Определение № 2907 от 16.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1244/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“АД срещу решение № 77/27.01.2025 г. по в.гр.д. № 3145/2023 г. на Апелативен съд София, с което след отмяна на решение № 900119/28.02.2023 г. по гр.д. 209/2018 г. на Окръжен съд - Благоевград, е отхвърлен искът на „Юробанк България“ АД с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. с чл. 430 ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 86 ЗЗД срещу Д. И. Л., Т. И. Л. и А. Т. Л. като солидарни длъжници за заплащане на сумата от 100 000 лв., част от общо дължима главница от 148769 лв. за неплатени вноски към датата на постановяване на решението по договор за банков кредит № HL 57187 от 03.04.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до плащането. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от Д. И. Л., Т. И. Л. и А. Т. Л., с който се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за потребителски кредит от 18.12.2007 г. банката е предоставила на кредитополучателите потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 115 290 лв. по курс "купува" за швейцарски франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита. Установил е, че на основание чл. 2 кредитът е бил усвоен по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя Д. И. Л., като усвоеният кредит в швейцарски франкове е бил превалутиран служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването, след което е преведен по открита в банката сметка на кредитополучателя в лева. Посочил е, че съгласно чл. 3, ал. 1 годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 6. 15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката бил в размер на 4.5 %. Относно погасяване на кредита съдът е разгледал клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, гласяща, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1 от договора, но има средства в лева по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс "продава" за швейцарския франк към лева. Констатирал е, че съгласно чл. 23, ал. 1 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. В ал. 2 на същия текст кредитополучателят е декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им. САС е приел, че на 03.04.2012 г. страните са сключили договор за рефинансиране на жилищен кредит HL 57187, като съгласно чл. 1, ал. 1 от същия договор банката е предоставила на кредитополучателя сумата от 150050 лв. за рефинансиране на кредит HL32059, произтичащ от сключен между страните договор за кредит. Въззивният съд е счел, че така коментираните клаузи от процесния договор прехвърлят изцяло върху кредитополучателя валутния риск, поради което са неравноправни. Изложил е съображения, че видно от договора при покачването на курса на франка спрямо лева кредитополучателят плаща по-висока сума в лева, за да погасява месечните си вноски, тъй като му се налага да закупува швейцарски франкове на по-висока цена. Посочил е, че в резултат на това, валутният риск е прехвърлен върху потребителя, който е по-слабата страна в правоотношението и уврежда неговите интереси. Като се е позовал на практиката на ВКС и СЕС, съдът е изложил, че е неравноправна неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗПП. Обсъдил е, че в случая, по делото е доказано, че банката не е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчно информация, която би му позволила да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията си по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът. Съдът е приел също така, че въпреки декларацията на длъжника в чл. 23 от договора, че е запознат с рисковете, банката не е действала добросъвестно и е налице значително несъответствие между правата и задълженията на банката. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивната инстанция е счела, че не се установяват клаузите по договора от 18.12.2007 г. и допълнителното споразумение да са индивидуално договорени. Приела е, че търговецът не е провел пълно доказване на осн. чл. 146, ал. 4 ЗЗП, като ангажираните по делото доказателства не установяват кредитополучателите да са имали възможност да изразят становище по съдържанието на договора, вкл. по спорните клаузи, и да въздействат върху тях. Съдът е намерил, че въпреки предоговарянето с допълнителното споразумение изрично се запазва действието на останалите разпоредби на основния договор, незасегнати от предмета на допълнителното споразумение, между които и неравноправната клауза за преминаване на валутния риск върху потребителя. САС е счел, че при установяване по делото на неравноправност на клаузи от договора, следва да прогласи целият договор за недействителен, в случай че не може да се приложи диспозитивна правна норма и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Не може, с цел да запази действителността на договора, съдът да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Въззивния съд е намерил, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 от договора за кредит от 2007 г. имат икономически смисъл единствено съвместно с клаузите на чл. 1 и чл. 2, като заедно с тях определят основния предмет на договора - предоставя се кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарския франк към националната валута по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, което се осъществява чрез превод по блокирана сметка в швейцарски франкове, която сума се превалутира служебно от банката в същия ден. Преценката за липса на прозрачност на групата клаузи, отговарящи на определението „основен предмет на договора“ по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13, и оттам за неравноправния им характер според съда е довела до извод, че договор HL 32059 от 18.12.2007 г. е недействителен, тъй като не може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи. Посочил е, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. С оглед на изложеното САС е счел, че договорът за рефинансиране HL 57187 от 03.04.2012 г., въз основа на който ищецът е предявил претенцията си, е нищожен, а искът за заплащане на вноски по него на договорно основание е неоснователен. В допълнение апелативният съд е посочил, че е дал указание на страните да заявят дали желаят на осн. чл.20а, ал.2 ЗЗД изменение на сключения договор в следния смисъл: отпуснатият кредит е в размер на 111 290 лв., като ищецът не е изразил становище, а ответниците изрично не са дали съгласие договорът да се тълкува в този смисъл. Поради което и не е приложил горепосочената норма. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Възможно ли е съдът да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има сила на закон за тях ?; 2/ При наличие на спор между страните по делото относно смисъла на договорна уговорка следва ли съдът да извърши тълкуване на спорните договорни клаузи по реда на чл. 20 и да изследва спорните уговорки с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката, обстоятелствата, свързани със сключването на договора, поведението на страните след сключването му и добросъвестността ?; 3/Съдът при постановяване на решението си трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните? Касаторът се позовава на допълнителни основания за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, по първия въпрос - с решение № 125/12.07.2013 г. по т.д. № 910/2012 на ВКС, II т.о.; по втория въпрос - с решение по т. д. № 523/2008 г., II. т.о., решение по т.д. № 666/2010 г., I т.о., решение по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о., решение по т.д. № 761/2008 г., I т.о., решение по т.д. № 1843/2013 г., решение по т.д. № 317/2014г., I т.о., решение по т.д. № 2483/2014 г., II т.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. 761/2008 г., I т.о.; по третия въпрос - с практиката на ВКС в решение № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о., решение 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 136/20.01.2021 г. по т.д. № 1467/2019 г. на ВКС, II т.о., решение 168/29.01.2021 по т.д. № 2184/2019 г. на ВКС, II т.о, решение 170/16.03.2021 г. по т.д. 1901/2019 г. на ВКС, II т.о, решение 67/12.09.2019 г. по т.д. № 1392/2018 г. на ВКС, I т.о, решение № 83/12.05.2022 г. по гр.д. 2859/2021 г. на ВКС, III г.о. Настоящият състав на ВКС намира следното: Поставените в изложението първи и втори въпрос не отговарят на критериите към общото основание за допускане на касационно обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обуславящи за изхода на конкретното дело, с оглед на което не могат да послужат като общо основание за достъп до касационен контрол по смисъла на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Съдът не е постановил решението си в противоречие с уговорките на страните, а обуславящи крайния изход на правния спора са изводите му, че групата клаузи от договора, отговарящи на определението „основен предмет на договора“, прехвърлят валутния риск върху потребителите и липсата на прозрачност при сключване на този договор, води до заключение за неравноправния им характер. Поради което е приел, че договорът е изцяло недействителен, тъй като не може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи. Правен въпрос по тази проблематика не е зададен. Налице е трайна и константна практика на ВКС съгласно която уговорките между страните по договора имат силата на закон за тях, като спазването на тези уговорки и зачитането на техните последици е приравнено на законови разпоредби по отношение на страните, които са ги постигнали. Съблюдаването на спазването на тези уговорки при възникнали спорове следва да се извърши от съда, при пълното зачитане на договореностите между страните, освен ако не са налице законови ограничения за това /недействителност/. Въззивният съд не се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС. Посоченото от касатора решение № 125/12.07.2013 г. по т.д. № 910/2012 на ВКС, II т.о. е неотносимо към така поставения въпрос, тъй като същото разглежда въпрос свързан с доказване на поетото от банката задължение за отпускане/предоставяне на заемателя на сумата по кредита. Формулираният в изложението втори въпрос също не е разрешен от въззивния съд в отклонение от съдебната практика създадената по приложението на чл. 20 ЗЗД, включително и тази цитирана от касатора - решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т. д. № 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 1 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. № 558/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 453 от 03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др. Съгласно така цитираната практика тълкуването се извършва от съда съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на горепосочената разпоредба предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. От мотивите на съдебното решение е видно, че въззивният съд е извършил тълкуване на спорните договорни клаузи, като е изследвал спорните уговорки и връзката им с останалите договорни клаузи, респективно се е съобразил изцяло с цитираната по-горе практика. Видно от касационната жалба несъгласието на касатора е не с направеното от въззивната инстанция тълкуване на клаузите на договора за извличане на действителната обща воля на страните по тях, а с това какви правни последици съдът свързва с тези клаузи. Решаващият състав е дал отговор дали това конкретно съдържание представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, поради което е и заключил, че на осн. чл.143, ал.1 ЗЗП те са неравноправни. Правен въпрос в тази връзка не е формулиран. По отношение на третия въпрос, искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК също е неоснователно. Въпросът не е разрешен в противоречие със задължителна и трайна практика на ВКС, по смисъла на която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи /пример неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми /в този смисъл служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и други/. В цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г., II т.о. на ВКС, решение 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г., II т.о. на ВКС и решение № 83/12.05.2022 г. по гр.д. 2859/2021 г. III г.о., е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл. 235 и чл. 236 ГПК. Въззивният съд при спазване на посочената практика на ВКС, е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, както и наведените от страните твърдения, възражения и оплаквания, като е формирал собствени изводи относно клаузите от процесния договор, прехвърлянето на валутния риск и взаимовръзката между сключения договор за кредит, допълнителните споразумения и договора за рефинансиране. Касаторът не е навел конкретно оплакване за необсъждане на определени доводи и доказателства от въззивния съд. Част от цитираната от него практика е и неотносима към така формулирания въпрос - решение 168/29.01.2021 г. по т.д. № 2184/2019 г. на II т.о, решение 170 от 16.03.2021 г. по т.д. 1901/2019 г. на II т.о, решение 67/12.09.2019 г. по т.д. № 1392/2018 г., I т.о. В посочените решения се разглежда въпросът за това дали в хипотезата на банков кредит, по който цялата сума е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/, а не в уговорената швейцарски франкове, връщането на кредита се дължи в евро или в швейцарски франкове, както и въпрос свързан с неравноправност на клауза от договор, съгласно която всички вреди от валутните промени са в тежест на потребителя. С оглед на това не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според което касаторът следва да посочи правна норма, която е непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.10 г. по тъл. Дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Касаторът цитира практиката на СЕС свързана с приложението на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, а именно решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от 26.03.2019 г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от 03.10.2019 г. по дело C-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012 г. по дело C-453/10, EU:C:2012:144, т. 32 и свързва същата с оплакване за неправилност на въззивното решение без да формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, попадащ в тяхната проблематика. В настоящата фаза на съдебното производство по чл.288 ГПК ВКС не следва да разглежда касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба се съдържа искане за присъждане на разноски, като е доказано извършване на такива в размер на 4 500лв. Следва касаторът да заплати същите на ответниците по касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,