Определение № 2626 от 29.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 27/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при АП-София, против решение № 1157/17.10.2023г. по въззивно гр.д. № 1538/2023г. на Софийския апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 26053/28.03.2023г. по гр.д.№ 5114/2021г. на СГС, Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, да плати на А. К. С. допълнително и сумата 5 000 лева (над присъдените от СГС 13 000 лева), като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение, за което е оправдана с влязла в сила присъда. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната осъдителна част, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че въззивното решение в атакуваната част противоречи на разясненията, дадени в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк.дело №3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от ТР № 1/04.01.2001г., тъй като липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Формулира следния правен въпрос: Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърди противоречие и с решение № 30/21.04.2023г. по гр.д.№ 3850/2022г., решение № 281/30.11.2018г. по гр.д.№ 582/2018г., решение № 60231/24.11.2021г. по гр.д.№ 3888/2020г., решение № 425/01.12.2015г. по гр.д.№3143/2015г. решение № 65/ 31.05.2021г. по гр.д.№2852/2020г. и решение № 50267/21.12.2022г. по гр.д.№ 412/2022г. всички на ІV ГО на ВКС. Ответникът по касационната жалба-А. К. С., чрез пълномощника адв. В. Т. поддържа липса на основанията за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от Прокуратурата част. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Разгледан е иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Въззивният съд е установил от фактическа страна, че със заповед от 15.09.2013г. на СДВР, на основание чл.63, ал.1,т.1 от ЗМВР, ищцата е задържана за 24 часа; на същата дата е привлечена като обвиняема за извършено на 15.09.2013г. престъпление по чл.325, ал.1 от НК и по чл.274а, ал.3 от НК; спрямо нея е взета мярка за неотклонение „подписка“; на 01.04.2014г. срещу нея е внесен обвинителен акт за престъпление по чл.325, ал.1 от НК и по чл.274а, ал.3, предл.3 от НК; в хода на процеса (с протоколно определение от 16.09.2015г.) обвинението е изменено като такова по чл. 325, ал.2 от НК; в първоинстанционното наказателно производство пред СРС са проведени 20 открити съдебни заседания и същото е приключило на 08.11.2018г. с оправдателна присъда; с решение от 03.06.2019г. по внохд № 829/2019г. на СГС оправдателната присъда е оставена в сила. Общата продължителност на производството в двете му фази е общо 5 години и 8 месеца. Прието за установено е и, че повдигнатото обвинение е отразено в публикации в печатни и интернет издания; в статиите е проследено освен повдигнатото обвинение, така и развитието на производството по подадени сигнали за нагласено разследване и полицейско насилие. В представеното извлечение от Доклад за човешките права – България 2013г. и 2014г. в раздел „Изтезания и друго жестоко, нехуманно или унизително отношение или наказание“ е отразено задържането на ищцата, както и оплакванията й във връзка с упражнено спрямо нея полицейско насилие. Ангажираните гласни доказателства установяват, че във връзка с процесното наказателно производство ищцата преживяла страх, безпокойство, душевно страдания, изпитвала недоверие към хората, ограничила социалните контакти. Възприемайки заключението на съдебно-психиатричната експертиза на вещото лице д-р Мутафчийска съдът е приел за установено, че психическото състояние на ищцата се е влошило след образуването на наказателното производство; след консултации с психиатър ищцата била насочена към стационарно лечение; такова е проведено в дневен стационар през периода от 24.09.201Зг. до 30.09.201Зг. след което продължило в амбулаторни условия. Според експертното становище в причинно-следствена връзка със задържането на ищцата в ареста и наказателното производство срещу нея е влошаването на здравословното й състояние, започнало с „остра стресова реакция“, преминала в „посттравматично стресово разстройство“; заболяванията са довели до временна нетрудоспособност (болничен лист за периода на стационарния й престой, както и 30 дни домашен отпуск); при последния психиатричен преглед през м.април 2021г. е констатирано степенно подобрение, а след проведения личен преглед на ищцата вещото лице е посочило, че прогнозата за здравословното й състояние е добра –ще настъпи пълно отзвучаване на оплакванията. За да присъди допълнително 5 000 лева (над присъдените от СГС 13 000 лева) като обезщетение за причинените на ищцата вреди-психически, физически и емоционални, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение, въззивният съд е съобразил, че към датата на повдигане на обвинението ищцата е била на 25 години; наказателното преследване е продължило 5 години и 8 месеца, която е извън разумния срок за обвинение за хулиганство и увреждане на полицейска униформа; първоначалното обвинение е било за две леки престъпления, впоследствие изменено на обвинение по чл. 325, ал.3 НК-за извършване на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93,т.7 от НК; ищцата с поведението си не е станала повод за продължителната висящност на производството; взетата спрямо нея най-лека мярка за неотклонение „подписка“. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил установеното задържане на ищцата за срок 24 часа, изключително широкото медийно разпространение на случая, както и установената от СПЕ негативна промяна в психичното й състояние, довела до необходимостта да търси специализирана помощ и да се лекува стационарно и в амбулаторни условия. Съдът е приел, че по делото не се установява ищцата да е имала проблем с намирането на работа или за реализация в чужбина, извън възпрепятстването й да пътува; отчел е благоприятната прогноза за психическото й здраве, липсата на доказателства, че е загубила действително подкрепата на близките си. Съобразил е икономическите условия в страната, жизнения стандарт, както и трайната практика на ВКС по сходни случаи. Предвид изложеното е счел, че на ищцата следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер 18 000 лева и е осъдил Прокуратурата на РБ да плати на пострадалата допълнително 5 000 лева, над присъдения от първоинстанционния размер 13 000 лева, като обезщетение за неимумуществени вреди. Върховният касационен съд намира, че въззивното решение в обжалваната от Прокуратурата част не следва да бъде допускано до касационен контрол. Поставеният въпрос се отнасят до критериите, които съдът следва да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съблюдавайки принципа на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Въпросът осъществява общата предпоставка за достъп до касация, тъй като обуславя решаващата воля на въззивния съд, но не удовлетворява допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По приложението на чл.52 ЗЗД е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС, включително и задлъжителна такава - ППВС № 4/23.12.1968г., т.11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, съдебна практика по чл. 290 от ГПК, в това число и цитираните от касатора съдебни решения. Съгласно тази практика държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането - чл. 4 ЗОДОВ. Вредата е пряка, когато тя следва закономерно от неизпълнението на определени задължения и е непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя вредата без намесата на други фактори на въздействие. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД - в това число дължимо при условията на чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива правно релевантни обстоятелства-критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при исковете по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления-умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, вкл. накърнен ли е принципът за разглеждане на делото в разумен срок; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца-има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо-цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му-семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; връзката между стандарта на живот и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Въззивният съд не се е отклонил, а изцяло се е съобразил с тези правни разрешения- обсъдил е релевантните факти, детайлно е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението. Доводът на Прокуратурата на РБ за противоречие с т. 19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК не е конкретизиран, като е налице единствено бланкетно позоваване на липса на мотиви. В случая въззивният съд е направил логически извод, че повдигнатото обвинение и воденото против ищцата наказателно производство е довело до настъпването на вреди, тоест съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвинение. Следователно налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложеното от съда и с постановения краен резултат, не е основание за допускане на касационно обжалване. Цитираните от касатора съдебни актове на ВКС, представляващи казуална практика, не установяват противоречие по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД. По изложените съображения, не е налице допълнителният селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на повдигнатия от касатора правен въпрос, поради което решението в обжалваната част не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да плати на ответника по касация адвокатско възнаграждение в размер 700 лева, съобразно представените писмени доказателства за сторени разноски-договор за правна защита и съдействие № 074429 от м.12.2023г.с удостоверяване, че договореното възнаграждение е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО