Определение № 708 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 3000/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от СИМЕ ИНДЪСТРИ ООД, чрез процесуален пълномощник, против решение № 1718 от 08.07.2019 г. по в. т. д. № 5790/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 състав. Въззивното решение се обжалва в частта, с която, след отмяна на решение № 26/15.02.2018 г. /поправено с решение № 76/25.05.2018 г./ по т.д.№ 114/2011 г. по описа на Софийския окръжен съд, в частта, с която е бил отхвърлен искът на БИЗНЕС ЦЕНТЪР И ИНКУБАТОР ИСКЪР ООД по чл.694 ТЗ за установяване несъществуването на вземане на СИМЕ ИНДЪСТРИ ООД към СИМЕ ПРОПЪРТИС ООД /в несъстоятелност/ за неустойка от 4 800 000 лв., е признато за установено на посоченото основание, че предявеното в производството по несъстоятелност на СИМЕ ПРОПЪРТИС ООД /н/ вземане на СИМЕ ИНДЪСТРИ ООД за сумата от 4 800 000 лв., представляващо неустойка по договор за съвместна дейност от 25.06.2007 г. и допълнително споразумение от 12.07.2007 г., сключени между БИЦ СИМЕ АД и СИМЕ ИНДЪСТРИ ООД, не съществува. Решението се обжалва и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено, а именно - с която е признато за установено на основание чл.694 ТЗ по отношение на БИЗНЕС ЦЕНТЪР И ИНКУБАТОР ИСКЪР ООД, СИМЕ ИНДЪСТРИ ООД и СИМЕ ПРОПЪРТИС ООД /н/ несъществуването на вземане на СИМЕ ИНДЪСТРИ ООД към СИМЕ ПРОПЪРТИС ООД /н/ в размер на 917 290.71 лв., представляващи лихви за забава върху горепосочената неустойка до 14.08.2009 г. В касационната жалба се сочат доводи за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение – основания по чл.281 т.2 и чл.281 т.3 ГПК. Моли се решението в обжалваните части да бъде обезсилено като недопустимо и въззивното производство да бъде прекратено. Евентуално се моли касационното производство да бъде спряно, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, до приключване на производствата по предявените от БИЗНЕС ЦЕНТЪР И ИНКУБАТОР ИСКЪР ООД положителни установителни искове по чл.694 ТЗ за съществуване на вземанията му. Жалбата съдържа и петитум за отмяна на въззивното решение като неправилно, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие с утвърдената практика по въпроси, от значение за изхода от спора. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 пр.2 ГПК. Твърди се, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е разрешил следните въпроси: 1/ В кои случаи влязлото в сила съдебно решение по иск с правно основание чл.694 ТЗ е противопоставимо на кредитор на приобретателя на търговско предприятие по чл.15 ал.1 ТЗ, с което е разрешен въпрос за съществуване на вземане на друг кредитор на приобретателя в производство по чл.694 ТЗ, свързано с установяване на същото вземане на кредитора с оспорено вземане спрямо приобретателя на търговското предприятие; 2/ С какви доказателствени средства от страна на трето лице може да бъде разкрита абсолютна симулация на сделка между други лица и същата да бъде прогласена; 3/ При липса на обратно писмо, което да съдържа изявление на страните или на страна по една двустранна сделка за нейната симулативност, следва ли да бъде установено “начало на писмено доказателство” по смисъла на чл.165 ал.2 ГПК, за да може да бъде направен извод за вероятната привидност на сделката и с помощта на какви доказателства. Касаторът не посочва, нито представя практика на ВКС, на която изводите на въззивният съд противоречат. Доводите за недопустимост на решението се основават на това, че ищецът няма качество на кредитор на несъстоятелния длъжник, а за надлежното предявяване на иска по чл.694 ал.3 ТЗ за установяване несъществуването на вземане на друг кредитор, е необходимо самият ищец да се легитимира като кредитор на дружеството в несъстоятелност. В случая ищецът е предявил иск по чл.694 ал.2 ТЗ за установяването на вземането си. До приключването на този преюдициален спор, производството по чл.694 ал.3 ТЗ е следвало да бъде спряно. Освен това с влязло в сила решение № 111 от 21.10.2015 г. по т.д.№ 8/2010 г. по описа на СОС вземането на ищеца е прието за несъществуващо, т.е. в хода на процеса той окончателно е загубил активната си легитимация, поради което и въззивната му жалба е недопустима. Насрещната страна - БИЗНЕС ЦЕНТЪР И ИНКУБАТОР ИСКЪР ООД - не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима. Във връзка с оспорената активна легитимация на ищеца, съставът на въззивния съд не е изложил никакви съображения в решението си. С определение от о.с.з. на 20.02.2019 г. съдът е оставил без уважение искането на настоящия касатор по чл.229 ал.1 т.4 ГПК за спиране на производството по делото, до приключване на други искови производства за установяване съществуването на неприети вземания на ищеца. В мотивите към това определение е посочено, че към момента на предявяване на иска, ищецът се е легитимирал като кредитор с оспорено от ответника вземане в размер на 732 000 лв., като взаимното оспорване на приети в производството по несъстоятелност вземания между кредиторите не може да обоснове връзка на обусловеност между двете дела. Последващото установяване на несъществуването на такова вземане с влязло в сила решение следва да бъде взето предвид при постановяването на решението по настоящия спор, но не може да доведе до спиране на производството по него. Настоящият съдебен състав намира, че решението в обжалваните части следва да се допусне до касационно обжалване, на основание чл.280 ал.2 пр.2 ГПК – поради вероятната му недопустимост. След като въззивният съд е приел, че коментираното в определението вземане, което легитимира ищеца като кредитор, е отречено с влязло в сила решение и това обстоятелство следва да бъде съобразено по реда на чл.235 ал.3 ГПК при постановяване на решението /нещо, което не е направил/, е следвало да прецени, дали висящите производства относно съществуването на други негови вземания към длъжника нямат преюдициално значение за резултата от настоящия спор. Изложеното обуславя вероятност въззивното решение да е недопустимо, вкл. с оглед задължителната практика на ВКС относно порока на въззивно решение при несъобразяване с разпоредбата на чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Касаторът не следва да внася предварително държавна такса за разглеждане на касационната му жалба, по арг. от чл.694 ал.7 ТЗ. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение