Определение № 1892 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3040/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. С. П., Д. В. П. и Р. В. Т., чрез адв. Е. Ф., против въззивно решение № 1501/23.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3575/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20004562/17.01.2022 г. по гр. д. № 20248/2019 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените в условията на евентуалност искове за нищожност с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и за унищожаемост с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД на сделката, обективирана в нотариален акт № .., том .., рег. № ..., дело № 584/2009 г. на нотариус В. Г. за апартамент № .., намиращ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] с идентификатор ..., състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения със застроена площ от 71,14 кв.м., заедно с избено помещение № .., с площ от 3,64 кв.м. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна С. И. П., в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния представител адв. Б. Е., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и е процесуално допустима. Въззивният съд е изложил, че искът за нищожност е неоснователен, тъй като с клаузите на процесния договор за покупко-продажба не се стига до резултат неприемлив от гледна точка разбиранията на обществото като цяло и общоприетите нравствени правила и морал. По делото е установено, че процесния имот е продаден за сумата от 43 925 лева, както и че данъчната оценка към датата на продажбата на имота е на същата стойност. От заключението на приетата и неоспорена по делото съдебно техническа-оценителна експертиза, което съдът е кредитирал изцяло е установено, че средната пазарна оценка на процесния имот към 04.12.2009 г. е в размер на 86 358,00 лева. В конкретния случай разликата между получената цена за продадения недвижим имот и неговата данъчна и пазарна оценка е два пъти поради което не обуславя извод за нарушаване на добрите нрави. Действително цената е по-ниска от пазарната, но не е дотолкова съществена, че да се приеме наличие на тежък порок на сделката, какъвто е нищожността. По евентуалния иск за унищожаемост въззивният съд е приел, че от заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-психиатрична експертиза е установено, че глухонемията не е психично разстройство в тесния смисъл на думата. Действително, към датата на сключване на процесната сделка продавачът В. П. е бил на 70 г., но възрастта сама по себе си не е основание да се приеме, че индивид на тези години е психически непълноценен или душевно болен, ако няма конкретни доказателства за непълноценност и/или заболяване. Ето защо, продавачът В. Н. П. към датата на сключване на договора за покупко-продажба – 04.12.2009 г. е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си. Видно от отговора от 11.08.2021 г. /л. 131 по делото пред СРС/ В. Н. П. не е постъпвал на лечение в ДПБ „Св. Иван Рилски“, [населено място]. Вещото лице по СПЕ е посочило, че в официално представените и приети от съда документи /рецептурната книжка/ има единични вписвания за „параноидна шизофрения“, но едва към 2014 г. На вещото лице е направило впечатление, че изписания медикамент не е типично антишизофренен, а основно е предназначен за друг тип болестни отклонения. Отсъстват каквито и да е официални данни за някакви психични отклонения при В. П.. Според вещото лице, вписаните в нотариалния акт условия по продажбата, също косвено илюстрират отсъствие на психични отклонения у продавача В. П.. Ищцата Д. С. П., която е другия продавач по сделката, е поставена под пълно запрещение с влязло в сила решение от 23.10.2020 г. по гр. д. № 4685/2020 г. по описа на Софийски градски съд. В мотивите на решението, обаче е посочено, че промяна в поведението на запретената е настъпило в началото на 2017 г., т. е. 8 години след сключване на процесната сделка. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени от въззивния жалбоподател възражения?“; 2. „Съществено процесуално нарушение ли е приемането на съдебна експертиза, която не е съобразена е поставените от съда задачи?“ и 3. „Длъжен ли е съдът да назначи повторна експертиза при наличието на заключение, което не е съобразено с поставената задача?“. Сочат, че въпросите са решени в противоречие с приетото в решение № 243/31.05.2011 г. по гр. д. № 976/2010 г. на ВКС, I г. о. и решение 228/11.01.2013 г. по гр. д. № 388/2012 г. на ВКС, II г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените въпроси не са обуславящи за изхода по делото, тъй като нито са се отразили на процесуалната дейност на въззивния съд като инстанция по същество на материалноправния спор, нито са повлияли крайния резултат за отхвърляне на исковете. В решаващата си дейност съставът на второинстанционния съд е обсъдил данните по делото, произнесъл се е по възраженията на страните и е преценил установените обективни обстоятелства от значение за фактическите състави на предявените искове за недействителност. Дали изводите са му обосновани или не в резултат на допуснато процесуално нарушение или пък преценката му е правилна при събраните по делото доказателства, са въпроси, които стоят извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на обжалването. Те са предмет на производството по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, което обаче се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая отсъстват. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторите не са аргументирали наличието на допълнителнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторите не са посочили съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. В обобщение, искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените въпроси е неоснователно и не може да се уважи. С оглед изхода на делото на ответника по касационната жалба се следват разноски. Такива са поискани, но не следва да се присъждат с настоящото определение, доколкото ответникът не е представил договор за правна и помощ и съдействие и доказателства за извършване на разноските. Представеното с молбата му от 25.10.2023 г. платежно нареждане за внесена сума 960 лв. се отнася до различно от настоящото дело. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение