Определение № 3521 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1420/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. И. против решение №200/27.02.25г. по в.гр.д.№2384/24г., поправено с решение №621/14.05.2025г., на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №75/27.06.2024г. по т.д.№140/23г. на Софийски окръжен съд. С последното е отхвърлен предявеният от касатора срещу Гаранционен фонд иск по чл.557 ал.1 т.2 б.“а“ КЗ за заплащане на обезщетение за причинени му в резултат на ПТП, настъпило на 22.08.2018г., неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. /частично от 70 000 лв./ и имуществени вреди в размер на 2101,10 лв., ведно със законната лихва.

В касационната си жалба касаторът навежда оплаквания за неправилност на въззивния акт, поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа,че съдът неправилно е приложил нормата на чл.300 ГПК, без да съобрази,че в случая присъдата касае вината на ищеца, но не и тази на другия участник в ПТП А. В., доколкото той не е бил обвиняем по наказателното дело, но същевременно е независим съизвършител на ПТП, тъй като е управлявал автомобила с превишена скорост. Счита за доказано от материалите по делото, че същият е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП и, поради липса на постановена присъда, съдът е следвало да приеме за установена в гражданското производство вината му и да ангажира отговорността на ответника. Въпреки че в първоинстанционното производство, според касатора, е било доказано,че поведението на В. също е причина за настъпването на ПТП, съдът не е обсъдил ангажираните в тази връзка доказателства, с което е допуснал грубо нарушение на процесуалните правила. По тези съображения касаторът е поискал решението на въззивния съд да бъде отменено и да бъде постановено друго по съществото на спора, като ответникът бъде осъден да му заплати търсените от него обезщетения, като му присъди направените в трите инстанции разноски.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която счита за осъществена с разрешените от въззивния съд въпроси, обусловили изхода на делото: 1.Как следва да се прилага правилото на чл.477 ал.3 КЗ и чл494КЗ при условие,че вината на пострадалото лице за настъпването на вредоносния за него резултат е установена с влязъл в сила акт, който по смисъла на чл.300 ГПК е задължителен за гражданския съд, който разглежда последиците от това деяние, когато по гражданското дело е установено,че вина за настъпилия за пострадалото лице вредоносен резултат има и друг водач на МПС?; 2. Следва ли в случаите, когато с влязъл в сила съдебен акт на наказателния съд пострадалият е признат за веновен за настъпването на ПТП, в резултат на което са му били причинени вреди и когато по делото е установено, че причина за настъпване на вредите са и действията на водач, управлявал МПС, за което няма сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, Гаранционен фонд да заплаща на пострадалия обезщетение до приноса на водача за причинените вреди от МПС, за което няма сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите? По двата въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с т.8 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС и определение №1104/09.04.2025г. на ВКС І т.о.

3. Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите към въззивното решение? /противоречие с т.19 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и с решение №76/12.06.2012г. по т.д.№377/11г. на ІІ т.о. на ВКС/;

4.Задължен ли е съдът да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните? /противоречие с ППВС №1/1953г., с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решения №752/18.11.1988г. на ІІІ г.о. на ВС и №327/03.04.2017г. на ІV г.о. на ВКС/;

5. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните,както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? /противоречие с т.19 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и с решенията по гр.д.№196/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№652/2021г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№1553/2020г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№1181/2021г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№505/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№ 1257/2022г. на ІІІ г.о. на ВКС, т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№866/2012г. на І т.о. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд, в представен в законоустановения срок писмен отговор, е възразил срещу допускането на обжалвания съдебен акт до касационен контрол, а по същество е изложил съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производството пред Върховния касационен съд.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и при изпълнение изискванията на чл.284 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за установено от събраните по делото доказателства /писмени, гласни и експертиза/, че на 22.08.2018г. е настъпило ПТП с участието на ищеца, управляващ товарен автомобил „Форд Транзит“, при извършена от него неправилна маневра ляв завой с навлизане в лентата за насрещно движение и отнемане предимството на насрещно движещия се с превишена скорост л.а. „Фолксваген Голф“, управляван без задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съдът е съобразил наличието на влязла в сила присъда на наказателния съд, с която ищецът е признат за виновен за настъпилото ПТП, която е ценил по реда на чл.300 ГПК като задължителна за гражданския съд, разглеждащ иска за вреди от деликта, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Констатирал е въз основа на заключението на съдебномедицинската експертиза и свидетелските показания,че вследствие настъпилото ПТП на ищеца са причинени неимуществени вреди, изразяващи се в счупване на дясна бедрена кост и три ребра вляво, както и разкъсно-контузна рана на дясна подбедрица при настъпило впоследствие усложнение блокиране на дясна колянна става. При така установените обстоятелства съставът на въззивния съд е приел /както е приел и първоинстанционният/, че ищецът е изключен от кръга на лицата,имащи право на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съответно на дължимо такова от Гаранционния фонд, доколкото вината му за настъпване на ПТП е установена с влязлата в сила присъда, а чл.494 т.1 КЗ изключва виновните водачи от правоимащите. Отчел е установения със заключението на вещото лице факт,че водачът на насрещно движещия се автомобил е управлявал с превишена скорост, което не му е позволило да спре преди мястото на удара, но е посочил,че основният каузален фактор, от който е последвало настъпването на ПТП, е именно поведението на въззивника.Позовал се е на установеното от свидетелските показания,че ищецът И. не е предприел маневра спиране, въпреки наличната видимост на приближаващия се насрещно лек автомобил, от което е направил извод,че ищецът е могъл да предотврати настъпването на ПТП, но въпреки това е предприел маневрата, отнемайки неговото предимство. Посочил е,че наличието на съпричиняване от страна на водача на л.а. „Фолксваген Голф“ не може само по себе си да обуслови възникването на отговорността на Гаранционния фонд, тъй като изричната норма на чл.494 т.1 КЗ предвижда,че последният не дължи обезщетение на водача,виновен за настъпването на ПТП.

Съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд намира за необосновани предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол, съобразно критериите по чл.280 ал.1 ГПК, преценявани в съответствие с указанията в Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Първият и вторият от поставените в изложението въпроси, макар и некоректно формулирани, могат да бъдат обобщени и сведени до въпроса дали при влязла в сила присъда по отношение на единия от участниците в ПТП, с която е установена виновността му за настъпването на същото, той може да претендира обезщетение от застрахователя на другия водач /а при липса на застраховка „Гражданска отговорност“ – от Гаранционния фонд/, ако в рамките на гражданското производство бъде установено и негово противоправно действие, допринесло за настъпилия за първия участник вредоносен резултат. Така преформулиран, въпросът може да се приеме за осъществяващ общото изискване за достъп по чл.280 ал.1 ГПК, но даденият от въззивния съд отговор на него не противоречи на разрешенията в сочената от касатора задължителна практика на ВКС. Съгласно т.8 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС, собственикът на превозно средство, сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е трето лице по смисъла на чл.257 ал.3 КЗ и е легитимиран да предяви иск срещу застрахователя по същата застраховка за причинените му вреди при управление на собственото му МПС от друго лице. Този отговор в мотивите към него е изведен от ОСТК на ВКС от изричната дефиниция на чл.257 ал.3 КЗ /отм./, чл.477 ал.3 от сега действащия КЗ, установяваща, че трето лице по смисъла й е всяко лице, извън лицето, което отговаря за причинените вреди и, като пострадало от деликт, разполага с пряк иск срещу застрахователя.

В случая въззивният съд е приел,че поведението на ищеца-въззивник е първопричината за настъпването на ПТП, респ. същият има качество на деликвент и поради това, съгласно императивната норма на чл.494 т.1 КЗ, не може да претендира обезщетение за понесените в резултат на това си поведение вреди. Ищецът е основал претенцията си на твърдения за наличие на съпричиняване от страна на другия водач на МПС, но съпричиняването /за наличието на което не се изисква вина, а е от обективен характер/ би било от значение единствено за намаляване обезщетението на понесените от последния вреди. В случая съдът е отчел факта,че водачът на насрещно движещия се лек автомобил „Фолксваген Голф“ само е допринесъл за настъпването на собствените му увреждания, поставяйки се в невъзможност да спре преди мястото на удара, настъпил в собствената му лента за движение по вина на ищеца, която е призната с влязлата в сила присъда. Макар и да не е изложил съответни мотиви, съставът фактически е разграничил случая от хипотезата на независимо съизвършителство, каквото би било налице спрямо трети участник в движението /например пътник в някое от двете МПС/, в който случай и двамата водачи биха имали качество на деликвенти спрямо него. В този смисъл е и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, прилагаща даденото разрешение в посоченото по-горе тълкувателно решение, обективирана в решенията по т.д.№1294/22г. на ІІ т.о. на ВКС и по т.д.№654/20г. на І т.о. на ВКС, с които се приема, че водачът на МПС, участвало в ПТП, е трето лице по смисъла на чл.257 ал.3 КЗ /отм./,респ. чл.477 ал.3 от сега действащия КЗ само в случай,че вината за настъпването му е на друго лице /в конкретните случаи това са били собствениците на съответните управлявани от увредените водачи МПС, носещи отговорността за неизправности по тях/. Соченото като практика, обосноваваща приложимост на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, определение по чл.288 ГПК, постановено по т.д.№146/25г. на І т.о. на ВКС, не изпълнява това изискване, съгласно разясненията в т.2 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Останалите въпроси по изложението са свързани със задълженията на въззивния съд като инстанция по същество да мотивира решението си, обсъждайки всички релевантни за спора доказателства, доводи и възражения на страните. Поради процесуалния си характер, въпросите са принципно обуславящи, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора съдебна практика на ВКС. В практиката си касационната инстанция безпротиворечиво приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др.

Поставените от касатора въпроси се свързват с оплакването в касационната му жалба,че съставът на апелативния съд не е обсъдил установения с доказателствата по делото факт,че водачът на лекия автомобил „Фолксваген Голф“ се е движил със скорост над максимално допустимата, при която би имал възможност да предотврати настъпването на ПТП. Освен че това твърдение не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който е отчел този факт като установен от заключението на вещото лице досежно механизма на настъпилото ПТП и поведението на участниците в него, съдът го е възприел като обстоятелство по съпричиняване, което е намерил за ирелевантно за възникването на отговорността на Гаранционния фонд.

Поради изложеното, не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на обжалвания въззивен акт до разглеждане и осъществяване на касационен контрол за правилността му.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение