е определение № 283 от 29. 05. 2020 г. по гр. д. № 1057/2020 г. на ВКС, 1 г.о., определение № 98 от 26. 06. 2020 г. по ч. гр. д. № 1460/2020 г. на ВКС, 1 г.о., определение № 121 от 29. 06. 2017 г. по ч. гр. д. № 2274/2017 г., 1 г.о., определение № 697 от 30. 12. 2015 г. по ч. гр. д. № 5271/2015 г., 3 г.о. и др. Във връзка с тълкуването и прилагането на императивната норма на чл. 26, ал. 2 ГПК е създадена практика на ВКС. Предявяването на чужди права пред съд е недопустимо, освен в предвидените в закона случаи. Предвиденото в чл. 26, ал. 2 ГПК изключение от принципа на чл. 26, ал. 1 ГПК се отнася до случаите на процесуална субституция, при които процесуалният субституент е легитимиран да предяви чуждо материално право пред съда наред с лицето или вместо лицето, което е негов носител (според вида процесуална субституция). Тъй като представлява изключение от принципа на чл. 26, ал. 1 ГПК, процесуалната субституция е допустима само в изрично предвидените в закона случаи, например: чл. 134 ЗЗД, чл. 26, ал. 3 ГПК, чл. 222 ГПК, чл. 226, ал. 1 ГПК, 649 ТЗ - по исковете на синдика по чл. 645, 646 и 647 ТЗ, правото на държавните учреждения и предприятия да предявяват права на собственост на държавата и да отговарят по искове за собственост на вещи, чийто собственик е държавата, но които са им предоставени за стопанисване и управление. Изключенията са уредени изчерпателно и не обхващат случаите на житейски интерес от постигане на определен правен резултат. Те не обхващат и разглежданата хипотеза на предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено, че друго лице – приобретател на правото на собственост от ищеца преди предявяване на иска, е собственик понастоящем на същия. В този смисъл са определение № 174 от 6. 03. 2014 г. по ч. гр. д. № 610/2014 г. на ВКС, 4 г.о., определение № 230 от 31. 05. 2018 г. по ч. гр. д. № 973/2018 г. на ВКС, 3 г.о., определение № 274 от 28. 06. 2019 г. по ч. т.д. № 978/2019 г., 1 т.о., определение № 150 от 13. 04. 2021 г. по ч. гр. д. № 494/2021 г., 3 г.о., решение № 60 от 19. 04. 2021 г. по гр. д. № 3359/2020 г., 1 г.о. и др. Вторият въпрос е свързан с тълкуването и прилагането на чл. 16, ал. 1 ЗУТ, която норма е неотносима към предмета на настоящото дело. Група въпроси (въпроси Б.1,2,4 и 6 от изложението) са свързани с прилагането на чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2, чл. 269 ГПК. Изводите на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС, създадена във връзка с тълкуването им, сред които е и цитираната и представена от жалбоподателите, според която въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, при съобразяване с уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и с правомощията си по чл. 269 ГПК, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, следва да подложи на самостоятелна преценка релевантните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства, както и да обсъди защитните тези и доводи на страните. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение. Действията на въззивния съд не противоречат, а съответстват на формираната по въпросите богата и непротиворечива практика на ВКС. Обстоятелството, че изводите на съда не са в съответствие с фактическите твърдения на касаторите и с поддържаните от тях тези не е основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Съдържащите се в касационната жалба оплаквания за несъответствие между установените от събраните по делото доказателства обстоятелства и фактическите изводи на въззивния съд, за постановяване на решението при необсъждане на всички събрани по делото доказателства и за противоречие с материалния закон на извода на съда за неприложена регулация представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 1 ГПК (за необоснованост на решението, за постановяването му при съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон) и обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като е свързано с преценка правилността на съдебния акт, каквато настоящата инстанция е оправомощена да извърши само в случай на допускане до касационен контрол на въззивното решение. Поставен е и процесуалноправен въпрос, свързан с разпоредбата на чл. 195 и чл. 201 ГПК – представлява ли процесуално нарушение отказът на съда да допусне повторна експертиза, при своевременно оспорване на приетата като необоснована и вероятно неправилна и при наличието на данни, че отговорите на вещото лице са основани на документи, които не се намират в кориците на делото. По съществото си въпросът представлява преформулирано оплакване за неправилност на решението поради постановяването му при съществено процесуално нарушение и не покрива изискванията на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обоснове допускане касационно обжалване на въззивното решение. Независимо от това, следва да се посочи, че изводите и действията на въззивния съд не противоречат, а съответстват на практиката на ВКС, формирана във връзка с тълкуването и прилагането на цитираните разпоредби. В посочената от касатора практика на ВКС се приема, че според разпоредбата на чл. 201 ГПК допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно – когато е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Страните могат да задават въпроси на вещото лице за изясняване на заключението и да оспорят същото, като мотивират възраженията и исканията си. Право на съда е да прецени дали искането за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка следва да се основава на установените в закона критерии. За да основе решението си на прието по делото заключение, съдът по същество следва да го прецени съвкупно с останалите доказателства за обстоятелствата от значение за спора, които се установяват или проверяват със заключението и от това да направи извод дали е необходимо и допълнително заключение. В случая по делото е допусната съдебнотехническа експертиза. Вещото лице е изготвили обосновано заключение. Проследило е статута на спорната реална част от 12 кв.м. от процесния имот по всички действали регулационни и кадастрални планове от 1907 г. до настоящия момент (последният от 1996 г.), както и по одобрената през 2005 г. кадастрална карта, представените от страните и съхраняваните в общината документи, касаещи одобряването и влизането в сила на плановете, придобивните сделки на страните, данните да прилагане на дворищнорегулационните планове. Отговорило е на всички въпроси. В съдебно заседание е осъществен разпит на експерта, който е дал подробни допълнителни разяснения във връзка със заключението. Обосновало е извода си защо счита, че не е допусната грешка в одобрената кадастрална карта, изразяваща се в нанасяне на спорните 12 кв.м. като част от имота на ответника, а не като част от имота на ищцовото дружество. Потвърдило е, че в общината и по делото няма доказателства за уреждане на сметките по регулация за тази реална част, която по действащите регулационни и кадастрални планове е нанесена като част от имота на ответника, придадена по регулация към парцела на ищеца. Разяснило е, че в плана от 1996 г. е допусната грешка, като имотната граница между имотите на страните не е нанесена по плана от 1987 г. - по северната страна на къщата на ответника, съгласно акта за констатиране непълноти и грешки и заповедта за одобряване на поправката, и липсата на данни за прилагане на регулационния план от 1987 г. Границата между двата имота е материализирана, с изключение на триъгълния участък, в който е съществувала жилищната сграда в имота на ответника. Пълномощниците на страните са изразили становище за приемане на заключението и не са поискали допускане на повторна или допълнителна експертиза. Уважено е искането на адвоката на ищците за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване от общината с цялата регулационна преписка, касаеща процесните два имота. С писма от Община – Търговище и от ОА – Търговище до ТРС съдът е уведомен, че в архивите на общината и на областната администрация не се съхраняват сочените от ищците документи за уреждане регулационните сметки с ответника за придадените към парцела на ищците 12 кв.м. Изводите на експерта съответстват напълно на събраните по делото писмени доказателства, от които се установява, че по КРП от 1956 г., 1967 г. и 1987 г. (след поправката) спорните 12 кв.м. са били заснети като част от имота на ответника, която част е придадена към парцела на ищците, както и на събраните писмени доказателства от общината и областната администрация за липса на данни за уреждане на дворищнорегулационните сметки или на други доказателства, установяващи прилагане на някой от дворищнорегулационните планове. Затова се явява и обоснован изводът на вещото лице, че по КРП от 1996 г. имотната граница между имотите на ищеца и ответника погрешно е нанесена по регулационната линия между парцели ***и ***, кв. ***по предходния регулационен план от 1987 г., а не по имотната граница между имоти пл.№№***и ***по кадастралния план от 1987 г., която грешка не е възпроизведена в кадастралния план от 2005 г. При тези данни не би могло да се приеме, че недопускането на повторна или допълнителна съдебнотехническа експертиза, по почин на съда, съставлява нарушение на чл. 195 и чл. 201 ГПК. В касационната жалба е поставен и въпросът: „При липса на нотариален акт за уредени сметки по регулация при действието на отменения ЗПИНМ и ППЗПИНМ, когато те са уреждани чрез градските съвети/общината и заплащането е ставало в общините, както и регулачните преписки са в тяхно държане, правилно ли е да не се обсъждат доказателствата, изхождащи от първите собственици на имотите, праводатели на страните, които лично твърдят, че нямат неуредени сметки по регулация, както и да не се кредитират свидетелските показания, дадени лично пред съда от друг бивш собственик, първи собственик на спорната част от 12 кв. м., в присъствието на ответника П. Ц. и неоспорени от него в открито съдебно заседание?” И този въпрос не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като представлява преформулирано оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото писмени доказателства, отговорът на който изисква извършване преценка правилността на въззивното решение. Същият е поставен във връзка с оплакването на касаторите, че не са обсъдени изявленията на праводателите на страните в акт за непълноти и грешки от 28. 08. 1990 г., въз основа на който е издадена заповед № 1610/03. 12. 1990 г. за поправка на КРП от 1987 г., за уреждане на дворищнорегулационните сметки. Следва да се посочи, че изявленията на праводателите на страните не касаят уреждане сметките по регулация за спорната реална част от 12 кв.м. Напротив, и двамата заявители са поискали имотната граница да бъде нанесена по северната стена на къщата в имота на ответника, при което частта от 12 кв.м. се включва в имота на праводателя на ответника. Искането на праводателите на страните е уважено и поправката на плана е одобрена със заповед. По регулационния план тези 12 кв.м. от имота на ответника са придадени към парцела на ответника, но няма данни за прилагането му. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същото не страда от очевиден порок, установим от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. С оглед на горното, не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателите „Ъпдейт нийдед“ ЕООД, Д. С. Н. и В. С. Н. ще следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на П. Ц. И. сумата 1200 лв. разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,